Промени в бит, храна, облекло и ежедневие при орачи и овчари, настъпили след Освобождението
Тодор Станчев, Етнология 2006 г.
Земеделието е било основно препитание на българина от създаването на държавата насетне. Когато Паисий пише Историята за своя народ, отбелязва, че той се състои предимно от “орачи и копачи”. Многобройните археологически находки от древността и античността на метални части от рала, сърпове, копачки, мотики и др. свидетелстват за сравнително висока земеделска техника на населението по нашите земи още преди образуването на българският народ. Има артефакти които показват за привързаността на славяни, прабългари и траки към земята. Глаголът “ора”, оръдието “орало, рало”, земеделецът – “орател, ратай” и пр. са общославянски. Лозата и приготвянето на вино са добре развити при траките. С прабългарите се появява плужното земеделие.
Скотовъдството е другия основен поминък на българите от дълбока древност. За това заключваме от запазената терминология в тази област. Отглеждането на животни е тясно свързано със земеделието главно поради от необходимостта от тор за посевите, а също и при обработката на земята.
Най-голям дял от скотовъдството по количество и грижи заемат овцете. Големи стада от овце, българите в миналото са гледали главно в планинските и припланинските области на Средните и Западните Родопи, Рила, Пирин, Витоша, Стара планина и Средна гора. Доколко то е било характерно показва и фолклора. Огромно количество епически, баладни по характера си и митически по съдържание народни песни са свързани с овчарството в тези планини и с Добруджа. През лятото стадата са по планинските пасбища, а зимно време биват откарвани главно в Тракия край Черно море и Беломорието. Тези големи стада са били притежание на забогателите през XVIII – XIX в. българи, за които те били предмет за доходна търговия с месо, вълна и млечни произведения – кашкавал, сирене, масло. Така се оформя т. нар. джелепчийство в Средногорието, Котленско и Добруджа. След Освобождението, когато Цариград като консуматор остава извън пределите на България, джелепчийството запада. Запазва се само в Средните Родопи, които остават във владение на Европейска Турция до Балканската война (1912 г.).
За овчарите от Котленско и техния живот, преди Освобождението, ясна картина ни дава възрожданският автор Захари Стоянов, в първите глави на своите Записки. Най-богатите котленци притежавали по 1000 – 2500 овце, “най-сиромасите от 25 – 100”, а стопанин с 10 – 15 овце не се приемал да бъде овчар, защото “него не го боляло на сърцето за имането”. Богатите притежавали “къшли” в Добруджа, Балчикско, Мангаленско, Пазарджиско и Кюстендилско, в които освен своите стада прибирали и външни, защото в една такава “къшла се събират от 10 – 20 души дружина с по 5000 – 12 000 овце”. Животните се разделяли “на няколко сюрии: яловина, шилета (така се наричат ягнетата, след като ги отбият), сагмал (овце за доене) и празове или кочове”. Дружината избира един, който да меси хляб и приготвя гозба, което се прави един път в седмицата. Той се нарича “одаджия” и не ходи да пасе овцете, а носи провизии с товарни животни в планината. Останалите овчари се редуват едни да бъдат със стадата, а други си отиват при семействата, където живеят по един, най-много два месеца. Това става в определено време – по Великден, Гергьовден, Димитровден, Заговезни, Рождество, Велики заговезни и понякога за Голяма св. Богородица. Тогава те са най-свободни. За глава на дружината се счита стопанина на къшлата. Всички разходи и приходи се разпределят на глава от стадото. Ако турчин е стопанин на къшлата дава своите животни на овчарите и не се меси в техните дела. Избира се най-имотният помежду им за глава, когото наричат “кехая”, понякога има помощник “ян-кехая”. “На турските къшли въобще, гдето безписменият ага не се интересува от нищо и всичко оставя на добросъвестността на своя кехая овчарите прекарват с по-малко разноски, отколкото по котленските къшли, гдето спекулантинът хаджия драще с парчето перо по обвитият с кожа тефтер, каквото му скимне”.
При по-големите стада има повече от един пастир, понякога стигат до 6 – 7 души. Това са овчари (рядко се употребява турскат дума чобан, чобанин), които пасят стадото на части, подпомагани от по неопитни овчарчета, наричани “малешини”. На най-ниското стъпало е карачът (покарач, поганич) – обикновено малко момче, което има за задача да подкарва овцето, да помага при издояването, да се грижи за чистота в колибата.
Важен момент в овчарството представлява стрижбата (стригане, къркъм). Тя става в началото на лятото за възрастните овце, а през август за шилетата. Извършва се с обикновени ножици, състоящи се от две ножовки, скрепени кръстосано с постоянна ос по средата, дръжките им са широки завитъци, или ножовките са скачени в единия си край, чрез една или две пружинени дъги. Твърде разпространени са обаче и ножиците, състоящи се от две отделени една от друга ножовки, които при работа се съединяват с дървена осчица в задния си край. Наричат се кръклизи, и се използват в Източна и Южна България. Вълната от една овца след остригването, докато не е разкъсана се нарича руно. Преди стрижбата овцете се водят за плавене в дълбоки вирове (овчи купели, плавила), за да се изчисти вълната от прах и нечистотии. През август биват остригвани за пръв път шилетата, вълната на които се нарича ярина.
С пастирството е свързана употребата на звънци. По начало те са средства за пазене на стоката, на отделни животни, които странят от стадото за да “обаждат” къде са отишли. Прилагането на повече звънци в големите стада е довело и до вторичното им назначение на своеобразен музикален ансамбъл. Звънците у българоте са два типа – медни ковани, които издават глухи звукове (тюмбелеци) и бронзови лети с ясни звукове (чанове). Размерите им са най-различни като могат да достигнат до три килограма. В това отношение в някои краища между овчарите се стига до същинско съревнование, като за звънците се влагат големи средства. Видно място по любовта си към звънците заемат среднородопските и пиринските овчари, които се гордеят със звънчените си комплекти (дюзени).
Много добро описание на живота на овчарите дава Захари Стоянов: “Няма нужда да ви разправям, че тия овчари киснат в дебело невежество и простотия в всяко отношение. 15 – 20 души живеят в една стая, наречена колиба, без никакви прозорци и постелки. Когато ще лягат да спят, тия се увиват с различни неочистени кожи, недавна одрани от гърба на умрялата от болест овца. Още по-лошава е тяхната храна; като се изключи времето през което доят овцете, когато сиренето е в изобилие, единствена тяхна гозба, останалото време от годината тия нагъват сухия хляб.
Кисело зеле и пипер тия не употребяват, защото с тях се ядяло много хляб и разноските ставали големи. Лук и праз само купуват, но и той се държи под ключ и се раздава с мярка от страна на одаджията. Няма пример почти, щото някой измежду овчарите да заколи нарочно овца или ягне за ядене. Това считат за грешно и неприлично, щото един мал-сайбия да заколи от своето стадо здрава и читава овца само за свое удоволствие. С месо тия се смърсяват само тогава, ако някоя овца, след като се е влякла болна няколко деня, видят, че няма да оздравя, я заколят. Но и в тоя случай тия не престъпват от един път да я готвят, защото може би да се появи някой турчин или татарин, който да купи месото.
Пролетно време, когато и най-последните сиромаси откъсват от залъка си да си купят прясно мляко, котленските овчари не го кусват, докато не дойде Гергьовден, защото не щяло да има берекет през годината и че като се варяло на огъня млякото щяло да бъде суша през лятото...
На Великден, когато всичкия християнски свят се весели, овчарите говеят на първия ден не за себе си, но за доброто на “имането”, защото, който ядял благо на тоя ден много червеи щяло да има по овцете.
Освен всичките пости, среди и петъци, които безусловно трябва да се говеят, някои от по-старите говеят още и понеделниците. Тежко и горко, ако усетят, че някои от младите се е сблажил в сряда или петък със сирене! Всичките нещастия, които би се случили нея година, ще бъдат приписвани нему.”
Облеклото на овчарите не се различава по същество от облеклото на неовчарите в съответните места. Разликата е само в някои от прибавените горни дрехи и някои постоянни предмети. Така например постоянна връхна дреха е ямурлукът, наричан още гуня, кебе, кепе, япунджак (освен гуня всички други думи са турски). Тази дреха е от груба небоядисана домашна вълнена, често и от козинява тъкан, добре затепана. Служи за пазене от студ, от дъжд, а при хубаво време като покривка при спане. Тя представлява добре скроено наметало като пелерина без ръкави или с ръкави и винаги с остра качулка. Закопчава се с едно дървено копче на гърдите. Освен това родопските овчари носят характерен нескроен плащ, почти винаги с червен цвят, с размери от 1.30 до 2 метра наричан шал. Почти постоянно принадлежност към облеклото на овчарите е кожения силях – широк отпред пояс от няколко пласта и гънки, опасван върху вълнения пояс. В силяха овчарят набучва оръжие, ножове, лъжица, кисийка с прахан и огниво и разни други дребни принадлежности, необходими за защита, за удобство, за лекуване на болни овце или за занимания през свободното време. Постоянна принадлежност на овчаря е и кожена торба (чанта, улия) за слагане на храна, а така също и дълга тояга с кука на върха (гега), с която подкарва овцете и му служи като оръжие. В по-ново време куките на тоягите се правят и от желязо. Много често тоягите биват и без геги, а на единия си край с надебеленост – джоб. Свободното време на пастирите при наглеждането на стадото им дава възможност да се занимават с разни изкуства, най-вече с дърворезба на дребни предмети, с плетене на кошници и особено с музика. Почти всеки пастир носи със себе си цафара, кавал или гайда. Гайдата е особено характерна за овчарите от средните Родопи.
Захари Стоянов не е пропуснал да опише и облеклото на котленските овчари: “Облеклото на тия овчари е обикновено овчарско. Голям калпак с два ката кожи, отвън и отвътре, който не пада от главата им ни деня, ни нощя, освен кога се пощят или когато някой турчин на шега, което им е много драго да правят, грабне калпака да опита ще ли има наскоро празник, т.е. да го удря от земята. Запарената от кожите в това време глава изпуща пара, като че ври на огъня. Ако някой се разболее от настинка, което твърде начесто бива, защото зимно време краката им постоянно биват мокри, тия отдават тая настинка, че е произлязла от главата, и казват че болният може да си е свалил калпака когато спял... Тия носят дрехи от дебела сива котленска аба, дотолкова корава, щото дрехата, изправена на земята можела да се закрепя. Тия дрехи, които състоят от потури, аба, елече и дълга ферджа, се кроят доколкото е възможно по-широки, неприлични и просто ушити, от една страна, за по-дълго траене, а от друга да не харесат на турците, които твърде лесно могат да ги съблекат от гърба на беззащитния рая. Най-идеалната и гиздава носия на котленските овчари е белите като сняг навуща, които дохождат над коленете, завити с черни козинюви върви или повивки; пискюллията чанта или улия от ерешка кожа, с писан кокал на устата и разни други накити като: орлов нокът, маниста синци, рачешки очи и пр., и медния кавал, описан с калай и турен в кожен калъф, така също пискюллия. Улията се носи преметната през рамо, от лявата страна, заедно с кавала, който се укача на нея изотзад; някои го турят на силяхлъка си или пък запасан, както турците запасват своята паласка. Но никога един овчар, който си гледа редовно работата и който има намерение да върти къща, няма да си позволи да запаше улията през кръстта си, което е и по-хубаво и по-удобно. Това в овчарската среда се счита за крайлък, както казват тия, и за неблагонадежност в бъдеще.”
След Освобождението в селското стопанство протичат два успоредни процеса – на снабдяване на българското селячество със земя и на разоряване на значителна част от дребните и средните стопани заради дългове към лихварите. В периода 1936-1944 г. започва коопериране в по-големи стопанства. След 9 септември 1944 г. кооперирането придобива масов характер, като на много места е принудително, запазва се формално частната собственост върху земята. Организационната форма е Трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). Към тези стопанства има и животновъдни ферми.
Навлязлата индустриализация през този период не променя особено ежедневието на пастирите и начините за отглеждане на животните. Стадата през лятото и есента се изкарват в планината, а през зимата се гледат в обори. Кооперативните овце вечерно време се прибират в овчарниците, където се и доят. Създадените към ТКЗС овцеферми включват овчарниците и останалите стопански сгради към тях: къщи за овчарите, плевници, складове за храни, силажни ями и др. В една овцеферма през зимата прекарват до 4-5 стада от по 100-150 овце разделени в няколко овчарника с оглед на по-лесното им отглеждане, хранене и т.н., докато в миналото във всяка сая или агъл презимували само по едно стадо от 100-150 глави.
http://oikumen-doklad.blogspot.com/2007/03/blog-post_21.html
Dilber MC Theme by HarzeM