Възмездие

[DonKrasi]

  Вече няколко пъти мечокът страхливо се доближава до дървените корита,пълни с вкусна овесена каша.Похапваше боязливо,готов да хукне от най-тихия подозрителен шум.
  Откакто се научи да идва тук,полека-лека свикна с човешката миризма,прогизнала в тях и от ден на ден куражът му ставаше по-голям.
  Растеше мечокът грамаден и силен.Знаеше превъзходството си пред другите обитатели,но се държеше с тях добродушно и никога огромните му лапи не решаваха споровете им.Обираше кротко дивите плодове и жълъд и единствено пчелите му се гневяха,когато лакомникът пъхаше лапите си в хралупите им.Но те не му оставаха длъжни и мечокът се прибираше в бърлогата си с подута муцуна.Когато не можеше да засити глада си в дългите нощни обиколки из планината,слизаше отново край реката.Предпазливо приближаваше коритата с готовата храна и сладко си  похапваше.
  Така ден след ден младият мечок,сит и поомързевял,необезпокояван  от нищо,си живееше спокойно и доволно.
  Една ранна утрин,след като цяла нощ бе скитал и не бе заситил глада си,по навик се отправи към реката.Хем да пийне вода,хем и да похапне от кашата,ако някой не беше го изпреварил.
  Когато приближи до мястото,сепна го силен гръм,а в плешката му се забоде нещо остро и горещо.Хукна да бяга,а подире му се разнасяше и го гонеше все същият страшен екот.Със сетен дъх се затътри до голите скали под върха и легна в тъмния подслон на дълбока пещера.Рамото му кървеше и мечокът облиза плешката си.Виеше от болка и се оглеждаше страхливо,готов отново да хукне.Но никой не го разтревожи и мечокът дълго се кри тук.
  Полека-лека раната се затвори,но от глада кожата му увисна над стопените мускули.Костите му щръкнаха и вече береше душа.
  Една привечер се измъкна от скривалището си и залитайки,пое към низината.Единият крак стъпваше накриво,а някаква буца подпираше плешката му и той пъшкаше от болка.Намери стар мравуняк,разрови го и облиза полуделите от страх буболечки.Това го посъживи,но когато пое към малинаците,разбра,че не може да стигне до там.А излинелия му стомах се късаше от глад.Вятърът,който духаше откъм реката,довея сладката миризма на овесена каша и мечокът настръхна.Сякаш отново в рамото му се заби горещо шило и той побърза да се отдалечи.

  В планинските села около резервата се понесе страшна вест.Появила се стръвница.
  До оглозганите кости на добитъците хората откриваха следите на грамадните и лапи.Никой вече не смееше да замръкне в гората.Дръзкият звяр безчинствуваше и пакостите му от ден на ден ставаха все по-опасни.Нямаше покой за никого.Хайките от опитни ловци завардваха пътеките и остатъците от убитите животни,но хищникът беше хитър и нито веднъж не попадна в клопките.
  Един ден началникът на горското стопанство събра служителите си и каза:
  -Така повече не може,на хора ще почне да налита.
  Горските надзиратели мълчаха виновно,но нищо не можеха да направят.
  Тогава се сетиха за Стайко.Вече човек на възраст,той бе прекарал живота си като горски из тези краища и нямаше друг като него да знае къде какъв звяр се въди и какви са навиците му.
  Дойде старият човек,изслуша приказките за поразиите на стръвницата и си отиде.
  В дрезгавината на едно ранно утро,наметнат с вехтото си кожухче,попрегърбен от раницата и пушката,хората видяха бай Стайко да възлиза по баира на горското стопанство.С бавни стъпки превали билото и удари към гората.Няколко дни никой никаква вест не чу за него.А в туй време вместо да шета из планината и местата,дето бе вилняла стръвницата,ловецът пое към долината на реката.Мъдър бе старецът и знаеше,че тук пътят му непременно ще се пресече с прясната меча следа.
  Една привечер дойде вест,че стръвницата е убита.Хората от околните села зарязаха работа и се юрнаха към кошарите под скалистия връх,където казаха,че бе ударена.Събра се народ като на панаир.
  Под стряхата бе проснато довлеченото огромно тяло на угасналия звяр,а бай Стайко майсторски смъкваше кожуха му.
  -Е,благодарим-каза началникът на горското и подаде ръка на стареца.-Ще има мир вече.
  Бай Стайко остави накървавения нож и се взря в човека.
  -Няма да има-отговори той и срещна учудения поглед на началството.-Ако пак примамите друга мечка до хранилките и стреляте,мир няма да има.Ето виж-продължи старецът и разгъна дланта си.-Куршум.От плешката го извадих.Тази е същата мечка,дето миналата година я примамихте за лов.Оцелял хайванинът,но как да търси храна по урвите със сакатия крак.В кошарите е по-лесно.
  Смутеният човек пое от дланта на ловеца почернялото парче желязо и неволно погледът му се плъзна надолу.
  Сети се,че оня ден отново насипаха в коритата овесена каша.