|
Mad Max
|
 |
« on: March 04, 2010, 10:37:23 AM » |
|
Преместихме стадото в другата кошара. Тя беше далеч от селото, но там имаше още недоядена храна за овцете.
На мръкване откъм Жеглов рид задуха горнякът. Студен и зъл, той вдигаше снежни облаци и с вой ги блъскаше в прозорчето на задимената овчарска колиба.
Седях до зачервената печка, греех премръзналите си ръце и слушах как отвън дядо с викове прибира стадото. Вятърът ту довяваше, ту отвяваше гласа му.
Залаяха кучетата. Помислих си: "Навярно иде някой овчар или пък човек от село." Не, кучетата не лаеха на човек, не лаеха и на добиче. Умеех, макар и не като дядо, да разпознавам, че тоя начин на лаене означава присъствие на вълци.
Станах, разтревожен. В същия миг на вратата се показа старецът и още по-разтревожен, ме повика. Излязох през разлюляната от вятъра врата и тръгнах подире му. Фъртуната захвърля в лицето ми снежен прах. Фенерът в ръката на дядо се залюля и замига, готов да угасне. Отворих уста да попитам какво се е случило, но вятърът ме задави, та едвам си поех дъх. Кучетата лаеха ожесточено и се въртяха все около кошарата.
Озърнах се. Ами ако вълците са близо до нас и скочат отгоре ни! Страхът ме блъсна отзад, ускорих крачки. А дядо ту вдигаше, ту сваляше фенера, като се мъчеше да види в тъмнината неканените нощни гости. Но вълци не се мяркаха. Обиколихме кошарата веднъж, дваж. На третия път старецът из един път спря:
- Я, ето де е газил бродникът!
- Нищо не виждам.
- Ето тук, тук - гледай! Наистина върху снега личаха дири.
- Да не са кучешки?
Без да отговори, с протегнат напред фенер, дядо тръгна по следите. Те водеха до самата кошара, прекъсваха и отново се виждаха съвсем ясно върху ниския сламен покрив. Там образуваха някаква плетеница и като че се връщаха обратно. Изведнъж дядо ахна:
- Гледай, дупка в покрива! Мале мила, през нея се е намъкнал кръвникът!
Кучетата, събрани зад нас, залаяха оглушително, объркан като никога, старецът извика:
- Варди тука, пък аз ще ида от другата страна да надникна през вратата.
Още недовършил думите си, тръгна. Останах сам. През бурята, през кучешкия лай дочувах или ми се струваше, че дочувам гласа му:
- Ох, издушил е всички овчици, натръшкал ги е поразникът. Намъкнал се е през тая пуста дупка, как не съм я видял.
След малко светлината на фенера се скри. Скова ме див страх: "Ами ако вълкът изскочи обратно през дупката, първо ще изяде мене!" Застанах сред настръхналите кучета. Така беше по-безопасно. Вятърът ме халоса в гърдите и аз, без да искам, седнах в снега. След малко дядо се върна поуспокоен.
- Отворих вратичката, сине, ама вътре тихо и мирно. Овчиците стоят скупчени в единия край на кошарата. Усетили са звера, та се притискат една в друга, кротушките!
Огледах се, свит зиморничаво, и рекох:
- Уплашил се е от кучетата, дядо!
- Тъй ще да е, изпуснал е кьоравото и сега обикаля, ама няма го майстора! Я донеси вършинак, слама и няколко камъка да запушим тая пущина, че като не е влязъл веднъж, втори път ще влезе.
Върнах се към колибата, сграбих един наръч слама, но докато го донеса, вятърът развя половината и напълни устата ми със сламки. Пръстите ми се вкочаниха, докато чупех вършината и пренасях камъни. Запушихме дупката и блъскани от полуделия горняк, се прибрахме в колибата.
През нощта дядо става няколко пъти и все се връщаше неспокоен:
- Не мога да разбера каква е тая работа - кучетата, а най-вече Караман все около кошарата обикалят. Сякаш оня е вътре. Ама колко пъти вече надничах - няма, нищо няма при овчиците.
На сутринта вятърът спря. Излязохме от колибата. Удари ме в очите такава снежна белина, че неволно замижах. Успокоени от светлината и нашето присъствие, кучетата пролайваха от време на време.
Старецът огледа безлюдните заснежени хълмове, помисли, помисли, па рече:
- Отваряй вратите, оня е хванал дърмите, да пуснем стадото!
- Ей сега, дядо!
Отворих най-напред дворната врата, а след това вратата на самата кошара. Зачакахме, както винаги, да се проточи изгладнялото през дългата зимна нощ стадо. Но вратата зееше тъмна и празна.
- Успали са се комай овчиците - продума старецът и започна да ги вика галено по имена: - Ваклушке, Калушке, Мъркушке, айде де!
Изскочи агне с черни копитца и влажно носле, примига срещу слънцето и се разрипа из двора. След него още едно, още две. Но майките не излизаха. Дядо се разтревожи:
- Ай да му се не види!
Отмести ме с ръка от дворната врата и тръгна да провери какво става. Но едвам тръгнал, спря - от вратата на кошарата излезе вълк! Поспря, озърна се и запристъпва предпазливо с понаведена глава и подвита опашка. Дядо се стъписа, понечи да извика, но така си и остана с отворена уста.
Неканеният гост се стрелна към вратата, където стоях, изви край мен и излязъл на ширине, полетя към хълмовете. Кучетата подире му.
Дядо като събуден от сън затича към кошарата, аз - след него. Но свикнали със светлината на слънчевия двор, вътре не можахме да видим нищо. Пипнешком хванах ръката му. Усетих как той се взира в мрака и чувах отчаяните му проклятия:
- Всичко е издушил разбойникът, овчица не е оставил!
Запритисках се към рамото му.
- Сине, виждаш ли нещо?
- Нищо, дядо!
- Брей, брей, изгоря ми душицата! - и завика почти през плач: - Ваклушке, къде си ми, Белуше!
Полека-лека очите ни привикнаха с тъмнината. Започнахме да виждаме овцете, натрупани в единия край, живи и здрави. Старецът не вярваше на очите си. Притича и започна да опипва ту Калуша, ту Белуша, ни рана, ни драскотина!
Подкарахме ги да излязат, но овцете не помръднаха. Зад гърба ни се чу топуркане. Обърнахме се и що да видим. По цялата дължина на кошарата агнетата, навирили опашчици, скачат ли, скачат. Старецът тръгна към тях - вече се виждаше добре.
- Я, дядовото, виж къде е лежал кръволокът! Вгледах се, наистина тук беше лежал вълкът. По влажния под около мястото му личаха безброй агнешки стъпки. Старецът зацъка с език:
- Гледай ти, цяла нощ е лежал, непрокопсаникът, и цяла нощ овцете са примирали от страх. Пък агнетата, нали са деца и не разбират, цяла нощ са играли около него, а той, вагабонтинът, мирувал, чудна работа!
- Дядо бе, нали запушихме дупката, откъде е влязъл?
- Брей - извика той, - вмъкнал се е през дупката снощи, преди да я запушим. Таман е влязъл вътре, нечестивецът, и ние сме започнали да затъкваме изхода му. Усетил се е в капан, уплашил се е и цяла нощ е лежал като рязан турчин. От страх целият глад му е минал. Само сгода да се измъкне е чакал, хайдукът му с хайдук!
Изведнъж дядо се разсмя и започна да изтласква към вратата замръзналите от ужас овце:
- Хайде, овчици, хайде завалийки, излизайте. Разбойникът си отиде, само дето ви изпоплаши! Ама питате ли се какво му е било на него. Треперел е повече от вас. И как няма да трепере - влязъл, а няма откъде да излезе!
Изкарахме стадото и разхвърляхме сено. Овцете едвам-едвам дъвчеха. Агнетата скачаха на слънце и хвърляха смешни къчове.
Дядо погледна загрижен омърлушеното стадо, поусмихна се и рече:
- Виждаш ли, сине, и най-големият звяр, разбере ли, че е на тясно, става по-кротък от агне.
След малко кучетата дойдоха с изплезени езици и налягаха край кошарата. Вълкът беше прогонен далече.
|
Dilber MC Theme by HarzeM