Мечо

[Ariman]

 Очите му говореха.Спомени,мъки,копнежи по добрите отминали дни,молба – това се четеше в тях.Тъжни и умни очи.Очи на страдалец.
     Беше роден в планината,ала сред хора.Беше им служил вярно,докато загуби сили,когато го изгониха по – младите яки събратя.Службата му вече свърши.Намяше кой да го отърве от новите пазачи на стадото,които не му оставяха друг избор,освен да бяга.И той търгна.Не към дивото – то му беше чуждо.Тръгна надолу към селото,при хората.Остави се на сляпата случайност.
     Дългият път до селото го изтощи,често спираше,подгъваше уморени лапи и полягайки,все поглеждаше назад към Балкана.Могъщата снага на планината се простираше безмълвна в своята сурова красота,недостъпните върхове се синееха,а тъмнозелените върхари на горите се изрязваха на кристално чистото небе като приказни кули.Вятърът носеше от пазвите на планината дъх на вечна младост.
     Отпочиналото и постоплено от слънцето тяло се привдигна пак за път.Догонваше го блеенето на стада,звън на чанове,лай,гласове на овчари.Но кучео като че не ги чуваше.Чувстваше се предаден…
     Селото вече заспиваше,светлините угасваха и последните звуци замираха.Пустите улици чернееха,зейнали като входове на студени пещери.Тук-там мъждукаха улични лампи и в слабата им светлина скитникът видя,че е чужд и сам.Не посмя да доближи дворовете.Сви се под една пейка на селския площад,сякаш усещаше,че тук,където витаеха миризмите на толкова човеци,може да намери някого…
Времето минаваше,а мъките му ,докато хората го допуснат до себе си,нямаха край.Никой не го прие в своя двор,ала оттук – оттам му подхвърляха парче хляб и кучето таеше надежда ,че поне ще го оставят на мира.Остана в селото ничие,но не и съвсем отхвърлено.Постепенно се поуспокои и обикаляше из ъглите,като държеше площада под око.
     Накой го нарече Мечо.Гордата му осанка,едрото му изваяно тяло,стъпило на дълги крака с едри лапи,красивата му глава с клепнали уши и ...очите му респектираха и най-недоброжелателните минувачи.Най-много му се радваха децата от училището,издигащо се покрай площада.Те го милваха,подръпваха меките му уши,гледаха го с обич и му даваха от закуските си .И Мечо ги обичаше – изпращаше ги до домовете,като помахваше доволен кичуреста опашка.Понякога полягаше край някоя къща,сякаш се молеше на тези ,които го хранеха сегиз-тогиз, да го приемат завинаги.После тръгваше отново към площада.
     Един ден кучето срещна възрастен човек, който се спря и започна да му говори с тих и ласкав глас.Мечо усети човешката самота и от този ден започна да спи срещу входната врата на къщата,от която излизаше старецът.Присланяше се под големия бор с дебел ствол и чакаше търпеливо утрините,когато вратата скръцваше и оттам се показваше човекът.Приятелството стопляше животното в най-студените зимни дни,утешаваше го,когато хлябът не достигаше и за двамата.Щом човекът се покажеше.кучето тръгаваше послушно след него и знаеше,че в такива моменти присъствието му е желано и приятно.И двамата си нямаха никого.
     Един ден вратата не се отвори.След известно време се събраха много хора и Мечо усети как нещо стиска гърлото му.Усещаше, че пак остава сам.
    Минаха месеци.Той все така спеше под стария бор срещу входната врата на къщата,чиято врата оставаше затворена.Сълзящите му от старост очи бяха втренчени постоянно в нея.Но тя не скръцна вече,оттам не се появяваше благият стар приятел.Нямаше кой да му говори тихо и да го води след себе си.Празната къща грохна и запустя,пуста беше и Мечовата душа.Наоколо се чуваше детска глъч,подхвърляха му хляб и кучето намираше с какво да излъже глада,но се отпусна и отпадна.Очите му помътняха,козината му се сплъсти.Лежеше неподвижно по цели дни – и в дъжд,и в студ.
     Така намериха Мечо в една мразовита утрин.Легнал неподвижно,вледенен,с поглед вперен към затворената врата.От ъгълчето на леко притворените очи се бяха процедили заскрежени капчици.Намери се състрадателна ръка да го погребе в задния двор на пустеещата къща.
     Сега Мечо завинаги имаше свой истински дом…