Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ
News: База данни за кучетата от породата Каракачанско куче.
 
*
Welcome, Guest. Please login or register. February 13, 2025, 07:27:59 AM


Login with username, password and session length


Pages: 1 ... 29 30 [31] 32 33 ... 88
  Print  
Author Topic: Овчар засвирил, Стада заблели..  (Read 870484 times)
0 Members and 17 Guests are viewing this topic.
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #450 on: June 14, 2009, 13:47:40 PM »

.ОВЧАРСТВО -архив за с. Сачанли,

 Условията за развитие на овцевъдството били добри, тъй като селото имало обширни пасища в планината. Землището на Сачанли обхващало площ от 1500 квадратни километра с малки плата и няколко възвишения, като Молласана, Кърговица, Вълски чуки, Кьрлангъч и др. Тези плата били обрасли с широколистни дървета, които не покривали цялата площ. Почти половината от това пространство било заето от обширни пасбища, обрасли с най-различни треви — меки и добри за добитъка — детелина, кепчинова трева, която била много полезна за овцете. В землището на селото имало и други треви, които през пролетта и цялото лято били свежи и сочни, защото имало чести валежи и цялата местност била обилно напоявана от подпочвена вода, особено по високите плата. В цялата околност растяла и многогодишната трева глушина. Населението я събирало за храна на конете, катърите, магаретата и воловете.

Пасбищата към Търмата, Пазлакът, Дунята, Гяур дере, Адата, Кьойери, Кусииов гроб, Селището, Сачанлийския мост били обрасли с вечно зелени растения — пърнар, зеленика, хвойна и малко широколистни дървета. Тук също растял и кепчиновата трева, детелина и един вид памукообразна многогодишна трева, която оставала зелена и сочна през зимата. Растели още бабушка, оленица и пр. В тази част на селската мера не се задържал сняг. Тук били зимните кошари на овчарите. На месец по веднъж те давали кърмило на овцете, съставено от готварска сол и малко брашно. Често в кърмилото стривали и по един прилеп, за да не се плашели овцете нощно време.
През лятото пасищата били достатъчни, но за зимата не достигали и това принуждавало някои да завеждат стадата си в мерите на Фъндъджак, Дурасанлар, Алпос, Ючкъзлар и др. Други слизали в Гюмюрджинско, около селата Курджали, Мюселимкьой, Сир-
кили, Козлукебир и др. По-едрите собственици откарвали стадата си по брега на морето в мерите на селата Ташлък,
Чадърли, Кушланли и плащали по един грош на овца или коза.
През 1910 г. в селото били обявени 60 000 овце и кози, но сачанлийци, както се подчертава по-горе, били по характер скрити хора, та не съобщавали цялата си стока на властта, за да не плащат беглик.
При това положение трябва да приемем свидетелството на всички стари хора, че най-малко още толкова овце и кози не били декларирани. Следователно стоката в с. Сачанли вероятно възлизала на около 100-120 хил. овце и кози. Някои от селските богаташи имали по 2000-3000 овце и кози, например Делиивановци, чийто йоз (незаплодени овце) достигал до 800 броя, а дойните — над 2000. Кошарата им се намирала до в. Шапка, до Голям конак. Парапатевци имали 1500 овце, Богдан Мишков 2000 кози и 400 овце, Челлиевци — 1400 овце и кози, Мехтерев Насташ — 500 овце и 300 кози, Карапетковци — 500 овце, Момчиловци — 500 овце и 500 кози, Камшевци — 1500 овце и 500 кози и др. Всяка къща имала до 10-15 овце и кози за собствени нужди. Такива малки стада наричали „малзарье”.
Сачанлийци имали голям опит при отглеждането на овце и кози. Затова техните овчари били прочути и били наемани от турски чифликсайбим и бейове в Гюмюрджинска околия, а някои отивали и в Ахъчелебийско. Овчарлъкът като професия упражнявали докъм 25-30-годишна възраст, след това се задомявали.
Овчарите се пазарели по за една година — от Димитровден до Димитровден на следващата година. Спазаряването ставало за пари и овце, или само за овце. На един овчар, ако имал собствени овце до 100 броя, плащали до 15 сребърни меджидии, което се равнявало на 3 златни турски лири, а ако нямал свои овце, плащали му 1-2 лири повече. Такъв овчар обикновено не бил желан. Той трябвало да има и свои овце, защото малсайбипте смятали, че когато в стадото има и свой овце, ще полага повече грижи за него.
 

 с. Сачанли, спомени на Митрю Николов Георгиев.
Овчарите имали право да почиват в точно определено време на годината — на Димитровден (8 ноември) за една седмица, на Коледа (7 януари), за една седмица, на Летен Атанас (15 май) за една седмица. Всичко за година получавали около 20 дни. Това време овчарите използували за годежи и сватби.
Дългогодишният опит научил овчарите да познават донякъде закономерностите по подобряване на породата. Сачанлийци предпочитали черните пред белите овце. В стадото преобладавал бозавият цвят, който също минавал за черен. От такъв цвят били дрехите на мъжете. По качеството на вълната сачанлийските овце се отличавали от овцете на околните села. И млякото било повече. Избирали майки за мляко и вълна и по-малко за месо. През цялото време на годината овцете не се прибирали в кошарите. Те били постоянно на паша. Само по време на дьол (период на агненето) ги вкарвали в постоянните кошари (герми), направени от дъбов материал. Когато овцете се вкарвали под гермите, в тях ставало извънредно топло. В тях се раждали и малките агнета — на сухо и топло. През този сезон овчарите били неотлъчно с овцете. Там, в гермята, или в овчарската колиба, бил и собственикът на стадото, който помагал на овчаря.
Добрите грижи за овцете давали не само подобряване на породното им състояние. Често овцете близнили. Според спомените на много хора процентът на близнилите овце бил доста висок — в някои случаи достигал до 20-30 на сто.
Гермите служели и за зимуване на овцете при студени зими. При меки зими ги вкарвали в летните кошари — голмарите, а в млекодойния сезон там ги дояли. Подборната работа с овцете се извършвала по време на случния сезон. Подбирали също така и кочове с добра и мека вълна с дълги влакна. Случният сезон започвал обикновено на 8 октомври, 30 дни до Димитровден. Димитровден и Гергьовден играели ролята на календарни опорни пунктове, от които започвало броенето на дните през годината за овчарите.
Случният сезон или пущането на кочове и мърленето се подбирал така, че овцете да се агнят, когато останат 58 дни до Гергьовден. Това е вече втората половина на март, когато времето чувствително се затопля. Агнетата
бозаели над 40 дни. Всяко агне трябвало да бозае от майка си коластра. По разбиранията на сачанлийци, агне, което не бозае коластра, умира. Затова, ако майката нямала мляко, поддавали го на друга овца, която има коластра. До Гергьовден не се колело агне. На този ден се правел курбан за здравето на овцете. Агнетата бозаели от майките си до втората половина на май. От средата до края на май агнетата се отлъчвали от майките си от сутрин до обед. На обед овцете се дояли. След това малките се пущали да бозаят и да се разхождат.
Агнетата се отбивали като изтекат 30 дни от Гергьовден. Това бил така нареченият прядой. Той се извършвал с подобаваща тържественост. Цяла нощ срещу деня на отбиването на агнетата имало народни веселия. От направените гозби занасяли в село и раздавали за здравето на отбитите агнета и овцете. На прядой се пеела песента „Исоко льо планино”. Характерът на прядоя у сачанлийци се различавал коренно от прядоя в Странджа планина и Източна Тракия. На този ден в Странджа и Източна Тракия мерели млякото на овцете, за да с изчисли по колко продукти да дадат на собственмцит им.  При сачанлийци това било ритуал, с който се известявало, че започва млечната стопанска година.
Стриженето на овцете се извършвало тогава, когато се „откърти” старата и поникне новата вълна. Тогава най-лесно се извършвала стрижбата. Това ставало между Гергьовден и Летен Атанас (между 6 и 15 май). Стрижбата на овцете се извършвала, като се събирали обикновено по 20-30 души за едно стадо. В повечето стада стрижбата траяла повече от един ден. Вълната свивали на руна.
Стрижбата на козите извършвали в село, а на по-големите стада — в кошарите в планината, като ги затваряли през целия ден. При стрижба на козите на гърб в областта на кръста винаги оставяли по един триъгълник с връх към главата. След това ги пущали на свобода и стреляли с пушка, за да ги подплашат, та да се изтърси козината им, да станат по-пъргави и да не ги удря гръмотевица, защото у сачанлийци съществувало поверие, че гръм удря често козите, и когато лятно време започвало да вали, овчарите се отстранявали от козето стадо.
Овцете дояли в летните кошари, където били мандрите (бачиите). Мандрите били устроени на високите планини: Кърлангъч, Скоклеви парчи, в. Шапка, Пущината, Гълеви вартоле, Косево урще. До Петровден (12 юли) овцете се дояли по три пъти на ден, след това — по два пъти до Илинден (2 август) и след това — по едни път. Козите дояли до Димитровден (8 ноември). Бачиите били устройвани на високи места с изобилна паша за овцете и студена вода за млекопреработването. В мандрите млякото се подсирвало в качета с мая. Сиренето и изварата се оцеждали през цедило, а маслото се слагало в мехове, приготвени от неупотребявана здрава кожа. Маята за сирене се приготвяла от агнешки или ярешки стомахчета. Вакарелски погрешно смята, че сачанлийци са употребявали за подсирване на млякото първото мляко, т. е. сярата, коластрата. Това мляко се употребявало за приготвяне на коркмач — известен вид деликатес.
До Петровден от млякото приготвяли сирене, а след това — масло. Млякото, от което приготвяли масло, не било варено. Често към невареното мляко прибавяли и кисело мляко. По този начин получавали по-качествено масло, като подобрявали млечнокиселата ферментация и увеличавали търсенето му на пазара в с. Шапчи и гр. Гюмюрджина. Такива млечнокисели култури поставяли и в сиренето, след като го слагали в меха.
През зимата поддържали млечнокиселата култура, защото обикновено не дояли кравите през този сезон и нямали кисело мляко. Напролет хващали мая от киселия трън (Berberis Vulgaris) и от една влачеща се, с ръбове и малки шипчета, с нежни жълти цветчета трева, която растяла в землището на Сачанли.
Сметаната и подквасеното мляко се биели в бурила, а на бачиите, където млякото било в много по-голямо количество, го биели в селени, големи бурила, които побирали до 100 литра.
Като минел Илинден (2 август), количеството на млякото от овцете намалявало. Тогава започвали да при готвят крокмач. Свареното прясно мляко осолявалн и пълнени в мехове. Крокмач като деликатен приготовлявали и от коластрата на овцете, но него консумирали веднага, а есенния крокмач пазели за зимата. От прясното сирене и масло приготвяли „бял мъж” или „ушмар”.

По груби сметки на овчари от Сачанли (Челлията, Камшу и др.)  една овца давала около 2 оки сирене и половин ока масло. Приблизително около 12 000 турски лири влизали в селото само от продажбата на млечни продукти. Сачанлийци продавали около 1500 угоени овце и кози, по половин турска дюкмя едната.
В село Сачанли всеки собственик имал свой белег на добитъка. Като се роди детето, бащата определял белега на неговите овце. Белязването ставало по ушите като отрязвали с ножици определена форма от ухото Всяко белязване е имало свое наименование: зумба — кръгло изрязване на ухото; уйма — полукръгло изрязване; мандало — изрязване на ухото във форма на мандало; кес — клъцнат върха на ухото, чалък — клъцват на ухото малко на косо; батма — разцепено ухо отстрани; ярма — разцепено ухо по средата; кърлангъч — лястовича опашка; мандало ут батма — комбинация от двата белега.
  Към оформянето на стадата трябва да споменем и звънците. Те били от бронз и имали различна големина с форма на полусмачкан пресечен конус. Други били от мед и при тях се различавали видовете: келечка, келек, тумбелдечка, тембелек, и баталие. Всеки овчар се стремял така да съгласува звуците на поставените различни звънци, че да се получи най-доброто съзвучие. Звънците окачвали с тасма на овните или козлите и по-рядко на овце и кози. Кучето било спътник на стадото и негов верен страж. Овчарските кучета се славели със своята привързаност към овчарите. Например, когато умрял Митрю Мехтерев, кучето му дошло в църквата при опелото. Като го погребали, то не мръднало от гроба и останало дълго време да го варди.
Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #451 on: June 14, 2009, 14:39:25 PM »

"Белязването ставало по ушите като отрязвали с ножици определена форма от ухото Всяко белязване е имало свое наименование: зумба — кръгло изрязване на ухото; уйма — полукръгло изрязване; мандало — изрязване на ухото във форма на мандало; кес — клъцнат върха на ухото, чалък — клъцват на ухото малко на косо; батма — разцепено ухо отстрани; ярма — разцепено ухо по средата; кърлангъч — лястовича опашка; мандало ут батма — комбинация от двата белега."
Logged
STARTER
Hero Member
*****
Posts: 761


« Reply #452 on: June 14, 2009, 17:11:50 PM »

Дънди, даваи и източника. cheers
Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #453 on: June 14, 2009, 17:27:26 PM »

Дънди, даваи и източника. cheers
Източните са няколко-спомени на няколко човека.
Щом ви е интересно ще пусна още такива. Wink
Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #454 on: June 14, 2009, 17:40:08 PM »

Н.Хайтов-миналото на с.Яворово-Поминък-Овцевъдство.

ОВЦЕВЪДСТВО

 

Главният поминък на явровските селяни в миналото, та и доскоро било овцевъдството. Условия за развитието на овцевъдството в Яврово имало много добри: прохладни летни пасища из горите и топли зимовища в полето. През 1850 г. е. Яврово (с около 30 къщи) имало над 10 000 овце. Като изключим чорбаджийските, които били една трета, падат се на една къща средно около 200 овце. Те представлявали достатъчно богатство за едно селско семейство.
Зимуването в полето започвало от есента, преди да паднат първите снегове. Стадата отивали отсам или отвъд Марица по обширни пространства от „кèлмеше”, необработени и пустеещи земи, където през зимата падал малко сняг. Овчарите правели стръги за овцете и колиби за себе си и прекарвали там до Гергьовден, когато всичките овце се изагнювали и по планината имало вече достатъчно паша. Прехранването минавало без особени запаси сено, тъй като полската тревица рано пробождала земята под снега и овчарите я разравяли, за да я скубят овцете. Около февруари започвали да се агнят овцете и тогава настъпвали най-тежките дни за овчарите. Първото доило те подсирвали, изпращали в село сиренето, натоварено на мулета, и го раздавали „за здраве”. Всеки „гостен” с такова сирене давал в замяна по един кривач сол или пък ярмица за овцете.
Около Гергьовден стадата се завръщали. Завръщането в родното място винаги било съпроводено с големи радости.
На Костадиновден (2 юни) агнетата се разлъчват от майките и заедно с кочовете образуват отделно стадо — „йоз”, а млечните овце — друго стадо („сегмáл”). Сегмалите остават около построените вече мандри. Тогава се извършва и тъй нареченият „прèдой”. Мандрите представляват ниски четириъгълни постройки, обикновено 5x10 м, със стени от камък или от плет. Покрити са с ръженица или цепени дъски. Вътре се настаняват казаните за млякото, бурилките за бъркането му, тезгяхът за приготвяне на сиренето и пр. До мандрата, която обикновено се разполага на някоя нива, се построява „стръга” за овцете, направена от подвижни плетени „леси́”, които се местят по цялата нива за по-добро наторяване. До стръгата на овцете се прави „доялник” — малка стръга с покрив от шума и с изход навън от голямата. В доялника сядат овчарите и доят една по една овцете, които минават през ръцете им и излизат навън.
Сутринта на Костадиновден на литургията в черквата присъствуват всички стопани на овце. След литургията те възсядат мулетата и заедно с жените и децата си отиват на мандрата с бъкли е вино, шишета с ракия, баници, рогáтники, вложени в шарени торби. Когато живописното шествие пристигне на мандрата, овчарите са се вече завърнали от паша. Докато жените застилат шарени черги на тревата върху някоя поляна, докато разтоварват донесения багаж, мъжете заколват овен и остават да изтече кръвта му под доялните столчета. Това е курбанът за св. Костадин. Освен жертвоприношението столчетата се ръсят и със светена вода „за здраве и за берекет”. Докато курбанът ври, овчарите сядат в доялника и започват да доят овцете на всеки стопанин отделно. Издоеното мляко се носи на „кехаята”, т. е. първия овчар, който го премерва в стари оки и сипва в един казан. Срещу всяка ока от това мляко на стопанина се дават по четири ведра (всяко едно по 12 оки). Сметките се водят на рабош. Когато предоят свърши, курбанът е сварен и чевермето е опечено, на застланите вълнени месали се поставят донесените яденета, насипва се и от Курбана, разкъсва се и чевермето върху прясна букова шума да започва гощавката. Сътрапезниците отпиват от поднасяните им бъклици и бъкли с вино и благославят за берекет и за здраве по хората и стоката, а другите викат: „Амин, от господьовите добрини, сполай му.”
На гощавката винаги присъствува кавалджия или гайдаджия. Той услажда със свирнята си пиршеството на овчарите, които се отпускат и запяват. Съседните букаци проехтяват и веселбата затихва чак когато слънцето се наклони на заход. Събраното от предоя мляко се подсирва и раздава на всички присъствуващи, а останалото се занася в село и там се раздава на тия, които нямат овце. На мандрата остават овчарите и стопанинът, чийто ред е да взема млякото.
Ако пáшата през годината е добра, стопаните се изреждат по два или повече пъти. Около Илинден (2 август), когато млякото намалява, овцете отново ги лъчат и всеки ги свъртява около своите ниви и егреци да събира останалото мляко, наречено „пóпаша”. Чак на Петковден, когато млякото е вече пресъхнало, докарват овцете в село, смесват ги с кочовете, кърмят ги и ги ръсят с орехи, лешници и пшеница за берекет.
Явровските овчари се отличавали със своето майсторство, затова лесно си намирали работа по Добруджа и други места като аргати на големи скотовъдци. На пръв поглед няма никаква „философия” в това да нарамиш овчарската гега и да да подбереш послушните овце пред себе си, но всъщност именно в това подбиране е „тънкостта” на овчарлъка, придобита от вековен пастирски опит.
Старият явровски овчар дядо Наско Тафков ми разказваше през 1945 г.
— Овчарлъкът е тънка работа. Едно връткане на неỳздавица и току-виж, че пет оки във веддрото по-малко. Трябва овцете да се карат усулèтлен (полека), да им дадеш време да си поемат пътя сами, да ги не сбъркаш, да ги не смотаеш. То е овчица, малко му трябва да го същи́саш.
При доенето, като земеш една по една да ги отмяташ от стръгата навънка, да ги оставиш сами да си изберат ятак за лягане, а не да ги нароиш посред нивата, както младите вършат, да им е лесно за торенето. Подбираш ли ги тъй, възби́рат млякото. И доенето не е както ти дойде, ами трябва да е все по едно и също време. Алащи́сат ли на един ред, да го не разваляш, оти хич не им е по волята. И овцете като нас старисе галят си да има ред, да си знаят кога какво. И доенето, пък и гá лягат на пладнишка, пак е също. Като ги караш на пладни́шка, видиш ли да тъпат, да не лягат и се назланди́сват, не е сгодна тая пладнишка, карай на друга. Сгодна ли е, помиришат ли я, лягат и почиват, неугодна ли е, ексик е млякото. Два дення щом пладнишката не угодиш, процéпват се брáвите.
— Е каква точно трябва да е пладнишката? — попитах стареца.
— Не знам. И я не знам. Затова ти викам, че шейсет години ги карам и още не мога да им хвана чалъма. Уж пладнишката е каквато и другата, пък на едната се назланди́сват, а на другата си лягат, катугá все там са киснали. Оти едната им аресува, пък другата не им аресува — тяхна си работа. Ама дето им викат, че били серсем животни, тва да го не вяруваш. От човяка повече познават хлопката и все около нея се въртят. И кавалет познават — завърши той своята лекция по ов-чарлъка.
Стари традиции има явровското овчарство не само в „занаята”, но и в „салтаната”.
Дядо Наско си припомни как едно време се гиздели овчарите: „Каква рỳба, каква камати́я беше едновремешното рỳхо. Едни надиплени гáще, едни гайтане, обточени по баджáците, едни бя́лишки нáвое и черни върве козиня̀ви, че пояс, че паласки с пỳлове и си́нце... Пък сега какво? С тия кю́нци, дето ги навличат сега, на нищо не мясат млáдисе. . .”
Трябва да забележим обаче, че дядо Наско не даде точната картина на овчарската „руба”. Такава, каквато той я описа, била рубата на кехаите, на баш овчарите, а обикновените овчари твърде много се различавали в облеклото. Гайтаните по долами и потури, черните козиняви върви били принадлежност повече на по-имотните, а „перекендéтата” и аргатите си носили бозови потури без гайтан, дълги и възширочки аби-долами́ и по-плитки гугли. По-дълбока и висока гугла, по-къса долама, повече дипли на потурите и повече козиняви върви на навущата, повече паласки и украшения по тях — всичко това били отлики, които твърде точно маркирали границите на овчарската йерархия.
Въоръжението на явровските овчари било оскъдно за разлика от среднородопските, а особено от българомохамеданските овчари. Среднородопските овчари християни, макар и в досег с българите мохамедани, не били ограничавани в носенето на оръжие, докато явровци били твърде близо до турците от Куклен и Долни Воден, а те не прощавали такива салтанати. Затова силяхлъци носели само най-юначните, които имали извоювано признание и неписано позволение да носят силяхлъци. „Силя̀хът”, както се казва в Яврово, представлява истински походен арсенал с многобройни поделения между надиплени една върху друга кожи, усукани с ремъци, закопчалки, токи. В този походен арсенал овчарят носел следните принадлежности: пищов, нож голям, нож малък за дране, огниво и кремък, щипка за червясали рани, харбилик за пълнене барут в кремъклията, кутия за смазка — ахламáрник, крушомáрник, мярка за пълнене барут, мешинена кесия за кавала, рог или кратунка за барут, чашка за вода, направена от дърво. Освен това овчарят носел завивка или ямурлук, кремъклия пушка, бакърче за варене мляко, вулия за хляб, чанта за различни неща.
Овчарството в Яврово западнало след Освобождението главно заради това, че зимните пасища в полето били разорани, а ливадните площи — недостатъчни за набавяне на зимовище. Изсичането на горите, от друга страна, влошило и пашата. Вместо едновремешната тлъста паша из сенчестите поляни слънцето прегаряло незащитената от заслона на гората тревна растителност, а измиваната от дъждовете почва станала малко продуктивна.

 


Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #455 on: June 14, 2009, 17:40:40 PM »

ЧАНОВЕ
Звънците или както в Яврово ги наричат „чáновете”, вероятно са изобретение за намиране на добитъка, когато е на паша в гората. С тяхното усъвършенствуване звънтенето се възприемало от пастирите и като музика. Поради това чановете навлизат дълбоко в бита на явровци.
Макар леярството в Пловдив да е било доста развито, явровци си купували чанове не от Пловдив, а от Неврокоп. В този малък град имало прочути леяри на чанове. Имало случаи, когато овчари отивали пеш до Неврокоп, за да си поръчат „чанове по мерак”. Нарочни прекупвачи разнасяли натоварени на мулета чанове от село на село, за да ги продават на овчарите.
Чановете изливали и продавали на „дизи́я”, т. е. комплект. Една дизия имала девет номера или девет гласа, съответству-ваща на девет последователни тона. Отделните номера са известни главно със своите турски названия: „бринджи́-деве” (първи глас), „екинджи́-деве” (втори глас) и т. н. или накратко „биринджи́й”, „екинджи́”, „юченджи́”, „бешинджи́”, „алтънджи” и т. н. Освен „кабá” (чановете от нормалната дизия) изработвали още тъй наречените „джури́ци” — комплект като първия, само че от по-горна октава.
Макар изливани в един калъп, при едно и също съотношение на сплавта, дори и еднаквите номера от чановете не издавали един и същ звук, защото към основния тон се прибавят и т. нар. „обертонове”, които зависят от повърхността на стените, от тяхната грапавина и които придават особения, неповторим тембър на гласа. Като се има предвид, че при отливането на чановете имат влияние и атмосферното налягане, влажността на въздуха и пр., лесно можем да си обясним защо при едни и същи технически условия излизат чанове с „различни гласове”. Изборът на чановете е една твърде важна работа за овчаря. Най-напред става тяхното преглеждане отблизо. Тези с по-червеникав оттенък се смятат за по-недоброкачествени, а „по-русите” са по-добри. Това се проверява и от разстояние. Овчарят кара „чанджията” да ги разлюлява един по един, а той слуша и преценява звука. Ако звукът бързо заглъхва, тоя чан е „тунук” и той го оставя. Ако звукът дълго не заглъхва и се носи на „талази”, такъв чан е добър и заслужава да се купи.
Чановете, особено големите номера, били твърде тежки. Най-големият номер тежал 4,5 стари оки. За такива чанове трябвало силни животни. Те никога не се окачват на овца, рядко на овен, а най-често на скопени пръчове — „ерки́чи”, които нарочно се оставяли за тази цел. Известно е, че еркичите стават едри и силни. Между овните има също така силни животни, които спокойно могат да мерят силата си с еркичите, но преимущество имат еркичите с тяхната походка: те вървят с равна, спокойна крачка и гордо вдигната глава. Затова и чановете, които се разлюляват на шията им, дават равномерния тържествен звън на черковна камбана. Напротив, неравномерният и бърз ход на овните разлюлява чановете „на енгън” (учестено), като на тревога и цялата спокойна тържественост на музиката губи своята широта, обаяние и красота. Кой от еркичите ще бъде водачът на стадото и ще носи най-големия чан — това зависи не само от овчаря, а от стадото и от изхода на онова съперничество между тях самите, което изтъква начело на стадото най-силния екземпляр. Всеки еркич получава съответния номер от чановете. Към избраните животни, еркичи или овни, овчарят проявява особени грижи за разхубавяване. Всички овни, които се удостояват с носенето на чаноме или тюмбелеци, са алъкли́и. Стрижат ги по особен начин на ивици, а задницата остава съвсем нестригана заедно с опашката. Дългото нестригано руно стига до земята. Овчарят го разчесва и когато овенът тръгне, вълната се люшка насам-натам като шлейф. В това люшкане според естетическата мярка на овчарите има особена хубост и „салтанат”, красота и величественост. Грижите за хубостта на еркичите започват твърде рано, още когато са ярета. Рогцата им се връзват, за да се изправят; по този начин изгледът на еркича става по-внушителен. Своеобразният оркестър на звънците няма да бъде пълен, ако липсва ударният инструмент — тъпанът. В случая един огромен тюмбелéк или „тюмбелéчище”, което се носи от магаре, играе ролята на тъпан.
Чановете не се окачват винаги, а само през определено време на годината, свързано с радостни моменти. Един от тези моменти е около Гергьовден — времето за връщане стадата от зимните им пасища. Тогава се смята, че тежката зима е вече зад гърба на овчарите. Студове и сухоежбина, неволи и борба с вълци са вече минали. Овцете са се изагнили и край тях припкат и блеят агънца. Бухнала е зелена шума и тлъста парна в родната планина. Тържествува пролетта, тържествуват овчарите, а няма тържество без музика и песни. Тогава именно овчарите заръчват на своите домашни да им изпратят чановете. И те ги пращат с мулета, на които ще натоварят и багажа на овчарите. Една утрин рано окачват чановете на еркичите и овните и тръгват.
Най-напред върви магарето, което носи големия тюмбелек. След него крачи еркичът водач или както го наричат каракачаните — „елчи́ят”, и разлюлява най-големия чан. След него следват още 17 еркича, които носят останалите чанове. След еркичите идват 18 овена, които носят две дизии каба чанове, а след овните се точи стадото. Това е пълен оркестър чанове
от две дизии каба и две джурици, един тюмбелек и няколко хлопки — за разнообразие. Към тези трийсет и шест разнокалибрени звънеца се прибавя и лаят на кучетата, провикванията на овчарите и гърмежите на техните пищови. Това е тържественият походен марш на стадата към родните балкани.
Тоя състав на „оркестъра”, който описахме, не е бил всекиму по силите, а и всекиму не е било позволено. Сиромасите „малсайбии” със стотина овчици имали в стадото два или три еркича, та и кози вършели понякога работата на еркичите. Когато зимували заедно няколко такива стада, тогава „съглáшали” чановете, т. е. подреждали ги в „дизия”, и ги окачвали. Колкото по-тежък чорбаджия бил стопанинът на овцете и колкото по-многобройно стадото, толкова повече чанове имало в това стадо. В Яврово пълна дизия имали овчарите на чорбаджи Тафко. Дизия чанове и дизия каба чанове едновременно окачвали най-големите овцевъди (каракачаните и юруците), а две дизии и два пъти повторени, както описахме, имал право да слуша само Ахмед ага Тъмръшки. Това било наистина голям салтанат, а такъв салтанат не всеки можел да си позволи.
Един чурековски ага, някой си Халил, отгледал два еркича, които нямали равни на себе си в цялата околност — 110 стари оки единият. Стигнало това до ушите на Ахмед ага:
— На мóине кехаи им дай пищóле да искат, ама да изкарат стока квóну людèсе — там ги нема — изказал своето недоволство агата и същия ден проводил да повикат Халил. Когато той дошъл на Ахмедовия чифлик под Модъртепе, страшният деребей му предложил да се спазарят за еркичите. Формата на предложението не ще да е била съвсем полюбовна, защото Халил се съгласил, но като се върнал в Чуреково, веднага се „пишманил” от пазарлъка. На два пъти пращал Ахмед ага кехаята да прибере еркичите и заплати сумата, но и двата пъти се връщал празен. Трети път кехаята не отишъл, но не минало и неделя и еркичите на Халил се загубили. Търсили ги Халил и овчарите му, но от еркичите не могли да открият и следа. Малко по-късно Халил научил, че в Ахмедовите билюци докарали два нови „елчие” и решил да ги види въпреки увещанията на своите близки, които познавали добре „табиетите” на Ахмед ага:
— Главóна ми да земе — ерки́чесе не давам — отсякъл Халил и отишъл. Видял той наистина, че елчиете са неговите и без повече да се разправя с овчарите, отишъл при Ахмед да си ги поиска. Ахмед го приел благосклонно, изслушал молбата му и го отпратил да си върви с обещанието, че „стигне ли в Чуреково, на другата утрина ще му закарат еркичете”. Но Халил не стигнал до Чуреково. По пътя през Забурия бил убит. Еркичите останали в стадото на Тъмръшлията.
Чановете стоят на вратовете на еркичите чак до Костадиновден, когато стадата се лъчат на „сегмал” и „йоз”, а след това ги свалят. Това е времето на мандрите, на деловата залисия и звънците млъкват, за да се обадят чак есента, когато еркичите наедреят и се налеят с лой и стадата отново се събират дойни с недойни. По това време те се навъртат край селото и овчарите не пропускат сгода да „продадат малко чалъм”, та окачват всички чанове, които имат на разположение. Така завръщането вечер е много внушително. Докато заднището на стадото е някъде към Самаржицката келемия, преднището е вече в Мочур. Елчията и другите от неговата свита разлюляват чановете и карат всичко живо да излиза да ги посреща. Дядо Наско Тафков с толкова любов и мъка ми говореше:
— Е гá ги налюлехме ония ми ти чáнове, е гá бубóтнеха през Мочур, то беше един шенли́к, една чудесия, каквато нема друга на света. . . Оня ми ти тюмбелек — „зуп”, „зуп”, „зуп”, ония ми ти чанове — „лỳнгур-р-р”, „лỳнгур-р-р”, ония ми ти кучета — „бав”, бав”, пък ние с карадалиете пищоле — „пá-а-ат”, „пá-а-ат”, гората снисахме наоколо от ви́кот и бóбут. И сега чуя ли „алтънджия”, ми се разтрепéрюват дамарете от дрàгосте. . . — завърши дядо Наско с въздишка.
Нали почти цялото село били овчари, чановете започнали да звънят и по съвсем други поводи и събития от трудовия селски живот. Почнело ли се вършитба и тръгнат ли кервани мулета да возят жито, настъпва един от тези моменти, когато чановете са най-потребни. Носят ги в случая не еркичите, а мулетата. Когато харманът е вече прибран и житото е отвеяно, когато чувалите са вече натоварени, тогава и чановете са добре дошли, защото сърцето на харманджиите се е вече отпуснало. Друго си е, когато „бубóтнат” чановете още от Кичър и по плетища и огради цъфнат шарени престилки и бели забрадки да погледат кои ли мулета се връщат и кой е с тях. А вечер, когато се стъмни и харманджията подкара мулетата обратно, всред тишината и самотията чановете са хубава „дружинка”. Песента им се лее надалеч и радва душата на заморените хора, влюбени в тая бодра музика.
Гроздобер също не минавал без чанове. Да подкараш десетина-двайсет мулета, натоварени с грозде, от полето за Яврово, да минеш през две села и да не окачиш най-големите чанове. . . Та как инак ще накараш туркините да забравят яшмаците и наизлязат с децата заедно да погледат какво е това, дето минава? Как инак ще накараш богородичани да разберат, че с явровци не могат да се ударят? Как ще обадиш на селските деца да срещнат кервана още накрай село, за да ги гостиш с грозде за „хаир”? Пълните чебурки по гроздобер радват окото. Душевното разположение става празнично, а с това идва и охота за музика.
Чановете проникнали и в религиозните празненства. На втория ден на Великден, т. е. на второ възкресение, когато попът се качи върху високия камък на двора на черквата, за да обяви оттам своето „Христос возкресе”, в този сюблимен момент ергените изведнъж разлюляват скрити чанове и придават върховна тържественост на съобщението. На Йордановден, когато се хвърля кръстът в коритото на селската чешма и ергените се бухнат да го хващат, и тогава зазвънтяват чанове. Настъпи ли вечерта на Сирница, дойде ли време за прощаване между близки и роднини, децата нарамват чанове и ги разлюляват по селото, за да разбудят заспалите съвести и всички да разберат, че е настъпил голям празник. Дори и следващият ден — „Пéспонеделникът”, не минава без музиката на чановете, само че съзвучието нарочно е нарушено, за да се получи страшен шум, който да прогони лошите духове.
Времената на чановете са ония времена, когато овчарството и козарството били в разцвет. По-късно, когато горите намаляват, зимните пасища биват разорани и скотовъдството запада, позаглъхва и тържествената им музика. Живи са и днес само спомените на старите чобани.
Много хора са идвали например да искат ония прочути чанове, които има старият Лю́тка в Яврово, но никому той не ги продал. На всички отговаря:
— Нека седят на гредата, докато съм жив, а когато умра, да ги правят, каквото искат.
— Защо са му на стария? — попитах веднъж зет му, при когото живее Лю́тката.
— Знам ли? — дигна рамене той. — Слушам го от време навреме да ги попрàскува с една фасулювица, опитва ли ги, ща ли. . . не знам. Това лято по харман време рекох и него да заведа, да чỳва барем харманет. Овършахме, прибрахме, товарихме и аз забрах конете да карам жито, пък той остана да спи. Върнах се посред нощ. Наближавам наща нива и ми се чуе, като да поят мóми някакви, изнисат се едни глàсе издалече като изпóдземи, ама глàсе ти казвам. . . не ти е работа! Тикам си. Кои ли са по това време запели? И колкото наближавам, толкова по-ясно се чуе. Кога наближих хармáнет, какво да видя. . . Накачил старът на една пръчка чановете и ги потрънкува с едно кáменче. Чукне голяма, че друга до него, че по-дóлнет, че сетне пак отново, ама през един, също катугá на козите си ги навързал и тамам са се запасли. Чука ги старът и толкова са улисал, че не ма види. Чука ги и. . . плаче, сълзи рони, като че баща му е умрял. Корав човек е! Не го видях да плаче и кога баба умря, ама тоя път ронеше сълзи, кем какви!. . .
Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #456 on: June 14, 2009, 17:43:39 PM »

 КОЗАРСТВО

Друг важен поминък, може би по-отдавнашен от овчарството, поради това, че винаги е бил по-лесен от него, е козарството. Козите се отличават от овцете със своята пъргавина, те са по-издръжливи на болести и студове и по-невзискателни към храната. Те се задоволявали с шума и клонки през лятото, „бръстина” през зимата или сухи листници от дъбова шума и затуй изхранването им винаги било по-лесно. Сравнителено по-голямата млечна производителност също така е едно преимущество. От козината селяните си правели завивки и постилки, наричани „хàлища” (козяци).Козевъдството се разраснало в Яврово след западането на овцевъдството, когато зимните пасища на явровци били отнети, а ливадите се оказали недостатъчни за набавяне на тревен фураж. Разрастването на козевъдството причинило закелявяването на горите, а донякъде — тяхното унищожаване.
Своя красота и салтанат си имало и козевъдството. Звънците (чанове) стопаните окачвали на еркичите и по-пъргавите кози. Окачването на чановете имало и практическа полза — да показват на козаря всеки момент къде са козите. Гъсталаците били обширни и козарят не виждал козите си. По това, как подрънквали чановете, той безпогрешно познавал дали козите спокойно пасат бръстината, или са подплашени от дивотина или от крадец. Чановете били изковани от звънтящи метали в смес мед и бронз и били разнокалибрени, така че стотина такива звънци, всеки от които си имал своя гама, тембър и мелодия, радвали ухото не само на козарина или собственика на козите, а и на всички, които ги чували. С изгубването на зимните пасища в полето били увеличени козите, но после и те взели да намаляват.
Зимните и есенните убежища на козите се наричат в Яврово „саи”. За разлика от къшлите те се правят от суха каменна зидария с еднопосочен покрив от гнайсови плочи. Винаги имат правоъгълна форма и размери най-често 12 на 6 м. От каменния покрив саята е твърде студена, но козите са издръжливи на студа и се чувствуват добре в нея, особено в буря.
Интересни в Яврово са наименованията на козите според външните белези: „пърчóрогата” — с рогове като на пръч; „пашáнеста” — черно и бяло на ивици; „ли́са” — на челото с бялка; „сърнеста” — като сърна; „жувездàрка” се наричала първескинята; „шèрица” — яловата, а „чангáл” — на която ярето е умряло; коза, която е втора година яловица, наричат „преводница”; „еркич” е чукан пръч; „копáк” — изскопен пръч (на тях окачват звънците); „чепи́ш” — мъжко яре; „първак” — пръч, който е имал вече една „любовна” година; „кичерли́я” — пръч в силата си, а „батàл” — маломощен пръч, вече за клане.
Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #457 on: June 14, 2009, 18:18:32 PM »

Та това е било в общи линии Родопското овчарство-мераци,салтанати,начин на живот.
Затова и ние гледаме еркичи,овни,които стрижем на алъци,чанови ,тюмбелеци..-стремим се по някакъв начин да пазим овчарските традиции такива каквито са били векове наред,макар че сме една малка прашинка в голямата и вече пуста откъм всичко това Родопа планина confused




« Last Edit: June 14, 2009, 18:20:06 PM by dandi » Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #458 on: June 15, 2009, 19:02:08 PM »

Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #459 on: June 15, 2009, 19:07:24 PM »

Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #460 on: June 16, 2009, 21:28:55 PM »

Понеже четох една друга тема в тоя форум и за пореден пък се спекулира с името каракачанско,че видите ли било гръцко,че тези които го използват и наричат така животните (кучетата) си са чуждопоклонници,че даже им се плащало за това no,
Още 1940 год. е правено проучване на БЪЛГАРСКИТЕ породи местни овце,Каракачанската овца е описана кото БЪЛГАРСКА порода.
Каракачанската овца БЪЛГАРСКА порода,Каракачанското куче не.Така ли е?




Logged
dandi
Hero Member
*****
Posts: 2933



« Reply #461 on: June 16, 2009, 21:42:29 PM »

Каракачански коч ,преди 2 години в нашето стадо Wink
Logged
smdarin
Newbie
*
Posts: 32



« Reply #462 on: June 18, 2009, 13:13:47 PM »


Миро със стадото над Змеево
« Last Edit: June 18, 2009, 13:16:30 PM by KaraKitan » Logged
smdarin
Newbie
*
Posts: 32



« Reply #463 on: June 19, 2009, 08:14:32 AM »

изразителен поглед
« Last Edit: June 19, 2009, 08:32:59 AM by KaraKitan » Logged
smdarin
Newbie
*
Posts: 32



« Reply #464 on: June 19, 2009, 08:19:48 AM »

манекен от Змеево
Logged
Pages: 1 ... 29 30 [31] 32 33 ... 88
  Print  
 
Jump to:  

Powered by MySQL Powered by PHP Powered by SMF 1.1.21 | SMF © 2015, Simple Machines

Valid XHTML 1.0! Valid CSS! Dilber MC Theme by HarzeM