Каракачани
Каракачаните са населявали Балканите от хилядолетия. В една от най-разпространените и актуални в момента научни теории се развива тезата, че първоначално те са живели в областта Пинтос на Средна Гарция и по-точно - в планинския масив Аграфа, в региона на гр. Янина. По време на турското робство каракачаните оказват съпротива на поробителите, поради което Али паша (от Янина) ги подлага на масово клане. Тази е причината в началото на ХIХ век те да напуснат земите си и да преминат към полуномадски начин на живот.
Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.
Самото название "каракачан" също говори за историята на тези прокуденици. Съставено е от двете турски думи "кара" - черен, и "качан" - беглец.
За историята на "черните бегълци" има и друга версия. Те били последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 г. и той паднал под турско робство. Тогава старейшините на каракачаните решават да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце.
Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване в земите на днешна България е, че още около ХVI в. от подножието на планината Епир, на север към България започва глобално придвижване на пастири, определяни като "каракачани". От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население.
Интересен е фактът, че фамилните имена на каракачаните се срещат навсякъде, където живеят представители на този етнос, което е поредно доказателство за единния им корен.
Една от слабостите на историческата фактология е, че тя може да се тълкува доста свободно и дори да се манипулира съвсем съзнателно. При извършване на антропологически измервания картината се очертава в доста по-различна светлина. Изследванията са научно мотивирани и доказуеми.
Известният гръцки антрополог Арис Пулянос, въз основа на изследванията на метрични, морфологични и биологични белези, а така също анализи на кръвта, на определящи се като каракачани хора от територията на Гърция и България, недвусмислено доказва че те са с общ произход не само исторически, етнографски и лингвистично, но и антропологично. Изследването на Пулянос е разширено и в последствие се предлага още едно интересно и научно мотивирано твърдение: каракачаните обитават целия Балкански полуостров и са най-древният народ на Европа. В подкрепа е добавен и фактът, че някои от елементите на сватбата при каракачаните се срещат още в произведенията на Омир и Еврипид. В песните на Омир са открити над 500 думи, които и днес се използват в каракачанския език.
Известният английски учен проф. Дж. Кембъл в своята книга "Чест, фамилия и патронаж", пише, че днешното съществуване на каракачаните доказва историческо минало не по-различно от това на гърците ("...the Sarakatsani, as they exist today, provide no evidence of a past history that was ever anything but Greek").
* Материалът за каракачаните ни бе любезно предоставен от г-н Коста Дедов, дипломант в Университета по архитектура, строителство и геодезия - София, инженерна специалност. К. Дедов е роден в г. Котел през 1983 г., завършил е английска гимназия в Сливен. Владее три езика, като гръцкия е научил в семейството си. За него България е най-красивото място на Света. Той преценява, че каракачаните са цялостно интегрирани в българското общество, поради това че са грамотни, завършват елитни училища и университети, и работят в различни сфери на икономиката и държавната администрация.
ВЛАСИ, КУЦОВЛАСИ, КАРАКАЧАНИ
През IV-VII в. славяните се заселват на Балканите. Тук те заварват две големи племенни групи, които са в близко родство помежду си: на север, в днешна Румъния - даките, а на юг от Дунава - траките. Даките и траките са вече романизирани и говорят на простонародно латинско наречие.
В земите на север от Дунава даките асимилират по-малобройните славяни и така възниква румънският народ. На юг от голямата река е обратното - траките са погълнати от славянските племена, основната "съставка" на българския етнос.
Траките, които не са асимилирани от славяните, през средновековието са наречени "власи". Те живеят разпръснати на родове по високите планини на полуострова. По-компактни групи от тях остават единствено в района на гръцката планина Пинд. Именно оттук по-късно те започват да се разселват по всички балкански страни.
Една част от власите, които вероятно са потомци на елинизирани траки, се казват каракачани. Те и днес използват в говора си множество гръцки думи. Романския си език запазват само т. нар. куцовласи. Смята се, че каракачаните са няколко хиляди души, а куцовласите - значително по-малко. В голямото си мнозинство те са православни.
Каракачаните и куцовласите съхраняват своята самобитност в продължение на столетия благодарение на номадския си живот. До началото на нашия век тези пастири прекарват времето от Гергьовден (23 април) до Кръстовден (14 септември) в Стара планина, Рила, Пирин, Родопите, след което се отправят за зимуване на юг, край Бяло море. Тези "миграции" се извършват семейно, заедно с жените и децата, в общности от по 50-100 души. В тия групи има бедни и богати, каракачани господари и слуги. Те отглеждат многобройни стада овце и са майстори на различните сирена и кашкавали. Освен това всяко семейство има около десетина коня.
Свободното движение на каракачаните и куцовласите е сериозно възпрепятствано в първите десетилетия на XX-то столетие, когато пред вековните им маршрути се изправят границите и митниците на балканските държави. След Втората световна война мигрирането е прекратено напълно. В българските земи "скитниците" са принудени да уседнат по селата и градовете. С редки изключения повечето от тях скъсват с пастирството.
В последно време каракачаните, подкрепяни официално от гръцкото правителство, проявяват все по-голям интерес към своята самобитност. Традиционният им летен панаир край град Сливен, Югоизточна България, е мястото, където може да се види и научи много за техните старинни обичаи, песни, танци, народни носии.
Освен каракачани и куцовласи в страната има и няколко десетки хиляди "чисти" власи. Това са селяни, които от XVIII в. нататък се заселват в Османската империя, тъй като данъците и повинностите в нея са по-леки от тези в Румъния. Тези власи са съсредоточени в селищата по южния бряг на Дунав, най-вече в района на град Видин.
http://www.sibir.bg/index.php?page=displayTopic&id=3522&tid=42776