Из романа “Нож” - Вук Драшкович

[Mad Max]

Превод от сръбски: Людмила Миндова

Глава 2.
 
         [...]
         В трети клас макар и доста мъгляво Алия започнал да различава кои са партизани и кои усташи и четници. И колкото и да му било неприятно, той най-накрая трябвало да признае пред себе си, че е отраснал в усташко семейство. Дори веднъж не бил чул нито помайчимата му Рабия, нито старата леля Хикмета, нито който и да е от Османовичи, да кажат лоша дума срещу усташите, а още по-малко да нарекат делата им, за които той научавал предимно от книгите или учителите, грях или злодейство. Напротив, твърде често през зимните вечери в историите, които старите разказвали край печката, той слушал за “геройските подвизи” на усташите и за “злодействата на четническите и партизанските псета”. Толкова пъти старият Байро Османович рипвал разпенен и започвал да нарежда: “Въй, Аллах, язък, че толкоз бързо се свърши нашето време. Малко трябваше, Аллах мой, и отново щяхме да се съединим с Истанбул”.
         Колкото по-голям ставал, толкова по-трудно му било да проумее защо никой от Османович не знае името на неговото село и защо толкова упорито избягват да говорят затова. Не можел да проумее и това как е възможно всички до един да казват, че не са усташи и че всички усташи от Османович са загинали. “Всички, които тогава носеха пушки, отдавна вече се преселиха в ахирета”1 – така му говорел старият Дедага.
         В гимназията, а и сега през студентските години не спира да го мъчи все един и същ въпрос, на който толкова искал, а така и не успявал да намери отговор: дали и истинският му род е бил към усташите. Това, че е военен сирак и че родителите му са станали жертва на фашисткия терор, го пише във всичките му документи. В акта му за раждане пише, че майка му и баща му са неизвестни и че той е осиновен от покойния Хюсеин и съпругата му Рабия Османович. За брат му Селим в документите не се споменава и дума. В основното училище му викали Алия Копелдашки, а в гимназията – Алия Изгубени! Когато се записвал в университета, някаква чиновничка упорито го карала да впише до името си в студентската книжката и това на баща си. “Такива са правилата, трябва да имаш баща, едва ли Светият Дух те е направил!” И тогава той за първи път написал: “Алия Хюсеинов Османович”.
         Все пак той много добре знае, че не е Хюсеинов. Не знае чий е, но със сигурност не е нито Хюсеинов, нито Османович. Знае единствено ,че родословието и корените му са мюсюлмански. Но дали родителите му са били усташи? Дали не са били някои мирни и кротки селяни, почтени мюсюлмани с червени фесове, прекарали дните си без да причинят другиму зло и без да продумат и една лоша дума? Дали са били бедни, хрисими и наивни? Ако са били усташи, едва ли четниците щяха да ги заколят толкова лесно. И злато едва ли са имали, защото тогава все някой щеше да успее да се откупи и да оцелее от четническите ножове и зверства. И с партизаните явно не са били – все някоя следа и спомен щяха да останат някъде!
         Колкото повече у него се засилвало убеждението, че нито семейството, нито селото му принадлежали към усташите и че никой от тях не е омърсил ръцете и лицата си с невинна кръв, толкова по-често Алия се хващал в опаката и нежелана мисъл, че може би точно сърбите, а не някакви си невидими и несъществуващи четници са виновни за неговата зла орис! Потискал тази мисъл, борел се и с нея, и с омразата, която растяла от ден на ден в гърдите му. А мисълта започнала да се разпалва още по времето, когато като овчар гонел овцете и говедата по ливадите край Бърняц Той и останалите чобани от Османович срещали там сръбските овчари от Сливле, които винаги ги посрещали с подигравки и викове:
         – Где си, Ибро, да го начукам на кадъната ти в чорапа!
         – Алия, Копелдашки, пръкнал си се от курвата на някой рязан.
         – Фехрате, коньо, влах да те ебе в яслите!
         Понякога вместо да се заяждат поотделно, овчарите от Сливле започвали да подвикват заедно като някакво стадо:
         – Ето, идват турците, да им паднат куровете!
         А те им отговаряха отново в един глас:
         – Колят турците каквото падне, ще започнем от сливляни!
         Лесно им било да лаят един срещу друг и да се надвикват, докато едните стояли на сливлянски, а другите на османовички Аичевац, от двете страни на склона, разделен от котловината и водите на Ясле. Ала колкото и да се стараели да не се засекат, срещнели ли се случайно при Ясле или пък, не дай Боже, размесели овцете и говедата си, тогава всяка по-припряна дума довеждала до бой с камъни или сопи, боричкане и хапане. Веднъж се включили и ножовете. Сливляни тогава запели:
 
Дорде светците вардели казана,
Апостол Петър препикал Корана!
 
         Османовичи отвърнали:
 
В Бърняц ще садиме върби
и на тях ще бесим сърби.
 
         Някой сливлянин хвърлил камък и улучил Ибро Османович в тила, а той едва се вдигнал и хукнал през глава. Фехрат извадил ножа си, но сливляни също веднага показали своите. Били повече и с ножове в ръце гонели Османовичи,чак докато не ги натирили от другата страна на Аичевац. В тази гонитба някой наръгал Алия, още има белег между ребрата, точно над десния бъбрек Когато вечерта се прибрал вкъщи, Рабия измила раната му с домашна препечена ракия, сложила някаква билка отгоре й, помолила се на Аллах да заздравее, да не гнояса и да се излекува. Тогава му казала:
         – Бягай, синко, от тези влашки псета, да се затрият дано веднъж завинаги. За малко да те убият!
         Завит и сгушен под шарената черга, Алия си представял как започва да расте много бързо, как стига чак до покритите със сажди дъски, които покривали тавана в къщата на Рабия, как раменете му се разширяват и става ага или бей, как препуска на бесен дорест кон, а след него се носи чета турци, яздят към Бърняц да отмъстят на влашките корелета.
         “Ще му откъсна носа на Миленко” – мислел си тогава Алия. – “Зъбите му ще строша! Сигурен съм, че така се казва, чух от тях, запомних и лицето му. А оня с калпака, оня недодялан простак със сукнените гащи…, е, него ще го оседлая и ще го яхам чак до Османович! Другия пък, дето ме прободе, него ще го набия на кол, ще трябва да питам Дедага как се прави това, сигурно страшно боли и гадният му влах ще пиши като луд!”
         – Майко, аз мога ли да стана ага? Ще се върне ли отново турското царство, ще се върнат ли ония времена, за които Дедага ми разправяше?
         – Ще се върне, пиле мое, само ти ми оздравей сега. Ще се върне, ще се върне нашето царство, тъй пишеше в книгите на ходжата.
         – А като стане това, ще мога ли спокойно да хода в Сливле и да отмсътя?
         – Бягай от власите, синко, в джехенема2 да ги отнесе шейтанът! – извикала Рабия, целунала го и погалила косата му.
         – Но майко, те са турска рая, трябва да ни слушат и слугуват.
         – Нищо не трябва да правят те на този свят. Тези псета и гадове сякаш живеят напук на целия свят.
         – Те по-силни ли са от турците?
         – Йок, пиле мое, никой не е по-силен от турците.
         – А защо нашето царство го няма сега? Защо власите го замерват с камъни?
         – Защото, синко, те са псета и никога не са признавали нито цар, нито Аллах. Всичките до един са хайдути и злодеи, ето това са те!
         – Хайдути са те в гората, а в Бърняц няма гора, дори и едно дърво не може да се види.
         – Влахът, сине, и в черната земя ще се скрие и пак ще скочи да те убие. Бягай от тази пасмина, семето им да се затрие дано!
         – А кои са повече, власите или ние?
         – Те, те, десет пъти са повече от нас, вдън земя да се затрият!
         – Майко, ти ме лъжеш, те са по-силни от нас и нашето царство никога няма да се върне! – заплакал Алия.
         – Ще се върне, ще се върне, пиле мое, питай утре Дедага – започнала да го утешава Рабия и да го милва нежно.
         – А как са се появили власите? Защо турците не са ги избили всичките?
         – Шейтанът ги довел от техните чукари, от пъклото дошли, ето откъде са се взели… Нищо не можеш им направи, като псета се котят и щом прогледнат, веднага започват да хапят. Спи, синко мой, спи и ги остави тия власи, семето им да изсъхне!
Сънят не идва и не идвал,Алия все нещо смятал и пресмятал наум, раната го боляла, а той не спирал да мисли за отговорите на Рабия.
         – А защо, майко, говорим техния език?
Рабия оставила плетката, замислила се и все едно нищо не е чула отишла към миндера на Алия, повдигнала завивката му и погледнала дали не е паднал бинтът.
         – Майко, ти знаеш ли турски?
         – Че откъде да го зная, като не съм ходила на училище, пусто опустяло?
         – А Дедага знае ли?
         – Откъде ти.
         – Кой в Османович знае турски?
         – Знаеше покойният ходжа Велия, той щеше да те научи, ама на, убиха го власите, чумата да ги тръшне!
         – Но, майко, защо говорим сръбски?
         Много пъти после я карал да му обясни. Питал и леля си Хикмета, и Байро, и Дедага. А те повдигали рамене и му предлагали по някой сладкиш, плод или бучка захар.
         Да го изпрати в гимназията Рабия нямала нито пари, нито изобщо помисляла. Мечтаела си единствено да го ожени, веднага щом навърши шестнайсет или седемнайсет години. Да ожени и него, и брат му Фахрудин. Искала да й народят внуци, къщата й да се напълни със сополиви и хленчещи дечурлига, които да се увъртат край нея и да я дърпат за шалварите. А през това време Фахрудин и Алия да орат заедно с жените си требежа и да поддържат нивата,за които от четирийсет и втора, от гибелта на Османовичи, така и нямаше кой да се грижи. Мечтаела си те двамата да направят отново кошари и межди, да построят конюшни и обори за говедата, да върнат старата слава в дома на Кемал и Хюсеин. Затова и толкова се разстроила, когато научила, че като отличен ученик и военен сирак нейният Алия получава стипендия от общината, за да продължи обучението си в гимназия, без оглед на нейното мнение. На тръгване сложила в чантата му две-три шепи орехи и круши, съвсем новите гуменки на батко му, два чифта чорапи и едни ръкавици. Целунала го като истинска майка, все едно тя го била раждала. Изпратила го далеч извън селото, заръчала му да се пази от едно-друго, но най-много от “власите, градските курви и болест”.
         За да понамалее омразата му към власите и да спре да мисли толкова за тях, били достатъчни не повече от двайсетина дни – точно толкова, колкото да привикне към новата среда и компанията в гатачката гимназия. В училището се запознал и с двама сливляни. Оказало се, че и те били овчари като него и че също често ходели да се надвикват по Аичевац и около Ясле. Шегували се и се забавлявали на овчарските си спомени.
         Всичко придобило още по-странен привкус, когато се оказало, че първото момиче, в което се влюбил Алия, било също от Сливле. Когато веднъж седели в царевичака край Партизанските гробища, а той галел дългата й къдрава коса, не можал да се стърпи и й споменал за това. Разказал й как го намушкали в ребрата над десния бъбрек. Надигнал ризата си и й показал белега. Тя го докоснала леко и съвсем нежно с крайчеца на пръстите си и после се усмихнала загадъчно. Казала му, че всичко това е заради Юговичи, заради клането, което, както говорели сливляни, Османовичи безнаказано извършили. Като дете на вечерните седенки тя често слушала за това злодейство. Пеело се с гусла и се разказвало за заколението на Юговичи. Никой, абсолютно никой не оцелял. И той трябвало да го знае това, едва ли има някой османович който да не го знае. Разказът й го разтърсил, върнала го отново към собственото му нещастие. Но и малко се обидил. Защо тя – попитал – му говори точно на него за Юговичи? И защо му натяква толкова, че е Османович? Та нали тъкмо Османовичи са го спасили и са му дали всичко? Дължи им, тъкмо на тях дължи живота си, въпреки че не е от Османович, а от някое подобно на Югович опожарено и изравнено със земята село. “Някой мюсюлмански Югович!” – подчертал й специално тогава.
 
         И другите му две приятелки от гимназията били сръбкини. Както и сегашната, с която се запознал веднага след записването си в университета. Дала му снимка, носи я постоянно в портмонето си да я показва на другите момичета и момчета. Показал я и на брат си Фахрудин, и на Рабия.
         – Хубава е, много е хубава – казал Фахрудин.
         А Рабия, след като научила откъде е момичето, само завъртяла глава и казала укорително през зъби:
         – Вижда се, по очите й се вижда, че кръвта й е влашка.
         Алия се изсмял. В желанието си да се пошегува, без да му мисли много-много, той изтресъл набързо:
         – Само да поиска, църква ще й издигна насред Османович!
         Рабия започнала да удря гърдите си и да кълне страшно:
         – Да даде Аллах, синко, жива да ме не видиш, ако ми я доведеш в къщата, без близки да останеш, папер да не остане от вас двамата!

[Mad Max]

Глава 10.
 
         [...]
         - Мисля и все повече ми се струва, че писмото, което ми донесе, за да ти го разтълкувам, е написано и разтълкувано още в Бърняц преди сто и петдесет години.
         - Нито имам толкова акъл, нито пък опит, за да мога да разбера мъдростите ти, Халиле – каза притеснен Алия. Говори ми, моля те, така, че да те разбирам.
         - Ще ти говоря тъй, както умея, както съм научил и както ми се говори. Без значение дали разбираш или не. Хеле, през 1831 г. султан Махмуд заповядал на босненския везир Намик Али паша да въведе танзимата3 и да започне воденето на нуфус4 в Босна и Херцеговина. Везирът извикал областните управители в Травник и им прочел наредбата на султана. Само петима управители застанали на страната на султана, а останалите се възпротивили и вдигнали бунт. Петимата, които не предали султана, били все херцеговци: Али ага от Столац, Хасан бей от Требине, Смаил ага Ченгич, башага5 Реджепашич от Невесине и любушкият воевода, чието име забравих. Другите решили да убият тези петимата и везира. Те обаче избягали и се скрили в Столац, където стигнал хабер, че босненските мюсюлмани избрали за свой везир капитан Хюсеин Градашчевич, който изпратил голяма войска към Херцеговина.
         - Не знам, не мога да разбера за какво толкова са се скарали? – попита Алия.
         - Ами за това, както ти казах, че босненските мюсюлмани отказали да приемат султанските наредби за намаляване на данъците и даждието на християните, не били съгласни да им се даде правото да обновят порутените си църкви и да си издигнат нови, но най-много от всичко ги вбесило това, че отсега нататък босненските и херцеговските мюсюлмани щели да бъдат рекрутирани наравно с останалите поданици на империята. Босненци възприели това като атака срещу исляма и толериране на гяурите. Векове наред били свикнали да бъдат най-привилегировани от всички турци в империята... Но да не протакам много, а най-добре да ти кажа какво се случило на Бърняц преди сто и трийсет години. Когато чули, че под предводителството на Турхан бей войската на Хюсеин тръгнала към Херцеговина, онези петима наши земляци събрали на бърза ръка войски в окръзите си и отишли да пресрещнат босненците. Срещнали се при Бърняц – бунтовниците и изменниците направили лагера си край водите на Ясле, а нашите, херцеговците, малко по-надолу – в Пищети и по протежението на сливлянски Аичевац.
         - Знам къде е Аичевац, но никога, дори веднъж не съм минавал оттам – прекъсна го Алия.
         Нашите били много по-слаби. Говори се, че на един херцеговец имало по двайсетина босненски бунтовници. Във войските на Али ага, Смаил ага и другите трима управители имало главно сърби, а турците се брояли на пръсти. Казвам турци, защото едно време нашите деди казвали за себе си, че са турци. Бунтовниците ударили първи, веднага след изгрев слънце. Повел ги лично Турхан бей, който размахвал бясно сабята си и крещял: “Ха сега, братя турци, да източим кръвта на власите! И сами виждате, че сред тях няма нито един брат турчин. Всички са гяури. И Али ага е гяурин. И Хасан бей е гяур, и Смаил ага от Гацко и Дробняк е роден от гяурка. Напред, соколи. Който загине, проливайки кръвта на неверниците, ще стане шехит6, който убие поне един гяурин, ще бъде гаази7! Ха напред, братя турци, за вярата на Мохамед!” Пред херцеговците се изпъчил Хасан бей и отговорил: “Рая моя, братя и соколи! Напред в името на честния кръст и свети Йоан! В атака, за да защитим името си и вярата на прадедите си! Пред вас не са турци, а свине и изменници на султана!”
         - Не е възможно Хасан бей да е казал това! – каза с недоверие Алия.
         - Точно това им е казал, дума по дума! Чел съм го, Али ага го е записал в тефтера си, а освен това съм го чувал и от покойния дядо Мурат, и от много стари сърби. Поколения наред са се предавали тези думи на Хасан бей. А пък и не е било чак толкова отдавна, че да се забрави толкова лесно.
         - Вярвам, вярвам, но не мога да го възприема и разбера – въздъхна Алия. В крайна сметка Хасан бей е можел да поведе войската и си и без да се заклеват в честния кръст и свети Йоан.
         - Можел е, разбира се, но ако не го бил направил, сигурно щели да изгубят битката при Бърняц. Освен това, ако трябва да сме честни, е казал самата истина. Както на херцеговска, така и от босненска страна нямало никакви турци. Те били също толкова потурчени гяури, колкото и Али ага, Хасан бей, Смаил ага или башага Реджепашич. Оттук и беса, и омразата, с които по време на битката се отнасяли към петимата херцеговски управители. “Ха, Лука! Ха, Панто! Ха, Митре! Ха, Йоване! Дойдохме да се изсерем на честния ви кръст и да ви потурчим!” Подигравали им се така, предизвиквали ги, наричали ги не само със собствените им имена, но и с имената на собствените си прадядовци. С всичките тези крясъци и болезнената си омраза се мъчели да замажат християнския си произход и да унищожат всички следи.
 
         Сиктир Ефенди рязко замълча и се загледа през премръзналото стъкло на прозореца във виелицата навън. Мълча поне две минути, неподвижен и замислен.
         - Ей, ти не си ли гладен? – Сепна се от мислите си и за първи път се обърна към Алия като към скъп гост. – Да опека картофи, имам и хубав каймак, видя сам, като ми го донесе малката на Милосава.
         - Може, но само ако ми разрешиш да ги обеля, да ти помогна – отговори, без да размисля много Алия.
         - Я, сиктир! В моята къща никой освен мен не може да пере, готви и разтребва.
         Постла два листа от “Освобождение” пред печката, сложи върху тях десетина картофа, взе малка ножовка с леко извит връх и дървена дръжка и започна да бели картофите бързо, умело и като опитен домакин: обелките бяха много тънки, почти прозрачни.
         - И как така херцеговците успели да победят при Бърняц, при положение че изменниците били двайсет пъти повече? – любознателно попита Алия.
         - Ами много просто. Правдата била на тяхна страна, а и Аллах искал те да победят. Тъкмо битката била започнала, синко, и нашите се развикали: “Напред, рая, сечи и коли, побягнаха потурчените босненци”. Говори се, че най-силно викал Али ага от Столац и Смаил ага от Гацко. Босненците се смутили и объркали. Онези в първите редици си помислили, че бягат онези отзад, а те пък решили, че бягат другите отпред. И тъй, и едните, и другите, обърнали гърбове и отпрашили към Калиновик.
         - Като те слушам, Ефенди, излиза, че херцеговските ни управители мразели турците повече от християните и че били по-опасни изменници от самите изменници, които победили!
         - Така – подигравателно се подхилна Халил Барбарич – може да се стори само на хайванин като теб, който не може, а и не се опитва да разплете оплетените конци на нашата зла участ. Участта ни да... да..., както пишеше в онова твое писмо, да отричаме вечно произхода си и да се изкарваме това, което не сме.
         - Какво искаш да кажеш?
         - Искам да кажа, че онзи същият Али ага от Столац, който с кръст в ръце нападнал босненските изменници край Бърняц, само година по-късно, когато султанът го направил паша и везир на Херцеговина, окичил крепостните стени на кулите в Мостар с побити на колове сръбски черепи! Цяла християнска Херцеговина се била събрала в Мостар, за да му честити повишението и да се поклони пред своя спасител и закрилник. А още същия ден той наредил да се побият на кол четирима сърби. Като предупреждение. Три дена и три нощи сърбите продължили да живеят в адски мъки на тия колове и проклинали така страшно Али паша и всички останали турци, че се наложило гавазбашата Ибрахим, същият, който преди това ги набил на коловете, да ги застреля с пушка, понеже повече не издържал да слуша как тези неверници сквернят вярата на Мохамед. За нещата, които Али паша вършел, съм слушал много от дядо си Мурат, но и сам съм чел пътеписи от турски, английски и руски пътешественици, които минавали през Херцеговина в онези времена.
         - Не мога да разбера как може през цялото време да говориш така, все едно четеш от книга! – прекъсна го Алия. – Погледни ме поне веднъж в очите, ядосай се малко, повиши глас, не четеш молитва, не сме в джамия.
         - Бил едър и силен човек, почти не можел да се намери кон, който да го издържи – продължи, без да обръща внимание на апострофа на Алия. Държеше се като учител, който провежда часа си така, както на него му е кеф, а не както ученикът желае или изисква. Позачуди се малко на тази дързост, но и това успя да прикрие. – Седял на чардака си, пушел чибук и гледал Неретва през прозореца си. Нервите му не били много здрави, често страдал от потиснатост и лошо настроение. Тогава поглеждал към обкичените с човешки глави крепостни стени на кулата и настроението и рахатлъка му се връщали веднага. Често дори запявал от щастие. Понеже крепостните стени били ниски и можел да ги наблюдава само изправен, за да не се изморява прекалено и да не изкривява врата си, той наредил да ги надстроят толкова, че да може да гледа спокойно набодените на кол сръбски глави и от седнало, та дори и легнало положение. Особено му било приятно да наблюдава черепите (тук Ефенди се прозя така, сякаш и на него вече му бе доскучало) по време на обеда или следобедната си закуска. За двайсетте години на управлението му нямало и ден, в който някой от сто и петдесетте колове да остане без християнска глава, чието лице задължително трябвало да бъде обърнато към двора на Али паша Ризванбегович. Често се случвало главите да са повече от свободните колове. Тогава везирът заповядвал изсъхналите черепи да се свалят и да се нахвърлят по мостарските калдъръми. Дни и седмици наред децата и пияниците ги подритвали по сокаците и нямало жив човек, който да се осмели да ги погребе или поне махне оттам.
         През цялото време докато приказваше, белеше картофите за обяда и го правеше така, сякаш говореше на ножа си, сякаш учеше наизуст някаква молитва и се препитваше доколко я е запомнил. Когато изчисти и последната обелка, изведнъж замълча. Изми картофите в една стара и продънена на няколко места тенджерка, после раздели всеки картоф по дължина на две почти еднакви половини, посипа ги със сол и ги сложи във фурната. Тогава отиде да измие ръцете си.
         - А на мен в Османович ми разказваха, че през всичките пет века на нашето царуване в цяла Херцеговина нямало по-работлив, по-гостоприемен и по-справедлив човек от Али паша – не се стърпя Алия.
         - Както бил първи бил в лентяйството си, така бил първи и във всичко останало. Никого и за нищо на света не допускал пред себе си. В Столац, на мястото, където Буна се влива в Неретва, издигнал разкошен хан и джамия, а наоколо, в полето, засадил ориз, черници, грозде и маслини. Никой преди него в Херцеговина не се бил захващал с такива полезни неща. Имал една законна жена, а освен нея - още шест хубавици-робини, по произход грузинки, които откупил в Истанбул. Шестата купил, когато била само на четири годинки. Довел я в Мостар и я отгледал в палата си. Взел я за жена, когато навършила дванайсет години и тогава й дал името Меслиджа ханъм или по нашенски – Несравнимата госпожа. Такъв бил: и домакин, и разсипник, и веселяк, и кавгаджия, и човек, който в един момент можел да целува кръста, а друг път да се разтушава от тъгата и скуката, гледайки побити на кол християнски глави. Оставил след себе си колкото велики, толкова и зли дела – напълно достатъчно, за да получава и благословии, и люти клетви.
         - Отклонихме се твърде много.
         - Но и след всичките тези приказки пак не мога да разбера писмото, което ти прочетох. Не съм онова, което съм, а онова, което не съм! Единствено мога да гадая за скрития му смисъл. Но пак не мога да съм сигурен, така и не мога да повярвам.
         - Точно в това е цялата трагедия, синко! Отровени са сърцата ни, по-бързи са от умовете ни, не искаме да видим и приемем онова, което не ни харесва и противоречи на пустите ни мечти и опашатите ни лъжи – някак тъжно и без учителска строгост отговори Ефенди. – Нарочно ти говоря за миналото, не сме се отклонили толкова и не съм забравил за писмото. Убеден съм, че само така можем да разберем онова, което тепърва предстои. Ето сега наум ми идва една история за ага Ченгич, която се разказва и до днес по нашите земи. Докато минавал из владенията си, посетил някой си Мият Ковачевич в Сърджевичи. Бедният селянин го посрещнал по най-добрия възможен начин. Заколил агънце, изнесъл качамак и млад каймак, пшенична погача, мед, козя пастърма. Наял се агата, постлали му килимче под сянката на ясена, за да се поопъне и отмори. Ченгич си запалил цигара и попитал своя домакин: “Кажи ми, влахо, какво си мислиш, като ме гледаш така лукаво?” “Дай ми”, отговорил Мият, “честната си турска дума, че няма да ми направиш нищо и ще ти кажа.” Агата му дал дума и дори го почерпил с тютюн от своя. Мият гаврътнал една след друга три чаши ракия, поотръскал се и изчакал да събере кураж и да забрави, доколкото това изобщо било възможно, че въпреки дадената дума, той все пак разговарял със силния и жесток Смаил ага. “Мисля си, Бога ми, че вашата се свърши вече! Владиката Раде Петрович окичи цяло Цетине с турски глави, в Сърбия можете да се развявате все още само из по-малките градчета, а за по-малко от седмица руснаците ще са стигнали до Истанбул. Съвсем скоро и ние, честити ага, ще се присъединим към братята си в Черна Гора и Сърбия. Ще възкръсне царството на Душан, ще си отмъстим за Косово и ще си разменим местата!” При тези думи Смаил ага скочил като ощавен от килимчето си, хвърлил чибука и се развикал: “Как я мислиш тая, че ще си разменим местата, влашко копеле?” “Много просто”, спокойно му отговорил Мият, “ти ще станеш беден селянин, а аз ага и господар, пред когото ти ще се кланяш и клечиш! Ще ми слугуваш тъй, както сега аз на теб, а пък аз ще се излежавам на килимчето ти под твоя ясен.” Ченгич започнал да се тресе от смях, сълзи се стичали по бузите му от кикота. Тогава изведнъж станал сериозен и надменно отговорил на Мият Ковачевич: “Свиньо недна, много рано се радваш! И преди турците моите дядовци са били господа, а твоите и тогава са били фукари и голтаци. Моите са се потурчили, за да си останат господа и да не се промени нищо по отношение на твоите. Ти, голтако, се надяваш на Москва и кръвнишкия поп от Цетине. Хубаво, да речем, че турското царство наистина падне и вашата вяра победи. И какво? Тогава аз, нещастни селяндурино, ще си сложа кръст на шията и прасенце в чинията и отново ще си бъда ага, а ти ще си останеш мой слуга и ще се увърташ край мене да ми правиш кефа, докато си похърквам и пуша блажено в хладинката под твоя ясен!”
         - Кръст на шията и прасенце в чинията! – учуди се Алия.
         - Истината е казвал!
         - Глупости! – повиши тон Алия. – Ага Ченгич не може да каже такова нещо.
         - Ех, мъко моя, на теб човек не си струва нищо да ти доказва! – подхилна се Ефенди, докато вадеше с дилафа опечените картофи от фурната. – Попът те кръщава, а ти пърдиш! Знаеш ли ти, че все господата са издавали и братята си, и вярата си, и семействата си. Синове са клали бащите си, вадели са очите им само и само да се докопат до властта и престола. При турците в момента, когато султанът издъхне, най-големият син удушава всичките си братя, за да може да седне без страх на престола. Господата почитат само една вяра и един Бог – да спасят на всяка цена главите и властта си. Знаеш ли, клетнико, кой се е потурчил първи в Херцеговина? Никой друг, освен Степан Херцегович, най-малкият и обичан син на херцог Степан. Още турците не били завладени всичките му земи, когато, ако съм запомнил добре, четох го преди две-три години, някъде през лятото на 1474 г. младият княз отишъл в Истанбул, преклонил се пред султана и исляма и набързо след това станал кръвожадния Ахмед паша Херцегович6. Така, клети ми синко, къде доброволно, къде насила, се държали почти всичките ни феодални величия в Босна и Сърбия!
 
 
 
 
---
 
1 ахирет (тур. ahiret) – отвъдното, задгробният свят – бел. пр. [горе]
2 Джехенем (тур. cehennem) – пъкъл – бел. пр. [горе]
3 Танзимат (тур. tanzimat) – реформи; наредбите за държавно преустройство на султанска Турция, които започват да се въвеждат след издаването на Гюлханския хатишериф през 1839 г. В Босна реакциите срещу реформите от страна на местното мюсюлманско население са изключително остри – бел. пр. [горе]
4 Нуфус (тур. nufus) – регистър на населението в Османската империя – бел. пр. [горе]
5 Башага (тур. bas-aga) – главен ага, старейшина на агите – бел. пр. [горе]
6 Шехит (тур. sehit) – мъченик на вярата – бел. пр. [горе]
7 Гаази (тур. gazi) – победител на неверниците – бел. пр. [горе]