|
KaraKitan
|
 |
« Reply #123 on: August 04, 2011, 19:41:23 PM » |
|
Ясно е, че изчезваме, но няма страшно
автор: Ясен Бориславов
Причината не е в международен заговор или природен катаклизъм. Просто не е модерно да си българин. Възможно ли е България да изчезне? При това не в някакво необозримо бъдеще, относимо към абстракцията на Големия взрив или Апокалипсиса, а в границите на едно обозримо предстояще, примерно от 30 или 50 години? Размишленията на тази тема в медиите се колебаят между драматични въздишки, безадресно вайкане и бодряшки възгласи, че страховете са по-скоро израз на популизъм.
"Българският ген е здрав и няма да изчезне", казват академични авторитети, заобикаляйки обстоятелството, че "изчезването" може и да не е чисто демографски и биологичен, а по-скоро културен процес. Странно е, че точно генетичният код се смята за най-важното градиво на националната общност. В модерния свят културният код (навици, нагласи, ценности и стратегии за оцеляване) изглежда по-важен от хромозомите, макар че сериозни учени продължават да спорят дали и доколко социалните фактори могат да надмогнат биологията.
Данните от националното преброяване, проведено през февруари т. г., официално обявени наскоро, по-скоро подхранват скептицизма за бъдещето на българското общество, въпреки че пред медиите бяха поднесени с уговорката, че нищо драматично не ни очаква.
Населението на страната в момента е 7 364 000, от които за българи се самоопределят 5 664 000. За десет години сме намалели с 560 000 души, от които 30% са емигрирали, а останалите са се стопили поради отрицателен индекс на раждаемост. Това означава, че всяка година по един град с размерите на Търговище, Горна Оряховица или Смолян изчезва. За същия период само в Чикаго са се заселили около 150 000 българи, почти колкото са жителите на трите споменати града. Дали второто и още повече третото поколение български емигранти там, а и в други страни, ще се чувстват българи, е силно дискусионен въпрос. Впрочем нежеланието на 9% от хората у нас да се самоопределят етнически звучи като глас от бъдещето. Ако сегашната тенденция на отрицателен прираст и емиграция се запази (а тя може и да се засили), превръщането на българите в екзотична етническа група през близките десетилетия не изглежда невероятно. Към средата на века населението ще е под 5 млн. и с демографска структура, която още по-ясно ще очертае хоризонта на българското изчезване.
За 48% от първокласниците майчиният език вече не е български, обяви преди няколко месеца министърът на образованието на форум в БАН. Данните показват също, че нацията интензивно застарява и делът на навлизащите в трудоспособна възраст намалява за сметка на излизащите. Растящият брой на индобългарите (според политически коректния неологизъм на д-р Тони Филипов) предвещава след десетина или петнадесет години вълна от неграмотни и ниско квалифицирани, но жизнелюбиви и гладни граждани, които някой ще трябва да храни. Очертава се перспективата един работещ да издържа 3–4 безработни. Иначе казано, ще става все по-нерентабилно икономически да си българин в България и вероятно не всеки ще може да си го позволи. Поради което българската етническа принадлежност може да се превърне в опасна и романтична съдба, а туристическата индустрия може да привлича туристи под слогана "Само за професионалисти" и снимки на Индиана Джоунс. Впрочем това лято индустрията показа, че може да предлага неподозирани вълнения за своите гости – може да ги отрови, да ги прегази с моторна лодка или да ги удави в хотелски басейн.
Опитът да се надникне в бъдещето очертава няколко възможни варианта за развитие:
1. При пет милиона жители (половината индобългари) държавата представлява пет-шест по-големи града с периферия от гета и пустеещи села. (В момента 34% от населението живее в седем града, а 21% от селищата са с население под 50 души.) Почти няма да има инфраструктура, тъй като индобългарите традиционно я третират като източник на полезни изкопаеми.
2. Под мъдро насърчителните и строги грижи на държавата индобългарите внезапно започват да се интегрират и трайно се приобщават към обичайните за страната образователни, етични, трудово-правни и хигиенно-битови стандарти. Преминават от присвояващо към произвеждащо стопанство, а оркестър "Карандила" предлага нов, леко суингиран аранжимент на националния химн, който става световен хит.
3. Поради обезлюдяване на отделни райони в страната се заселват нови етноси, прогонени от глобалното затопляне или по други причини от своите страни. Идват като работна ръка и усядат трайно.
4. Поради невъзможност да реши социалните си проблеми държавата загубва остатъците от национален суверенитет и управлението преминава под международен патронаж.
Вероятно нито един от тези сценарии няма да се случи в чист вид, а бъдещето ще поднесе нещо средно плюс нещо непредвидено. Но в общи линии изглежда ясно какво можем да очакваме.
България няма да е първата изчезнала цивилизация или държава.
В различни времена това се е случило с ацтеки, маи и инки, с древните култури на Шумер и Акад, с обитателите на Великденските острови и десетки други. Най-често държавите изчезват поради външни сили (климатични промени, природни бедствия, сблъсък с други народи) или защото не разбират какво им се случва и не виждат причини да съществуват. Изглежда и цивилизациите имат срок на годност, след който поради умора и неспособност да се модернизират изпадат в състояние на сенилност и деменция, постепенно умират и после предизвикват предимно археологически или етнографски интерес. Едва ли причините за изчезването на България ще бъдат по-различни.
Признаците на българското изчезване се простират отвъд данните от статистиката.
Всяко общество живее и се развива чрез постоянно самоописване и саморазбиране. Българското общество не желае или не умее да го прави, загубило е интерес към себе си и предпочита да се самоизмисля в мрачни или розови краски, но не и трезвата самооценка. Сигурна индикация за това е изчезването на критиката – художествена, литературна, театрална, музикална, научна и най-важното, авторитетна. Липсва периодика, която да я предлага. Идеята, че интернет може да запълни тази празнота, е измамлива, тъй като многогласието в мрежата е доминирано от дилетантщина.
Ако човек се опита да разчете актуалните образи на българското, както е представено в медиите, ще открие едно твърде недружелюбно към себе си общество.
Хора, които в собствената си страна създават среда на взаимна нетърпимост, загубили онзи усет за правомерно и истинно, който споява обществото, усета за правилно и благопристойно нравствено поведение и умението да се различава допустимо и недопустимо. Липсата на критерии за всичко това води до фаворизиране на пошлото, просташкото или в по-добрия случай (но той всъщност е още по-лош) – на посредственото. Спиралата на посредствеността завършва в нищото, вещае изчезване. В същото време малокултурието и простотията се превръщат в политически ресурс, от който никоя партия не е склонна да се откаже. Колкото повече се опростачва населението, толкова по-лесно и предвидимо гласува на избори – независимо със или без заплащане.
Въпреки демократичната фасада на управлението България е по-скоро феодално и кастово общество, което се владее и управлява от стотина (цифрата е условна) семейства. Няма реално разделение на властите.
Според статистиката днес 73% от населението живее в градове. До средата на миналия век точно толкова са обитавали селата. Внезапно погражданеният селянин е нещастно същество. Загубил благонравието на патриархалността и връзката със земята, но без да е станал и гражданин и да е припознал добродетелите на гражданското общество, той живее в духовен вакуум. Не знае на какво да се радва и от какво да страда. Радва се на промоциите в хипермаркетите и страда по турските сериали. Едно предимно селско по манталитет общество, което е загубило своите села, е самоосъдено на изчезване.
В годините на т.нар. преход (който не е никакъв преход, а по-скоро мутация, защото модерната история не познава двадесетгодишни преходи) българското общество се опитваше да забогатее чрез самоограбване. Естествен финал на всяко продължително и системно самоограбване е изчезването. На практика повечето големи богатства у нас са натрупани чрез (законно или недотам) усвояване на държавен и обществен ресурс. В България няма и никога не имало истински капитализъм.
Основен източник на богатства е била и си остава държавата.
Властта създава богатство, а не богатството – власт. Но натрупаното чрез власт може да бъде загубено чрез власт. Което обяснява и иначе трудно обяснимия обичай бизнесът да спонсорира МВР или опитите правителството да определя цените на бензина. Впрочем отношението на българската мутромилиционерска олигархия към българската природа е същото като отношението на българския циганин към инфраструктурата.
Нека вметнем, че всеки исторически преход произвежда някаква своя романтика – било хайдути и хъшове, било партизани или бригадирско движение. Т.нар. демократичен преход не предложи никаква романтика, освен ако някой не се опитва да я търси около мутрите и чалгата. Завихрен в спиралата на посредствеността, т.нар. управленски елит не успя да предложи нещо много по-важно от романтиката – модерен и общоприемлив български проект. ЕС и НАТО не са български проекти. Днес може и да няма български проект, но има българска мечта – да напуснеш България и да продължиш да я обичаш във Фейсбук.
От години политическият дневен ред на страната е обвързан с някакви съдбовни международни доклади, които съобщават видими с просто око неща. Сякаш не градим сами своята идентичност, а очакваме някой да ни я каже. Например съдебната система. Ако човек разгледа автопарка около Съдебната палата, би помислил, че там се провежда международна сбирка на наркотрафиканти.
Кои са актуалните културни знаци на българското? Какво правим заедно? Какво ни събира? Кирилицата, шопската салата, Мадарският конник, усещането за невинност при всякакви обстоятелства (винаги някой друг е виновен), омразата между народ и елит и изобщо омразата като национален спорт, изкуството на рекета и рушвета, киселото мляко, смядовската луканка, мрънкането, купуването на избори, нехайството и добродушната наивност, тарикатлъкът и шмекерлъците на дребно, чалгата, политическата сервилност, законодателната и административна сенилност, независимата до невменяемост съдебна система, която произвежда комедийни сюжети, взаимното недоверие и вярата в чудеса (през юни в някакъв вестник се писа, че Бойко Борисов черпел енергия от извънземна цивилизация), вкусът към домашното и недоверието към купешкото. Домашно вино, домашна ракия, домашно правосъдие, домашно законодателство, домашна държавност. Всичко това носи привкус на миловидна и обречена провинциалност.
Провинциалността е липса на усет за собствена стойност, нуждата постоянно да се съизмерваш с някаква въобразена далечна метрополия, да й подражаваш и да страдаш, че обектът на подражанието си остава недостижим. Това е постоянно раздвоение между чувството за малоценност и мнимото превъзходство. Българското става източник на национална гордост, когато опакова Райхстага, ако стане президент на Бразилия, ако напише умна книга, но на чужд език, или ако изобрети нещо, което не би могло да се изобрети в България. Като компютъра например. Истински ценно и оценено е само когато е напуснало България и вече не е чисто българско. Гласът на Валя Балканска, който лети в Космоса заедно с разни други земни звуци и знаци, у нас се тълкува като космическо признание за българския гений. Това дори не е смешно.
Културните знаци на българското днес едно очертават общество, което живее в самопричинено непълнолетие. Но този начин на живот отдавна не е на мода. Още от края на XVIII век, когато Кант е обяснил какво е Просвещение – бягство от самопричиненото непълнолетие.
Няколко авторитетни международни изследвания от последните години сочат българите като най-нещастната нация в Европа. Да си нещастен също не е модерно. Било е модерно за кратко през XIX век по времето на декаданса, но отдавна не е. Да си българин изглежда също не е модерно. А щом нещо не е модерно, значи може и без него.
Според някои прогнози след 15 години слоновете ще изчезнат. В момента са около 600 000 и намаляват с около 38 000 на година. Същото се очаква да стане с тигрите, както и с горилите в Централна Африка. Очаква се да изчезнат медоносните пчели в САЩ, кораловите рифове, коалите, пингвините и белите мечки. Освен това ще изчезнат мъжките вратовръзки, печатните книги и вестниците. Осъдени на изчезване са 383 езика. Ще изчезне и Мъртво море. Било е мъртво, но няма да е и море. Тъй че ако и ние изчезнем, поне няма да сме самотни в отсъствието си. След като изчезнем, може някой ден да излезем на мода. Като динозаврите, индианците и незнайните обитатели на Великденските острови. Може да ни дават и по Discovery.
Текстът е публикуван във в. "Сега".
|
Dilber MC Theme by HarzeM