Kastello
Jr. Member
Posts: 90
|
 |
« on: March 05, 2010, 15:29:06 PM » |
|
"Късно през нощта Водача на вълците се върна на мястото, от което през деня проучи кошарата. Приплъзна се няколко метра надолу по склона и замря. Набута в ноздрите си дим от колибата и го сравни с дневните си наблюдения. Долови покой и сън, горяща букова кора на гнил пън и още нещо − непознато, но в никакъв случай опасно. Мръдна глава настрани и пое друг мирис, гъст и плътен като пролетна кал – на стадо, на топла овча кръв. Обзе го трескаво нетърпение, но инстинктът му на опитен ловец бързо надделя. Смъкна се още няколко метра и безшумно се притаи зад заскрежен храст − внимателно и дори нежно, все едно се галеше на вълчицата си. Тихото му гърлено изръмжаване скова глутницата, после я разпръсна в обходна маневра. Сенките на вълците нашариха за кратко снега. Някой от по-младите глупаво се спъна в нещо − чу се хрускане на лед.
Водача изчака всичко да утихне и се спусна надолу към вкопаната в склона кошара. Леките му, издължени скокове дори не пропукваха крехката коричка на дебелия сняг. Отправи се към гърба на одаята тихо и безстрашно, уверен, че е срещу вятъра и няма да го усетят овчарските псета. През деня си беше подготвил план, практичен и гениален със своята простота. Стигна до следващото си укритие – купчина насечени и нахвърляни клони. Сви се до тях и замря. Превърна се в безжизнена сянка, но наситена със сетива, страст и очакване. След стотина удара на вълчото сърце се чу кучешки лай. Големият шарен пес пръв усети вълците и рипна пъргаво насреща им. Делеше ги здрав плет и кучето, повличайки след себе си и другите трима пазачи, уверено се спусна към зверовете. Шилетата се разшаваха, някои се опитаха да прескочат съседите си, сбутаха се. Като развълнувана рунтава река се изсипаха откъм навеса, устремени в страха си към другия край на заграденото, по-далече от опасността. Глутницата хитро се беше наредила в полукръг откъм долната страна на кошарата, срещуположно на Водача. Вълците един след друг се спускаха с вой към оградата и предизвикваха суматоха сред шилетата. Животинките се мятаха ту на една, ту на друга страна, а накрая се притиснаха до стената на овчарската одая.
Кучетата, напротив, въртяха все покрай оградата и заставаха там, където им се струваше, че вълците се опитват да прескочат плета и да пробият фронта на отбраната. Тази игра продължи кратко, но достатъчно − колкото Водача да излезе от привидното си вцепенение и с няколко скока да се спусне до самата кошара. Вълкът налиташе отгоре и щом се оказа на височината на прилепената към баира овчарска колиба, с един-единствен грамаден скок се метна на покрива ù. С още два прелетя покрай комина и се бухна насред шилетата. Не обърна никакво внимание на врещенето и почти човешките писъци на бъдещите си жертви, а мигом се впусна в гръб на грамадния шарен пес, предводителя на овчарските псета. Вълкът добре беше планирал нападението. През деня забеляза, че по време на играта и боричкането другите кучета не хапеха Шарения по врата. Кучето носеше нашийник с шипове, но Водача вече си бе имал работа с подобни овчарски хитрости. Повали Шарения с умение и вещина на експерт. Изненаданото куче дори не разбра откъде му се стовари грамадата мускули и челюсти, които го обърнаха по гръб и му разпориха корема. Умиращият пес нададе вой почти по вълчи, после заскимтя в агония, с което нанесе непоправими щети върху бойния дух на другарите си. Водача, използвайки объркването в редиците на другите защитници, подгони стадото към тях. Ниско приведен зад рунтавите гърбове на шилетата, той ги остави да разделят и почти да премажат кучетата, а после като сянка се стрелна в мрака и повали следващото. Усети, че гърлото е чисто и му спести мъките. Уби го бързо. В ограденото място завря и закипя от тела, които се мятаха като обезумели. Разнесе се воня на кръв и смърт. Щракаха челюсти, ранени и умиращи кучета скимтяха и квичаха нечувано и свръхестествено, все едно адски изчадия се бяха развилнели в кошарата. Вълците оттатък плета се настървиха и запратиха към небето своя накъсан, освирепял зов за плячка. Като скачаха и се блъскаха в оградата, те всячески допринасяха за пълното объркване и врява. Последното куче бе застигнато току пред вратника на колибата. Псето думкаше и плачеше с глас, очаквайки помощ от хората, на които толкова вярно служи през целия си кучешки живот. Дори не се обърна с лице към връхлитащата го смърт, цялото му същество се стремеше да го чуят, да му отворят и да го спасят. С последна надежда блъскаше и дращеше по вратницата. Така и умря − като уплашено, жалко псе, изоставено от господарите си."
|
Dilber MC Theme by HarzeM