Интересни Книги

[Mad Max]

Един ден животните на фермера Джоунс се вдигат на бунт и го прогонват, за да вземат съдбата си в свои ръце. Превратът е оглавен от свинете, които се самообявяват за най-умни сред своите събратя и за естествени ръководители. А после животинската революция следва хода на всички революции - към тоталитаризъм. Идеалите се опорочават и превръщат в демагогия, съперниците за властта безогледно се отстраняват, измислят се вътрешни врагове за оправдание на насилието, създава се социална прослойка, за която не важат общоприетите закони, провежда се систематична дезинформация, изграждат се механизми за манипулация на мисленето, историята се фалшифицира... Подмяната на ценностите е блестящо изразена с безподобния лозунг "Всички животни са равни", но някои са по-равни от други. Написана през 1944-а, сатиричната антиутопия "Фермата на животните" е имала за пряк прицел сталинския режим, но е в сила за всеки строй, при който се потъпква личната свобода. Днес тя е издадена на повече от 60 езика в общ тираж над 20 милиона.

[Mad Max]

"Прекрасният нов свят" е жестока, остроумна и разтърсваща творба, гениална в прозрението за ужасите на възможното антиутопия, сравнима единствено с Оруеловия роман "1984", който предшества във времето и на който не отстъпва по мощ.

Олдъс Хъксли (1894 - 1963) е британски писател, поет, есеист и драматург, автор на повече от 50 книги. "Прекрасният нов свят" е най-прочутата му творба. Според всички авторитетни класации на читатели, критици и издадели "Прекрасният нов свят" е сред десетте най-добри англоезични романи.

"Прекрасният нов свят" е една от най-възхитителните и стряскащи книги, писани някога. Тя ни показва лъжливите символи на всеки режим, изповядващ всеобщото щастие."
Дейвид Пиърс

"Книга, която трябва да се препрочита и преосмисля отново и отново."
Лос Анджелис Таймс

"Може би нашият свят е адът на някоя друга планета."
Олдъс Хъксли

[Mad Max]

Нямаше я вътрешността на Африка, нямаше Америка, нямаше Австралия, нито Нова Зеландия, нито Фиджи, нито Тонга, нито Тибет, нито Монголия. Нямаше Япония. Около вътрешното море имаше могъща Империя, в която се смесваха много народи, говореха се много езици. Светът беше вече стар. Въртеше се, както се върти и днес. Изгубил бе спомена за далечните епохи, които векове наред бяха трупали мълчание. Никой не си спомняше вече за страхотните катастрофи, изчезнали в мрака на времето, които бяха съпровождали раждането му и първите му гърчове. Откъслечни спомени вълнуваха духовете и разпалваха въображението, подхранвани от поети и пътешественици.

[Mad Max]

Туран e не само географски район, нито единствено исторически, а преди всичко е сакрално пространство, преизпълнено с история и динамика, чиито народи, от които са произлезли българите, са били едни от основните творци на цивилизацията.
Ще обърнем по-специално внимание на онези турански народи, които в конкретен исторически период се заселват върху „причерноморското географско пространство“ и от генезиса на които се ражда българският народ през V век, разселил се по-късно в различни посоки, включително и на Балканите.

Кои са българите и откъде идват? Защо днес населяват различни географски райони, отдалечени един от друг? Тюрки ли са или иранци? Или други? Защо някои изследователи упорито отделят историята на дунавските българи от тази на волжките? Нима една незначителна миграция от Балх в западна посока е възможно да съхрани тези хора, да ги наречем балкари или балхари, през целия им многовековен път от Бактрия до степите на Източна Европа сред исторически пластове и динамични епохи, а после някои съвременни изследователи да ги извадят, сякаш с пинсети, от многобройните племенни тюркоезични групировки от Причерноморието и да ги пренесат в „чист вид“ на Балканите, обявявайки ги за българи, като междувременно „забраняват” като с магическа пръчка, управляваща времевите процеси, тюркоезичните булгари да се появят тук?

Как тази миграция от Балх, наречена Балх-гури, т.е. общините от Балх, изведнъж се превърна в единствените „балкански“ българи? Как Balkh-gurs (общините от Балх) на Вунд (или Вананд, заселили се в едноименната област на Армения, от която всъщност идва и името на този „недоизяснен балхарец“) се оказаха именно българите, дошли векове по-късно на Балканите и основали Дунавска България? Та нали точно те се превръщат в „Балх-огури“ едва след заселването си в тези земи, добивайки статут на общински групировки в очите на „местните“. В едни източници тази миграция е през 45 г., според други - през III, дори IV век.

Дори да вземем за изходна точка районите на Бактрия и Балх, това са земи на тюркски номади и то е ясно доказано при археологическите проучвания на курганите. И по какъв метод някои бъгарски „учени” установиха, че тези хора са примерно иранци, индийци и т.н.? Как те успяха да изолират някакви по-специални българи-иранци или дори и „балхгури” от западните хуни и другите племенни групировки около три (а може би седем или осем) века след появата на Вунд-Вананд в Кавказ и пренесоха същите тези хора на Балканите с миграцията на Аспарух?
Къде са доказателствата за това, че българите и по-специално тези, дошли с Аспарух, са иранци, балхарци, индийци и т.н., нямащи нищо общо с ядрото на западните хуни или „общото” е плод на пренебрежителна случайност? Защото „балхгурите” са съумели да се изолират векове наред от смесване и асимилация, живели са в някакво друго измерение и в един божествено предопределен исторически момент просто са решили да се пренесат на Балканите, напълно според фантазиите на някои т.нар. съвременни изследователи!

Но нали и Вунд, както и който и да било друг, не идва в тези земи директно от Бактрия? Представете си само през колко „изолационни схеми“ са преминали той и предците му и по какви невидими исторически пътеки са прекосявали времето и пространството. Как някои мистификатори изолираха тези „балхарци от Балх“ от двете хунски династии, управлявали Скития в Причерноморието, след като всички владетели са известни от 150 до смъртта на Атила през 453 г. (всички владетели от т.нар. период на „Авитохолите”, продължил 300 години) и нито един от тях няма никаква връзка с Бактрия, Балхара и с каквито и да било по-ранни или по-късни миграции от тази земя, като вероятно не е и чувал за племето „балхари”?
Нима и сабирските хуни са балхарци? Нима Атила е балхарец? Вероятно и Атилкесе Маджар (Аспарух) би бил балхарец, тъй като е пра-пра-правнук на Атила по пряка кръвна мъжка линия. Нима Аспарух внимателно е извадил „сънародниците“ си балхарци от целия огромен народностен масив в Причерноморието и ги е пренесъл на Балканите? Дуло клан балхарски род ли е? Или пък персийски? Що за фантастични и наивистични идеи са това и кои заинтересовани среди обслужват?

Голямата манипулация на фалшивата история е именно в това, че се опитва да внуши идеята за монголоидните тюрки. Това е огромна заблуда и измама, на която много хора вярват. Един очевиден опит да се антагонизира европейската история срещу нейните реални извори и да бъде обсебена от сили, които да я манипулират.

[Mad Max]

В продължение на хилядолетия легендата за Атлантида е грабвала въображението на изследователи, философи, търсачи на съкровища, историци и археолози. Но досега е оставала забулена в мита.

Дълго време завладяващата привлекателност на Изгубения град, описан още преди раждането на Исус най-напред от Платон, е запазена територия на авторите на приключенски книги. Възможно ли е обаче този легендарен град наистина да е съществувал? Ако е така, то какво се е случило с него и какви са неговите тайни? Най-сетне поразителната действителност за величествената слава и за залеза на Атлантида е разкрита с удивителни подробности от историка Гавин Менсес, автор на световния бестселър "1421: Годината, в която Китай откри света".

По следите на доказателства, които го водят по целия свят, Менсес стига до удивителната истина. Като проучва новите геоложки открития, находките от древни корабокрушения, последните разкопани археологически артефакти и най-новите ДНК данни, той прави смайващо откритие: Атлантида не само е съществувала, но е била център на високо развитата минойска цивилизация, истинският размах на която е почти невъобразим. Атлантида е била средище на световна търговска империя, която се простирала от Средиземноморието до Англия и Северна Европа, стигала до Индия и даже до Сверена Америка. В

"Изгубената империя Атлантида" той създава ярък портрет на тази легендарна цивилизация и споделя забележителните си открития, които включват:

    Днешното местоположение на Атлантида
    Катаклизмът, който през 1500 г. пр. Хр. унищожава цивилизацията на Атлантида
    Първото в света дешифриране на езика на Атлантида


Неудържимо завладяваща като препускаща по целия свят авантюра на Индиана Джоунс, "Изгубената империя Атлантида" е едновременно неустоимо четиво, което ви кара да поглъщате една след друга страниците в търсене на истината, и в същото време тя е революционна творба върху популярната история, която завинаги ще промени схващането ни за миналото.

"Връх на популярната история"
Таймс

"Живописно и с неизтощима убедителност Гавин Менсес лансира теза, която из основи ще преобрази историята"
Ню Йорк Таймс

[Mad Max]

Книгата съдържа документи за развитието на българската историческа наука през периода 1944- 1950 г., повечето от които се публикуват и коментират за първи път. Те са подбрани от Архива на БАН, Архива на Министерството на вътрешните работи, Централния държавен архив на РБ и Централния партиен архив - ГУА. Включени са и част от Стенографските дневници на XXVI обикновено народно събрание и VI велико народно събрание, които разкриват позицията на управляващите кръгове и опозицията при обсъждане на законите за БАН и висшето образование. Оцелелите свидетелства за ролята на отделни личности, за някои факти и процеси в историческата наука носят неизвестна досега, но много необходима информация.

[Mad Max]

"Най-често съм принудена да отговарям тъкмо на въпроса за раздвоението между историческата наука и художествената литература, дори - административно. Вярно е, че съжителството между двете ми професии е необичайно преди всичко с това, че всяка от тях е всепоглъщаща и особено ревнива към всичко останало. Неслучайно точно всред учените и всред творците най-често се срещат мономани, хора, обсебени от една идея. Такъв е характерът на самия им труд. Но, от друга страна, случаят не е безпрецедентен, дори напротив, имало е многобройни подобни отклонения. Конкретният пример обаче е занимателен и показателен, а също и познавателно интересен, затуй ще си позволя да се разпростра в обяснения по вашите въпроси. Най-общо мога да отговоря, че двете ми професии се намират в диалектическо единство - формулировка, която може да обясни съвсем всичко. Другояче казано, положението ми съдържа и плюсове, и минуси, иначе би било много просто."
Вера Мутафчиева

[Mad Max]

С подписване на Берлинския договор през 1898 г. се ревизира Санстефанският мирен договор, в резултат на което България е разпокъсана. Княжество България и Източна Румелия остават в границите на съвременна България, но останалите територии от Санстефанска България са завинаги откъснати от родината. Македония и част от Одринско се връщат на Османската империя, Пирот и Враня се дават на Сърбия, а Северна Добруджа на Румъния.
През 1912 г. Егейска Македония попада в границите на Гърция. Вместо свобода на егейските българи, съдбата отрежда жестока участ, особено през 30-те години на XX век при режима на ген. Метаксас. Българският език е забранен със закон, хиляди са изселени, хвърлени в затвори или убити, а онези, които остават, живеят в болка, самота и страх. И въпреки тежкия удар върху българщината в Егейска Македония, мнозина не напускат родните си краища, за да съхранят българските слово и дух.
Събраните от проф. Шклифов автентични спомени на жители на Егейска Македония свидетелстват за нечовешките мъки, през които са преминали дедите ни в последния им опит да съхранят българщината, за жестокия геноцид върху тях, премълчаван и до днес от официалната ни история и държавна политика. Книгата се издава за първи път.

Проф. д-р Благой Шклифов (1935–2003) е роден в с. Черешница (на гръцки Поликерасос), Костурско, Гърция. По време на Гражданската война в Гърция е евакуиран в Унгария, където завършва средното и висшето си образование – руска и българска филология. През 1964 г. се мести в София, а от 1971 г. е на работа в Института за български език при БАН.
Езиков консултант на филма „Мера според мера“.
Проф. Шклифов почива внезапно през 2003 г. при съмнителни обстоятелства след тежка катастрофа по време на научна експедиция в Егейска Македония, Гърция. Това слага преждевременен край на дългогодишните му проучвания върху българските диалекти в района и проекта му за разширяване на българския книжовен език.

[Mad Max]

"Древните тюрки" – знаменитата творба на гениалния руски историк, географ и мислител Лев Николаевич Гумильов – е посветена на сравнително малко изследвания период от световната история, обхващащ 6 – 8. век пр.Хр. и съвпадащ с образуването и разцвета на Великия тюркски хаганат. Извършеният от автора анализ на етническите, политическите и религиозните аспекти на битието на тази държава е представен с присъщия на Гумильов увлекателен и образен маниер на повествование.

Лев Николаевич Гумильов (1912–1992) е един от най-значимите руски историци. Син е на известните поети модернисти Николай Гумильов и Ана Ахматова. Съден и лежал в затвора като "син на народен враг", през 1956 г. делото му е прекратено и той излиза на свобода. След няколко години защитава докторска дисертация в Ленинградския университет, която е публикувана като книга през 1967 г. под заглавие "Древните тюрки".
Идеите на Лев Гумильов не получават одобрението на съветските учени и затова неговите трудове не са допускани до печат или са подлагани на жестока цензура. Въпреки това, дори и като ксерокопирани издания, книгите му са търсени и печелят популярност.
Признанието за Гумильов идва едва с настъпването на "перестройката", плодовете на която той не успява да дочака. Умира на 15 юли 1992 г.

[Mad Max]

Новият роман на татарския писател Мусагит Хабибулин ("Хан Кубрат", "Сказание за Казан") описва годините на царуване на последната владетелка на независимото Казанско ханство - наследник на Волжка България. Казанското ханство и Московското княжество са отломки от разпадналата се Златна орда, но вместо да живеят в добросъседски отношения, те са в постоянна война.
Години наред Казанското ханство е управлявано от слабоволеви владетели или протежета на Москва. Но всичко се променя с идването на младата ногайска принцеса Сююмбике, която се омъжва за хан Джангали. Той изцяло й се доверява и скоро властта е в нейни ръце. Въпреки сложната политическа обстановка тя успява да осигури добър живот за поданиците си.
Но руските князе са хвърлили око на казанските богатства. След смъртта на Иван III и съпругата му Елена Глинска на трона застава младият Иван IV Грозни, който решава на всяка цена да върне казанската земя в пределите на княжеството си. Ще успее ли да постигне това или владетелката на Казан, Сююмбике ще съумее да защити народа си?

Мусагит Хабибулин е роден на 25.12.1927г. в село Абдарахманово. В момента живее в град Казан. Той е почетен академик в Руската хуманитарна академия на науките и член на Съюза на писателите. През 1996 г. му е присъдена международната литературна награда "Кул Гали". Романът му "Хан Кубрат" е обявен през 2004 г. за "Книга на годината" от Съюза на писателите и Националната библиотека на Република Татарстан. Получил е и наградата на името на татарския класик Хабдула Тукай. Романът "Владетелката на Казан. Сююмбике" излиза у нас преди да е издаден в Русия и Татарстан.

[Mad Max]

Герой от Априлското въстание и от боевете при Кревет-Гредетин, Стоян Кантарджията понася достойно кръстните мъки на борбата. Не се колебае да пожертва и живота си в името на свободата и когато бойната тръба на Царя Освободител призовава под знамената родолюбивите българи, той се записва опълченец. Вековното иго приключва, но ще погинат ли идеалите на Левски, в които той вярва с цялата си душа? Ще угасне ли единствената светлина, към която се е стремял гордият поборник - да види Родината истински свободна?
Красива и амбициозна, Санда Барутова мечате за семейно огнище и богатство и е готова на всичко, за да ги постигне. Тя вижда Стоян и решава, че е срещнала любовта на живота си, но не знае, че за него единственото имане е свободата и справедливостта. Когато разбира това, пътищата им се разделят.

"Пепел от чемшир" е книга за преходността на тленното и за вечната красота на моралните стойности. В нея авторът проникновено разкрива тайните на съкровеното човешко битие, поставя върху чувствителни везни доброто и злото, прекрасното и уродливото, истината и лъжата, верността и предателството, милосърдието и злобата, упованието и гибелта.
Всичко в романа е почерпано от действителността, но преосмислено и пресътворено от автора с тънка лиричност.

[Mad Max]

Галина Златарева е член на Съюза на българските писатели, Асоциация на българските книгоиздатели, Световния парламент на българите, дописен член на Българската академия на науките и изкуствата.

Мащабна историческа сага за българите насред кипежа на световните събития от края на ХІХ век. Динамичен разказ, в който минало и съвременност се преплитат, осветени от появата на един старинен медальон.
Двете части, на които е разделено повествованието, произтичат една от друга, за да откроят цялостно, в глобален мащаб, философията на случващото се по европейските сцени. Това е епоха, белязана от важни, съдбовни събития, и то не без помощта на гениалната диригентска палка на Бисмарк. И в тази епоха до великия Бисмарк се изправя друга велика – макар и много различна личност – Георги Бенковски.
Ето затова в романа читателят ще открие много повече, отколкото в учебниците по история или във вчерашния вестник. Ще открие себе си и ще се обърне назад. И може би сам ще потърси своя корен във времето. И ще бъде прекрасно, ако той, днешният етнически българин, турчин, поляк, арменец или всякакъв друг наш съвременник, се съизмери с предците си. “Медальонът” има уникалната мисия на такова литературно произведение, което най-после над реките от пролята в миналото кръв прехвърля мостове– от едните към другите и от миналото към бъдещето.
Защото ние всички сме родени тук, в тази земя, и заслужаваме да знаем истината!
Отдавна сте очаквали точно такава книга.
Ето я!
Това се случва на Балканите преди Освобождението. Търговските кервани се въоръжават. Разбойници дебнат по пътищата. Черкези отвличат християнски деца. По същото време пруският канцлер Бисмарк крои заговори и предизвиква войни, преследвайки собствени цели. Интриги оплитат императорските дворове, а полски въстаници бягат към Балканите след всеки свой неуспешен опит за освобождение.
А в Османската империя един млад търговец се стреми към богатство и слава.
Кой е този човек и защо обръща гръб на личното си преуспяване и застава начело на самоубийствено въстание на своя народ?
Днешният ни ден не е ли също така динамичен и кръстопътен? Защо в съвременна България е убит един американец?
Каква е връзката между всички тези минали и днешни събития, преплитащи се под призрачните отблясъци на един загадъчен медальон?
Романът раздипля тайните си до последната страница. Прави разбираеми много неща от миналото на България и Европа, които в учебниците са само загатнати, премълчани или изкривени. А съвременният сюжет прекрасно се вплита в историческия, осветява и него по нов начин, а и случващото се сега.

[Mad Max]

Сто години след Междусъюзническата война излизат наяве зверствата, които българският народ в района на Беломорска Тракия е преживял през 1913 г. "Лятото на 1913 година" съдържа документирани свидетелски показния за събитията на Балканите по онова време. Изданието разкрива неопровержими доказателства, че жителите на Беломорска Тракия и Македония в действителност са били жертви на масово, системно, етническо прочистване. Книгата, чийто съставител е Георги Илиев, цели да направи обществено достояние тази българска трагедия и да докаже истината, че по време на Междусъюзническата война българският народ по тези земи е бил подложен на изтребване.

"И така сто години след безмилостното разорение ние не забравяме, но не отмъщаваме!
Не забравяме отнетата ни Тракия – мила, непрежалима родна земя на деди и прадеди – но не отмъщаваме, не сме заграбили нито педя чужда територия.
Не забравяме поруганите сто и двадесет стародавни църкви, белокаменните единадесет манастира, сто тридесет и шестте осветени параклиса – но не отмъщаваме, не сме сринали нито една джамия, нито една синагога, нито един нехристиянски храм.
Не забравяме съсипаните двеста и единадесет начални училища, двете мъжки и една девическа гимназия – но не отмъщаваме, отворили сме нашето начално, средно, висше и академично образование за всички граждани на нашата държава и на света.
Не забравяме, че в Тракия ние, тракийците, нямахме армия и полиция, но имахме достолепните двеста двадесет и шест свещеници и триста тридесет и три учителя – но не отмъщаваме за тяхното мъченичество.
Не забравяме, че Тракия бе освободена с победите на Балканската война и на Руско-турската война, и бе поробена отново с политически договори и съглашения – но не отмъщаваме за чутовната несправедливост!"
Никола Инджов, из "Нашата памет е наше страдание"

[Mad Max]

[Mad Max]

Ех да бях богатско чедо,
Буров да ми беше дедо,
Дубъл екстра щях да пуша,
мъката си да потуша.
(хашлашка улична песен от 30-те години на ХХ в.)

"Няма друг българин, за когото творческият ъндърграунд да е написал подобна проста и велика ода. Няма друг сред финансистите на Третото царство, който да е бил еднозначен синоним на лице, обгърнато с тайнство имане и разкош. Същевременно няма и друг голям български политик, който да е така непознат за обществено-политическите си заслуги, за сметка на стопанските. В някакъв смисъл България величае прекомерно банкера Буров, за сметка на изключителния политик. Когато у дома под сурдинка се е споменавало името на нашия далечен роднина Атанас Буров, дядо ми винаги се учудваше защо именно той е останал в публичната памет като най-великият банкер, вместо, например, колос като куция Георги Губиделников или Анжело Куюмджийски. Буров, казваше той, беше много богат и добър финансист, но си остана човек, който се връщаше в Търговска банка, когато му останеше време от политиката.
Оставяйки настрана това интересно противоречие в публичния му образ в зрели години, джинсът на рода Бурови е типичен за възрожденската ни мая. Както повечето позабравени бащи на строителите на съвременна България, и балканджийският сой Бурови стартира в полето на еснафската предприемчивост. Типичните представители на тогавашния протокапитализъм започват възхода си с дюкян, мелница, манифактура… На принципа: не е важно откъде идваш, важно е къде ще стигнеш, се изгражда целият стопански гръбнак на нова България. И Бурови са сред пионерите.
Следосвобожденска България се изгражда върху два основни темела на своята горна класа – стабилно образование и солидни принципи. Тази класа, по европейски ашладисана и по южняшки патетична, прави нечувани усилия да модернизира нравите и практиките в младата държава. Просветената част от българската буржоазия е онзи цивилизационен бацил, който сквасва мътното балканско мляко. Мислейки в този посока – независимо от житейския си цинизъм и геополитическите заблуди – Атанас Буров попада в авангарда на европейска България, наред със Стамболов, Начович, Стоилов, Греков, Икономов, Малинов, Радославов и Ляпчев. Попада не само заради образование или богатство. Не по-лошо образовани са и Станчов, и Кьосеиванов, и Филов. По заможност го конкурират и Гешов, и Теодоров, и Маджаров. Атанас Буров е авангард, не защото е експертно подготвен да се занимава с политика и няма нужда да краде от нея, за да се издържа, а защото политиката е основна част от начина му на мислене и действие. Без преувеличение може да се твърди, че Буров е един от малцината български политически мислители, от визионерите на модерната ни външна и стопанска политика.
Неслучайно Валентин Александров посяга към биографията на Буров в годините на българския преход. Нищо друго, както годините след 1989 г., не е такова крещящо отрицание на веруюто на стария политик. В морален аспект българският преход по странен начин е много по-отчайващ дори от събитията след Девети септември 1944, жертва на които е и самият Буров. Ако след 9-ти класово-общественото противопоставяне е ясно, директно и безалтернативно, то след 10-ти нацията е прекарана през най-сатанинския дарак на нравствения упадък, който позволи на индивида да намери спасение и дори известно благосъстояние срещу отказ от морален ангажимент, гражданска позиция и при пълно размиване на понятията за добро и зло."
д-р Петър Стоянович

"Когато преди повече от 20 години някои компетентни и сърцати български историци започнаха да "преоткриват" миналото и да интерпретират вече позабравени неща, името на Атанас Буров започна да се появява по страниците на академичните издания. С половин уста започна да се признава неговата роля като морален стълб на дясната антихитлеристка опозиция, принципиалното му и смело поведение при редица остри сблъсъци, определили съдбата на българския народ. Но въпреки някои добри намерения на честни изследователи "класовият подход" продължаваше да тегне като оловен похлупак върху неговия живот и дело."
Валентин Александров

Валентин Александров (23.09.1946-10.07.2008) е завършил Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и Дипломатическата академия "Терезианум" във Виена. Доктор по философия. Старши научен сътрудник по международни отношения в Института за правни науки при БАН. Журналист - специалист по международни отношения в Агенция "София прес" и списание "Антени". Старши съветник на Комисията по национална сигурност към Великото народно събрание. Държавен секретар на Министерството на отбраната и министър на отбраната.
Автор е на повече от 50 статии по проблемите на европейската военна история и интеграция, публикувани в български, австрийски и германски списания. Автор е и на следните книги: "Еврогрупата на НАТО", "Европейската отбрана - граници на илюзиите", "Германските тайни служби - организация и политическо влияние", "България и тайната война - австро-унгарското и германското разузнаване в България 1914-1944", "Черната капела - консервативната военна антихитлеристка опозиция в Германия", "Европейската идея", "Външна политика и тероризъм", "Стратегическо мислене и военна политика - дипломатически, военнополитически и оперативно-тактически аспекти на стратегическото мислене в Германия 1740-1905", "Професионалната армия", "Австро-унгарското и германското разузнаване в България 1900-1914-1944", "Унгарската революция".