Общество: размисли, чувства, позиции

[KaraKitan]

"Калиакра-ето така ни ограбват"
автор:Ясен Бояджиев

Цитат от статията, който описва много добре причините за редица странни действия на наши сънародници и дори познати:
Достатъчна маса от хора, които, заради безпросветност, необразованост, неинформираност(и незнание от къде и как да се информират), се водят по страхове и слухове и са готови да се хванат дори и на най-абсурдни манипулации - например да повярват, че е възможно някой някакси да забрани цялото земеделие в Добруджа. Хора, които не вярват на държавата(не без основание, понеже често са били лъгани и са се лъгали), но още по-малко вярват на независими от нея авторитети, на просветените, образованите и експертите. Тези хора са едновременно жертви на схемата и необходима за съществуването и среда, която непрекъснато и усилено трябва да се "култивира".


линк към цялата статия:
http://www.mediapool.bg/kaliakra---eto-taka-ni-ograbvat-news267904.html

[skolev]

За съжаление е така, на глупавия и хиляда акъла да му дадеш, накрая неговия пак най-много ще му хареса.....

[KaraKitan]

Тръмподобните

Ралица Ковачева

Линк към оригинала:
 http://www.reduta.bg/%D1%82%D1%80%D1%8A%D0%BC%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5/


Той е ужасяващо невеж, не чете, не слуша, не помни, не разбира, не се интересува. Отхвърля задълбочените знания, нехае за фактите и пет пари не дава какво са мислели и правили предшествениците му, важен е само той, само тук и сега. Видиотен, фанатизиран, не познава и не уважава закона. По този начин описват президента на САЩ Доналд Тръмп влиятелни републиканци пред списание „Нюйоркър“.

Цялото възмущение от невежеството, цинизма и наглостта на Тръмп обаче, макар и шумно, отеква само в ехо-стаята на противниците му. А подкрепата му, макар и рекордно ниска в сравнение с всички останали американски президенти, всъщност не се променя драматично от избирането му досега (по данни на Галъп). Тръмп добре знае, че е напълно нeуязвим, например, за критиките, че подкрепя нацисти и крайно десни, напротив – неговите хора оценяват подкрепата му, а либералните интелектуалци, които четат фалшивите новини в „Ню Йорк Таймс“, не го интересуват. Тръмп и Тръмподобните интелектуална критика не ги лови.

Избирателите не са гласували за Тръмп, защото е начетен, компетентен или почтен, а защото говори на техния език. Защото е различен от политиците, които те априори не харесват. Защото е същият като тях. Въплъщение на максимата, щом той може, значи и аз мога (да съм милионер, президент, хейтър, невежа), но ми пречат (корумпираните политици, начетените фукльовци с костюмите, имигрантите, мюсюлманите, хомосексуалните – по избор или всички заедно). Тръмп е толкова неприемлив, че сам по себе си е бунт срещу системата (което всеки разбира по свой начин).

Много лесно можем да направим паралели с българската реалност. Защото популистите навсякъде са еднакви – борци против статуквото, с авторитарни наклонности и традиционалистки напеви. Популистите заклеймяват лошия, алчен и априори виновен политически елит и приласкават добрия, мъдър и невинен народ. На последния ужасно му харесва да чува колко незаслужено е онеправдан и несправедливо ощетен от полагаемите му се блага. И макар дълбоко в себе си да знае, че никога няма да ги получи (благата), той все пак е готов да подкрепи агресивните популисти, напук, само и само „и на Вуте да му е зле“. Тръмподобните знаят колко хората обичат да чуват, че са по-добри от другите и колкото по-малко вярно е това, толкова по-хубаво им става. И знаят това не защото имат докторски степени по история и психология, а защото са досущ същите. Те не говорят на нас, които се възмущаваме, че Цветан Цветанов не прави разлика между Рубикон и кубчето на Рубик, те говорят на хората, които също не правят разлика.

Затова не е чудно, че родните политици печелят популярност като се снимат по калпаци, по голи кореми и боси крака. Като демонстрират лична власт и силна ръка, за сметка на изграждането на силни институции. Като правят показни акции срещу силната музика в дискотеките по морето (защото силната музика се чува, а евентуални други незаконни дейности – не, макар да са доста по-тревожни). Като посочват враговете – на етнически, национален, расов, полов признак. А докато наричат народа „суверен“ и (за кратко) удовлетворяват накърнената му гордост, всъщност създават шумотевица, зад чието прикритие вършат далеч по-важни неща, като КТБ, АЕЦ „Белене“ или „Цанков камък“.

Тръмподобните са опасни по всички тия причини, но особено поради една: лекотата, с която релативизират ценностите. И двете страни имат вина, каза Тръмп по повод насилието в Шарлотсвил. При това със закъснение и след силен обществен натиск да заклейми случилото се, да нарече мероприятието, по време на което белите националисти развяваха нацистки знамена и размахваха факли в стил Ку-клукс-клан с истинските му имена – демонстрация на расизъм и нацизъм и недвусмислено да се разграничи от подобни прояви. Вместо това, Тръмп прибягна до обичайния си речник с двоичен код: каза, че случилото се в Шарлътсвил е „лошо“ и двете страни са направили „лоши“ неща, но и от двете страни имало „добри“ хора.

В същия дух родните Тръмподобни благодарят на Динко, че лови имигранти по границата и ги връзва със свински опашки. Насъскват, а после оправдават „добрите“ хора, че се страхуват от имигрантите, защото може да са ислямисти или терористи. Наводняват медиите с нетърпимост към хората с различен етнос, религия или сексуална ориентация и вменяват вината за обществените несполуки на прекомерния либерализъм, с който чужди сили са заразили т.нар. ни интелектуален елит. Всякакъв опит какъвто и да е проблем да се постави в ценностна плоскост и да се направи ценностен избор се свежда до парадигмата на профан-патриотизма: добро е българското (а не чуждото, било то домати или хора), добри са българите (другите, които и да са те, са лоши), добро е това, което е добре за България (руските туристи са добро за българската икономика, значи санкциите срещу Русия са лоши, значи Русия е добра, а ЕС е лош). Нещо повече, има „добри“ българи и не-толкова-добри (направо лоши) – тези, които критикуват „добрите“ с аргументи извън родолюбиво-патриотичния арсенал. Свободата, демокрацията, зачитането на човешките права и върховенството на закона не са част от речника в двоичната ценностна система „добро-лошо“ на Тръмподобните.

Тръмп и Тръмподобните ни убеждават, че всичко е относително, че всяко нещо може да бъде „добро“ ако служи на „добри“ хора да се справят с „лоши“ хора, а „добрите“, разбира се, сме „ние“ и всички различни са „лоши“. Представете си ако всички хора от всеки един народ по света, всяка раса, религия или съсловие (да речем, военните) повярват в това. Историята изобилства от примери какво се е случвало с хората, повярвали на или примирили се с подобна идеология. Днес твърде много хора смятат, че живеят зле, а заслужават да живеят добре, защото са добри хора. И с лекота дават доверието си на тези, които обещават „добро“ на „добрите“ хора. Само че, когато си имаме работа с Тръмподобни, никой не знае кой ще бъде лошият утре, кой ще бъде посочен с пръст и обявен за враг – може да е всеки от нас.

[KaraKitan]

ЗАКОНЪТ ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ
Nikolay Slatinski
/facebook коментар/
 
Разбира се, че отстрани се вижда по-добре. Всеки кибик ражда идеи, които могат да засрамят с прозорливостта си Боби Фишер и Гари Каспаров. Но нито един кибик не е станал не просто гросмайстор или поне международен майстор, а дори майстор…

Горното е моето политкоректно въведение към това, което ще напиша в качеството си (доколкото това е качество) на страничен наблюдател.
Като гледам как с всяко следващо правителство пада нивото на управленска компетентност, знание, интелигентност и професионализъм, аз наистина си давам сметка колко тежки последици има ЗАКОНЪТ ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ у нас.
Защото се знае добре – един път е случайност, два пъти е тенденция, три пъти е закономерност, четири пъти е закон. Ние вече сме в условията на действащ закон. Аз го наричам точно така – ЗАКОН ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ.

При подбора на управленски кадри на различните нива на администрацията (по вертикала) и в различните структури (по хоризонтала), вече изобщо не е необходимо човекът да е специалист. Защото вертикално-хоризонталната, йерархично-мрежова (йерархична по вертикала и мрежова по хоризонтала) властова структура е освободена от грижата и вътрешната потребност да взема стратегически решения и да управлява процеси, а се е превърнала в Хранителна верига, в която всеки участващ в нея има
-- програма-минимум – да запази мястото си където и да е по хоризонтала (в мрежата); и
-- програма-максимум – да се придвижи нагоре където и да е по вертикала (в йерархията).
А немалка маса целокупни българи мечтае и даже драпа да се впише в тази йерархично-мрежова структура, сиреч в тази Хранителна верига.
Масата, тълпата, стремяща се към Хранителната верига и общността, заверата на влезлите вече в нея – това е социалният гръбнак на Партията на Властта и Властта на Партията.

Така че критериите за участие в Хранителната верига са пробивност, партийност, склонност към корупция, връзкарство, шуро-баджаначество, местничество, роднинство с някой от бившата ДС, любовничество и т.н. Ето защо професионализмът, знанията, талантът, почтеността, принципността, смелостта да отстояваш позиции – това което поне бе желателно преди време, сега се превръща в препятствие, архаизъм, ненужен апендикс, дефицит, букаи, заблуда и даже минавка.
И влиза в сила ЗАКОНЪТ ЗА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНОСТ – Законът на Властта.

Ала все пак компетентност е нужна за управлението…
Но няма как да я има, защото участващите в него минават през ситото и стъргалото на една социално-дарвинистична селекция, в която оцеляват само най-адаптивните и така те неизбежно и нелечимо започват да страдат от преди време формулирания от мен управленски СПИН:
СИНДРОМЪТ НА ПРИДОБИТАТА ИНСТИТУЦИОНАЛНА НЕКАДЪРНОСТ.
Разбираемо е тогава, защо всички ние, стоящите отстрани – доброволно (като мен, защото съм приключил с участието в управелнието) или по принуда (защото не могат да припарят в управлението заради ЗАКОНА НА НЕНУЖНАТА КОМПЕТЕНТНОСТ), непрекъснато виждаме как всеки поредни управляващи все повече са оплитат като пиле в кълчища и попадат в редица известни в Науката за управление и вземане на решения Дилеми и се сблъскват с редица известни в Науката за управление и вземане на решения Парадокси.
Натъкването на такива Дилеми и Парадокси е неминуемо, понеже е следствие от споменатия управленски СПИН, резултат е от свещената простота – да смяташ, че като заемеш някой пост и получиш неговите компетенции, моментално се сдобиваш и с необходимите за тези компетенции компетентности.

Напоследък можеше на няколко пъти да се види с просто око колко нелепо управлението попадна в една от известните управленски Дилеми:
Дилемата за контрола;
и как трагикомично се сблъска с един от известните управленски Парадокси:
Парадоксът на сигнализирането (предупреждаването).
-- Дилемата за контрола може с прости думи да бъде преразказана така:
Когато вземаме едно решение, ние нямаме нужното знание за последствията от него, а когато тези последствия се появят, ние вече не можем да ги контролираме.
-- Парадоксът за сигнализирането (предупреждаването), от своя страна, може да бъде преразказан с думи прости така:
Ние можем да разберем дали сигнализирането (предупреждаването) за възможни негативни последици е било основателно, само ако сме пропуснали да го вземем под внимание, а ако сме го взели под внимание, ние никога не можем да разберем дали то е било основателно или не.

Всъщност, мога да продължа с привеждането на други управленски Дилеми и Парадокси. Те съпътстват начина, по който България се управлява така, че хем се върти в кръг, хем върви назад, сиреч, движи се по деструктивна спирала. Затова нашето ежедневие минава в съзерцаване на това как властта, която и да е тя, т.е. всяка поредна власт, особено през последните десетина години, прави с променлив неуспех едно от следните четири неща:
Първо, взира се нарцистично в огледалото, без да забелязва, че то е криво и при това е за обратно виждане.
Второ, мисли си, че като барон Мюнхаузен, ако се тегли здраво за косите, ще се измъкне от блатото.
Трето, смята, че хвърля копие, с което да прободе големите, стратегическите проблеми, а всъщност мята бумеранг, който неизменно се завръща и я фраска по челото.
Четвърто, накъдето и както и да върви, постоянно настъпва мотиката по един и същи начин.

А цената за всичкото това се плаща от нас, от българските граждани, ако изобщо сме граждани, защото ако бяхме граждани, щеше да има и гражданско общество.
И тази цена се плаща ежедневно:
-- с емиграцията на нашите деца – навън, на Запад; и
-- с емиграцията на хората като мен – навътре, в себе си.

[В. Динчев]

Слънчевите брегове на един вицепремиер
източник : http://sulla.bg/2017/08/19/3929.html

Няма ли най-сетне да свърши това лято! Няма ли най-сетне да започнат да се случват истински неща! Ето, не знам от колко време вече се занимаваме с действията на държавата по Черноморието и с намесата ѝ в разни кръчмаро-дискотечни скандали.
Наскоро вицепремиерът Валери Симеонов нашумя с нощните си акции на Слънчев бряг – всички знаят за какво става дума. Постъпиха оплаквания не само от местни курортуващи, но и от жители на Несебър и Св. Влас, че дори и в техните сравнително отдалечени поселища шумът от плажните увеселителни центрове на Слънчев бряг е непоносим. Компетентните органи, натоварени с контрола върху подобни обекти, са показали нулева ефективност при справяне с проблема, къде поради вялост и недостатъчно усърдие, къде поради неравен сблъсък с арогантността на нарушителите. Затова ресорният вицепремиер Валери Симеонов в рамките на служебните си задължения се видял принуден да се намеси лично и подхванал акциите, на които всички ние станахме свидетели в медиите. Реакцията не закъсня и бързо се организираха протести от страна на служителите в атакуваните заведения. „Само в България може да има граждански протести срещу закона!“ – отбелязаха някои, а протестиращите извисиха още по силен глас: „Бойко, спаси ни!“ – скандираха те пред телевизионните камери, дошли да отразят събитието.
Сложен казус, като се замислиш… Как да постъпи министър-председателят? Обективно погледнато, акцията на неговото вице е много по-мащабна и съдържателна от случая с четирите незаети стола от миналата седмица, в който г-н Борисов се включи с мерак и достолепие. Тъй че не е проблем да се намеси и за дискотеките, особено щом протестът го призовава. Само че коя страна ще вземе?
Разбира се, на народа! Но кой в този случай е народът? Естествено, това са потребителите, които движат машината на туризма – тази горда перла в короната на българската икономика.
Но кои са в този случай потребителите? Дали това са веселите младежи, които желаят да се забавляват до зори под въздействието на всевъзможните стимулиращи вещества, които модерната химия е в състояние да им предложи? Или пък „потребителите“ са всички български и чуждестранни, знайни и незнайни летовници, които след изнурителния плаж през деня копнеят за здравословен сън под нежното скърбуцане на щурци и жужене на комари?
Или пък защитени трябва да бъдат всички сезонно заети в печелившия туристически бизнес, на които не бива да се пречи да захлебват, да не спира да им тече надникът, пък и съпътстващата го далавера?
Ето, пред това ще се види изправен министър-председателят, ако реши да се намеси и да откликне на вопъла „Бойко, спаси ни!“.
Ние пък, простите граждани, трябва да вземем сложно решение: да одобрим или да порицаем случващото се, лениво излегнати под знойни сенки с ледени питиета в ръка.
Излага ли се Валери Симеонов или е прав да води битка с нарушителите на реда?
Някой би казал, че Валери Симеонов е вицепремиер с ресор икономическа и демографска политика – засега се е заел само с икономическата, но истинското шоу ще започне тогава, когато се заеме и с демографската (и то със същата страст, с която затваря дискотеки по Черноморието), когато лично се намеси в раждаемостта.
Но, шегата – настрана! За да отговорим на този въпрос, трябва да си изясним темата – дали в крайна сметка става дума за Валери Симеонов или става дума за Слънчев бряг. Защото това са две твърде различни неща, дори и когато са в състояние на сблъсък помежду си.
Излага ли се или е прав?
Стара, но често забравяна истина е, че в света няма такова нещо, което да е резултат на само един мотив и да води след себе си само една последица. И точно защото забравяме тази истина, често се случва да заклеймяваме доброто покрай злото и да оправдаваме злото покрай доброто.
Ето защо Валери Симеонов може и да се излага, но това изобщо не означава, че не е прав.
Излага се, доколкото се опитва да гони медийната слава на Бойко Борисов от времената, когато беше главен секретар на МВР. Нали си спомняте – каквото и да се случи с намек за бедствие или криминално деяние, Главният секретар се появяваше на място с кожена тужурка и угрижена физиономия, а всички телевизионни камери го следваха в крупен план.
От своя страна Валери Симеонов, ако е прекарал един час в злата дискотека, то след това е прекарал още десет часа в централните студия на телевизиите, за да обяснява действията и да защитава мисията си.
За всички е ясно, че е в ход организирана PR акция, не особено талантлива. Отварям скоба, за да кажа, че политическият PR в България преминава през две епохи: първата, когато държавният мъж назначава за свои съветници по публичните въпроси племенничките си, убеден, че това е несериозна работа, която може да я върши всеки. През втората епоха вече на държавния мъж му се назначават пиари от централата на победилата партия, а как те от своя страна попадат там, е тема на отделен разговор. И през двете епохи резултатите за държавния мъж често са плачевни. Затварям скобата.
Та за всички стана ясно, че Валери Симеонов си прави личен PR и това ги подразни. Не случайно се препоръчва добрите дела да се вършат тайно и „лявата ти ръка да не знае какво прави дясната“ (Мат. 6:3). От раздразнение започнаха да се появяват и вицове в рубриката „Минути за хумор“:
– Как кръсти сина си?
– Тихомир. На Валери Симеонов.
Или пък:
– След акциите на Валери Симеонов ще трябва ли град Шумен да смени името си?
И даже:
– Какво ще прави Валери Симеонов като патриот с химна „Шуми Марица“?
Познатото състезание по духовитост. Но заедно с вицовете, като доказателство, че Валери Симеонов се пъчи с излишна показност, се изтъкна и разумният довод, че от висотата на положението си той спокойно може да не се ангажира лично в акциите и да се „показва по телевизора“, а само да се погрижи полицията да си свърши работата в помощ на компетентните контролиращи органи, за което има пълно законово основание.
На този довод обаче беше отговорено също толкова разумно, че личното присъствие на вицепремиера се налага поради съмнения, че хора от полицията и от контролиращите органи отдавна вече са купени от субектите, които трябва да контролират, и са се сраснали с тях, финансово мотивирани са и ги е страх онези да не си отворят устата.
Значи излиза, че Валери Симеонов се грижи не само за законността по принцип, а и за нейното прилагане на практика. Излиза, че Валери Симеонов не е чак толкова виновен. Жалко! Колко хубаво щеше да е, ако всичко отнесеше поредният гаден политик, самозабравен и корумпиран, възгордян от илюзорното си величие и повярвал, че е фактор, който може да влияе върху естествения ход на събитията.
Но ако не е той, кой тогава е виновен? Да не би да са „мутрите“? Всички тези съмнителни субекти с бандитски прякори, към които у народа се е развила нещо като езическа религия и само дето не са им запели песни юнашки и хайдушки. Но независимо от справедливата си слава, тези хора са предприемачи, дори когато са чужденци, отворили тук собствени заведения, в които да тровят сънародниците си с евтин алкохол. Те развиват бизнес, прославят туризма и даже сигурно внасят и данъци, наред с всички останали рушвети, които плащат. Те са бизнесмени в една гладна икономика, капиталисти в един капиталистически свят. Излиза, че и те не са чак толкова виновни, че и те си вършат работата, както и вицепремиерът Валери Симеонов върши своята.
Кой тогава остава да е виновен за безспорните безобразия на Слънчев бряг?
Вчера една уважавана от мен телевизионна журналистка ме попита:
– Представете си следната ситуация: имате дъщеря и тя е отишла заедно със стотици свои връстници да се забавлява в голяма и шумна дискотека. Не щеш ли в дискотеката влиза Валери Симеонов и прави скандал. Там има и яки подпийнали момчета, които се вбесяват и става калабалък, в който дъщеря ви невинно пострадва. Кой е виновен: пийналите младежи или онзи, който ги е провокирал?
– Виновен съм аз – отговорих, – задето съм пуснал дъщеря си да безумства незнайно с кого и да ми се върне на сутринта пияна и с подпечатани ръце.
Предприемчивият човек отговаря на търсенето с предлагане. Ако масовата младеж търсеше книги, „мутрите“ щяха да отварят на Слънчев бряг библиотеки, а не дискотеки. Ако се продава порок, разврат, алкохол и наркотици, то е защото тези неща, а не други, се търсят. Разбира се, предлагането също възпитава и тук е зловещата роля на рекламата. Така се стига до онзи порочен кръг, който е накарал Йоан Богослов отчаяно да възкликне, че целият свят лежи в зло (1 Иоан 5:19).
Всеки е виновен за всичко пред всички. „Какво излезе накрая? – ще си каже търпеливият читател, стигнал дотук. – Накрая ще излезе, че за всичко – и за политиците, и за Валери Симеонов, и за мутрите, и за техните дискотечни свърталища, и за развратените младежи – за всичко съм виновен аз! При това положение кого да посоча с пръст, от кого да се възмутя, кого да наругая и кого да порицая от висотата на неопетнената си нравственост!“…
Ами, това е положението, братче! В момента, в който престанеш да търсиш вината първо у себе си, си загубен… Оф! Няма ли да свърши това лято, че да спрем да си говорим за дреболии! Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен с всичките му нощни клубове и дискотеки!

[KaraKitan]

Особеностите на нашия антикомунизъм в исторически контекст
Автор: Проф. Андрей Пантев
 
Линк към оригинала: http://glasove.com/categories/na-fokus/news/osobenostite-na-nashiya-antikomunizym-v-istoricheski-kontekst

 

Колкото и да са токсични темите - ”комунизъм” и „антикомунизъм”, това са непълни и условни понятия. Затова, често пъти в тълкуването им виждаме също неясен, дори понякога и комичен характер. В техните интерпретации преобладава все още не толкова науката, колкото публицистиката. Не следва да игнорираме предпоставката, че това което наричаме антикомунизъм има в преобладаващата си част ситуационен характер. Той е явление постфактум, съгласно формулата на Д. Благоев за произхода на политическата динамика у нас.

 

Аз не съм познавач на този период и неговата разнолика проблематика. Затова си позволявам да поднеса само допълнителен, почти периферен щрих към явлението антикомунизъм с български облик и наши краски. След промените принадлежността към антикомунизма стана тест за благонадеждност. Както преди – привързаността към комунизма. Усърдно и предварително  го покриваха повечето от тези, които не бяха питани за такова отношение. Всеки изтъкваше знатен произход, страдания при комунизма, „десни убеждения”. Въпрос на гузно минало, пропорционално на неоконюнктурното старание.

 

Ако посочим нещо морално отблъскващо в рухването на системата преди 1989 г., то това е поведението на част от нейните храненици след промените. След толкова години на адаптация днес никой не се пита къде се дянаха и каква е професионалната и идейна преориентация на повечето преподаватели от 20-те идеологически катедри у нас. Този хлъзгав контраст навежда към далечни паралели, които удобно подминаваме. Такава забрава не е новост в нашата история. Ако това е субективна мемоаристика, нека отправим поглед назад.

 

Аналогиите и паралелите не са доказателство за истина, но все пак са основание за размисъл и тревога. Това което се е случило в българската история, не е уникално, защото при различни обстоятелства и форми се е възпроизвеждало. Може би е така само в крайностите, които ги има и другаде, но там те не ни впечатляват толкова, защото не ни засягат и са чужди. Затова си позволявам да се „връщам” за кратко в нашата история в търсене на сходни явления, процеси и личности, които не винаги имат пряко отношение към темата. Ние не можем да разглеждаме антикомунизма у нас вън от цялата политическа история на България.

 

Така че българският антикомунизъм, без да е уникален, свидетелства специфични исторически особености. Нека  напомня също, че антикомунизмът не е ново явление в световната история, както и неговият антипод, изобретен  в библиотеката на Британския музей. Той съществува дълго преди 1917 г. Към него са се присъединили според „Манифеста”, „Папата и Метерних”. Кой ли не беше назован комунист – от  Бисмарк до Джон Ленън  и по-нататък. Кой ли не се оказа мъченик от преди 1989 г. – пред уволнение, арест а и дори друго. Тогава, когато липсваше друга аргументация за противопоставяне или нагаждане, този дамгосващ етикет – комунист,  вършеше работа, но свидетелстваше за идейно безсилие. Тези хора също се назоваваха антикомунисти, които подражаваха на  ранните  аналози в Испания, Италия и Германия на тази тема. Говореше се,че при комунизма жените ще бъдат общи. Но след неговия крах жените станаха май повече общи. Така че и българските ситуационни антикомунисти не са откриватели. Комунизмът е част от дежурните  виновници за повечето ни национални  поражения.

 

Няма защо да крием,  че справедливо или не, имиджът на България като страна с бързо и крайно променящи се ориентации получи поредните исторически проекции и  паралели. Две години след трагичната драма на тракийци през 1913 г., ние бяхме в боен съюз с Турция, воюващи редом с нея не само в Добруджа, но и в Македония. Разменяхме си ордени. Ние бяхме сочени като модел на най-преданата и най-съветизираната страна в Източна Европа, преди така наречените промени. Сега спорим с Албания за най-американофилската нация в Югоизточна Европа. При целите ни резерви към понятието народопсихология, не можем да ни си припомним как обяснявахме нашата съюзническа привързаност към Третия Райх. Иначе Хитлер щял да ни смачка. Вярно е, а това е  утешително за тогавашните войнишки майки. Но ако така са разсъждавали всички нации и страни, Фюрерът можеше да стигне до Тихия океан. Нима сърби, гърци, датчани и дори поляци не са знаели, че ще бъдат прегазени. Но те казаха „охи” и „болье рата него пакта”, знаейки какво ги очаква. Ние предпочетохме условното сътрудничество с по-силните, което не ни донесе позитивен имидж в очите на света. Колко и кои чужди представители присъстваха на погребението на оплакания цар Борис? Такива бързи обрати не са прецедент в нашата история, колкото и да се наричаме народ непреклонен.

 

Още преди Първата световна война не ни вярваха много в преговори и ангажименти, защото ви виждаха като непостоянен и изменчив партньор. Във Виена ни подозираха и приемаха като русофили, а в Петербург като австрофили. При съюзите си по време на двата световни конфликта се обявявахме за генетично чужди на славянството, а после дойде време за „вечната нерушимата и светата” дружба със СССР, когото днес подиграваме. Тези угоднически амплитуди  не са от вчера. Как ли са се чувствали онези храбри войничета,които до месец през Балканската война са се били срещу общия угнетител заедно със сърби и гърци и след това да се насочат срещу „съюзници-разбойници”? Как бойните ни пилоти които заедно със седем германски изтребители са бранили небето на София и след това, пребазирани в Скопие вече се насочили срещу „месершмидите” и „юнкерсите”? Ами генералите-съветски възпитаници,сега слушащи в  НАТО? Много трудно сменяш врагове  и приятели по време на бой,но при нас не винаги е така. По време на Междусъюзническата война един наш генерал подаде оставка, защото според него, армията не може да има „две души”.

 

В почти непозната у нас книга от хърватския историк и дипломат Владимир Дедиер, автор на „Сараево 1914”, назована „Изгубената битка на Йосиф Висарионович”, има шеговито свидетелство. Съветският посланик в Белград се оплаквал на Тито, че в Югославия малко славят Сталин.”Вижте, изтъкнал посланикът, как се слави навсякъде името на Сталин от българите.” Последвал язвителен отговор “Ами те много славеха името на Хитлер, та сега гледат да наваксат!”. Да, у нас имаше булеварди Хитлер и Мусолини, после Варна стана Сталин. Не посочвам тези примери, за да омаловажа достойнството, храбростта и гражданската доблест на много българи през тези времена, заплатили дори и с живота си за принципи, убеждения и патриотизъм. А все пак досадната аналогия се натрапва.

 

Една значителна част от онази прослойка, върху която се бе излял целият рог на социзобилието, веднага след магическата 1989 г., прибързано обяви,че няма нищо общо с тази работа. Винаги е било така. Колкото и общи да са явленията, персонажа и проявите в цяла Източна Европа след тази промяна, наблюдаваме и специфичен български привкус, който напомня познати исторически аналогии, които, без да са изключение в сравнение с другите страни, навяват някои локални аналогии. Тук привеждам един цитат, който намирам за подходящ за случая, който се опитвам да илюстрирам.

 

Дочо Христов, министър на вътрешните работи и народното здраве от 14.ХI.1943-а до 1.VI.1944 г., с изпълнена смъртна присъда от Народния съд, пише в мемоарите си: „Аз не съм от онези лековерци, които правят заключенията си от официалните посрещания и изпращания на министрите, от гръмките викове „Ура” и от ръкоплясканията. Аз знам, че един и същ е народът, който с песни и гайди замина да участва в Балканската война за освобождението на Македония и Тракия; който викаше „Ура” при поемането на властта от Александър Стамболийски; който с облекчение посрещна на 19 май 1934 година преврата срещу Мушановото правителство и който „си отдъхна”, когато през същата година К. Георгиевото правителство разтури партийно-политическите организации и обяви безпартийния режим; който изпадна в делириум при присъединяването на Добруджа, а впоследствие на Македония и Беломорието към България; който посрещна като освободители минаващите през България немски войски, който масово и непринудено проливаше сълзи през 1943 г. за починалия цар Борис; който масово се стичаше на митинг, за да ме чуе като министър и изразяваше одобрението си от изложението на моята вътрешна политика; който по села и градове се надпреварваше да създава групи на Народния съюз; който малко по-късно адмирираше правителството на Багрянов и на Муравиев; който вика и днес „Ура” на всяка дума, казана от правителството на Отечествения фронт, а това правителство отрича всичко, за което до вчера неговият народ викаше „Ура”. [Това е част от неговата книга „Пред истински демократичен съд бих се оправдал. Мемоари”. С., 1991, с. 38.]

 

Заемам този цитат от книгата на Емилия Каменова [„Царски времена”, изд. 1998 г.], според която той е необходимо да бъде изречен целият. И още един подобен. Депутатите от 25-то  Народно събрание наричат пакта Молотов-Рибентроп „Щастливо съвпадение за нашата страна” и се възхищават от „националните сили” в СССР и лично от „другаря Сталин”. Отговорът на тронното пред същото събрание е също забележителен. Депутатът Петър Думанов отхвърля укорите на Англия и САЩ към България и СССР. В същото време наш историк, от когото съм силно впечатлен, Александър Кертин пък посочва контрастиращ донкихотовски случай. Поради пакта  членове на старо болшевишко ядро в Троян изключват Сталин от комунистическото движение. Как ли след Девети септември  са се отнасяли към тях?

 

Разбира се, такива метаморфози не са само българско явление. Половин Франция, въпреки Съпротивата сътрудничеше на нацистките победители. Морис Шевалие пееше във „Фоли Бержер” за немските офицери, Пикасо си купуваше на черната борса хайвер, Андре Жид пишеше, че да уважаваш победителите, в случая нацистите, не е раболепие. Половината Франция работеше за Хитлер, както и цяла неутрална Швеция. Малко преди триумфалното шествие на ген. Шарл де Гол по Шанзелизе, колаборационистът маршал Петен бе посрещнат с  овации в същия Париж. Имало дори снимки,при които се виждали едни и същи посрещачи. В същото време героите от френската съпротива са умирали да очакват постове. А, нека помним, че след 1945 г. имаше юридическото обвинение за „хоризонтално сътрудничество” от страна на французойките. Такива контрасти виждаме в много страни. Но те не носят идеологически характер и поради това, често са били подминавани дори и без укор.

 

Подобни явления ще открием във всички стани по това време. Разликата е въпрос на степени и мащаби. Те не омаловажават съпротивата срещу репресивни режими, независимо какви и къде са те, които са се изявили по-късно или обявени от други  като антикомунистически. Но често под наименованието антикомунизъм откриваме най-обикновено ситуационно нагаждачество в битов и прагматичен смисъл. Това още не е индикация за демократизация. При съпоставяне на принципи, идеи и идеали с такава битова метаморфоза след 1989 г., преобладаването на приспособенчеството е очевидна. Това също е част от разбирането на нашенския антикомунизъм. Разбира се, много неща следва да  бъдат осъдени от онова време. Както през всички времена от всяко минало всеки народ. А все пак неволно при такива драстични промени се  натрапва  въпросът на драматурта Александър Грибоедов: „Кои са съдиите?”. Това потвърждава наблюдението, че наред с всичко останало, и комунизмът, и антикомунизмът са част от нашия конформизъм от миналото.

 

Текстът на проф. Пантев е представен пред научна конференция

[KaraKitan]

В странни времена живеем. Самонареклите се за патриоти политици играят бабаитско театро пред телевизионните камери. Други политици омагьосват масите бай-ганьовски "патриотизъм" като се издокарват в потури(потърсете от къде произхожда думата). По малкия екран имащите се за национално отговорни медии бълват в най-гледаното време безкрайни миловидни сериали за турския султански двор. Имащи се за политкоректни историци вече говорят за османско присъствие и съжаляват, че руснаците са ни отървали от носителите на малоазиатското присъствие. Попаднах на публикацията по-долу, която се надявам да разкъса мъглата от политкоректпропагитация.



Отново Ориана Фалачи. Не ми харесва да казвам, че Троя гори

линк към оригинала: https://frognews.bg/glasat-na-jabata/glasat/otnovo-oriana-falachi-haresva-kazvam-che-troia-gori.html   
.
Ориана Фалачи
Просветени или не – един ден всички ще сме мъртви. Богати или бедни – един ден всички ще сме мъртви. Смели или страхливи – един ден всички ще сме мъртви. Страхливите ще са мъртви още приживе... Някои приписват тези думи на крал Артур. И до момента обаче съществуват безброй съмнения, че Артур въобще е съществувал. Хората са мечтали за такъв водач и са го създали в легенди, предания, песни, разкази. Както на българите им се иска цар Иван Шишман да е бил смел и силен, както в народната песен, измислена за него.

Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.
Сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,
мила моя майно льо, като ясно слънце.

Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.
Бой да правят, бой да правят, за Христова вяра,
сам ги води, сам ги води цар Иван Шишман.

Красиво и патриотично. Ако беше и вярно... А дето ни говорят отскоро, че онези 500 години били присъствие... Не вярвайте. Не е било присъствие

Все по-рядко говорим с истини. Лъжата  лицемерието превзеха поведението ни. За да бъдем „коректни” премълчаваме очевидни истини. Преглъщаме манипулации и простащини в името на „стабилността”. Лъжем, снишаваме се, оцеляваме подличко. Много медии се мафиотизираха, профанизираха, опростачиха и омутряха. Нямаме си Ориана Фалачи, Роберто Савиано, Ноам Чомски, Зигмунт Бауман (описал гостоприемството като заплаха), Ришард Капушчински...
Затова е добре да ги четем и препрочитаме. Те са от тези, дето бият камбаната, каквото й да им коства.

Името на Фалачи ярко грее в този списък...

/следва.../

[KaraKitan]

Ориана Фалачи

Не ми харесва да казвам, че Троя гори
 
Че Европа днес е ислямска провинция, или по-скоро ислямска колония, а Италия е преден пост, крепост на тази колония. Защото това значи, че Касандра наистина говори напразно, че въпреки вика й, пълен с болка, слепците остават слепи, глухите – глухи и разбудените съвести отново потъват в сън. И хората като Mastro Cecco умират безсмислено. Но това е истината. Пожарът се разпространява – от проливите на Гибралтар до фиордите на Сорой, от скалите на Дувър до плажовете на Лампедуза, от степите на Волгоград до долините на Лоара и Тоскана. Във всеки от нашите градове има втори град. Разрастващ се град, като онзи от 70-те, когато хиляди и хиляди палестинци се заселиха в Бейрут и създадоха държава в държавата. Правителство в правителството. Мюсюлмански град, управляван от Корана. Сцена на ислямското нашествие. Нашествие, което до днес никой не е успял да спре. Никой – дори армиите на Наполеон. Защото в едно синовете на Аллах нямат равни – в изкуството на нахлуването, завладяването, подчиняването. И най-желаната им плячка винаги е била Европа, християнския свят. Да направим ли бърз преглед на историята, която г-н Диен Дуд иска да контролира, или по-скоро – иска да заличи?
******
През 635 г. сл. Хр. три години след смъртта на Мохамед, армиите на полумесеца нахлуват в християнска Сирия и християнска Палестина. През 638 г. те превземат Йерусалим и Божи гроб. През 640 г. след като са завладели Персия и Армения, навлизат в християнски Египет и в християнския Магреб. Това са днешните Алжир и Мароко. През 668 г. за пръв път нападат Константинопол и го обсаждат пет години. През 711 г. прекосяват Гибралтар и атакуват католическия Иберийски полуостров. Завладяват Португалия и Испания и въпреки съпротивата на герои като Пелайо1 и Сид Кампеадор2 и другите участници в Реконкистата, маврите владеят Иберийския полуостров цели осем века. Вярващите в мита за „мирното съвместно същестуваване, характерно за покорителите и покорените”, нека да прочетат разказите за изгорените мъжки и женски манастири, за осквернените църкви, за изнасилените монахини, за християнките и еврейките, отвлечени в харемите на победителите. Нека вярващите в този мит да прочетат за разпъванията на кръст в Кордоба, обесените в Гранада, обезглавените в Толедо и Барцелона, Севиля и Замора. Християните в Севиля били обезглавени по заповед на Мутамид, кралят, който украсил двореца си с отсечени глави на евреи и християни. Християните в Замора, били обезглавени по заповед на Алманзор, везир, наричан патрон на философите, считан за най-великия водач на ислямска Испания. Господи! Само споменаването на името на Исус означавало мигновена екзекуция чрез разпъване на кръст, обезглавяване, обесване или набиване на кол. Същите наказания се прилагали за всеки, който бие камбана в църква. За всеки, който носел дрехи в зелено – цвят, запазен само за мюсюлманите. Всички християни и евреи били длъжни да се покланят и да правят път на мюсюлманите на улицата. И тежко и горко на християните и евреите, ако се осмелявали да отговорят на обидите на мюсюлманите. Има една широко рекламираната подробност – неверните кучета не били длъжни да приемат Исляма, дори не ги насърчавали да правят това. Но знаете ли защо? Тези, които приемали Исляма, не били длъжни да плащат данъци. И обратно – тези, които отказвали, плащали данъци. От Испания в 721г., те преминали в не по-малко католическата Франция, начело с Абд ал-Рахман, управител на Андалусия. Прекосили Пиринеите и превзели Нарбона. Там изклали всички мъже и взели в робство жените и децата. После продължили към Каркасон. Оттам отишли в Ним, където избили монасите и монахините. От Ним поели към Дижон и Лион, където ограбили и разрушили всички църкви, до една. Знаете ли колко време продължил походът им във Франция? Единадесет години, през които те прииждали на вълни. През 731 г. пристигнали пред Бордо с 380 хиляди пехотинци и 16-хилядна конница. Градът веднага се предал. От Бордо тръгнали към Поатие, сетне към Тур. През 732 г. Карл Мартел ги победил в битката при Поатие. Ако това не беше се случило, днес французите щяха да танцуват под ударите на дайрето. През 827 г. завоевателите се появили в Сицилия, която била ценна плячка за ненаситния им апетит. Като колели, обезглавявали и набивали на кол, както им бил обичая, те завладели Сиракуза и Таормина. След това – Месина и Палермо. За 75 години (толкова им трябвало, за да прекършат гордите сицилианци), те ислямизирали целия остров. Останали в Сицилия два века, докато норманите не ги прогонили. Но през 836 г. пристигнали в Бриндизи. През 840 г. – в Бари. Ислямизирали и Пулия. През 841 г. превзели Анкона. После прекосили Адриатика, върнали се в Тиренско море и през лятото на 846г. се появили в Остия. Ограбили и опожарили града и като се придвижили нагоре по устието на Тибър, стигнали до Рим. Обсадили го и една нощ нахлули в града. Ограбили и опустошили базиликите Св. Петър и Св. Павел. За да се отърве от тях, папа Сергий II се съгласил да им плаща годишен данък от 25 хиляди сребърника. Наследникът му Лео IV издигнал лъвските стени около Рим, за да го предпази от бъдещи нападения.
Напуснали Рим, но се появили в Кампания. Там останали 70 години. Унищожили Монтекасино и обезлюдили Салерно. В този град се забавлявали, като отнемали всяка нощ девствеността на една монахиня. Знаете ли къде? На олтара, в катедралата. През 898 г. нахлули в Прованс, по-точно в Сан Тропе. Заселили се там, и в 911г. прекосили Алпите и влезли в Пиемонт. Окупирали Торино и Казале, изгорили всички църкви и библиотеки, избили хиляди християни. Сетне се отправили към Швейцария, към долината Граубунден и женевското езеро. Но снеговете ги отблъснали, затова направили кръг и върнали в топлия Прованс. През 940г. окупирали Тулон, където се заселили.... Днес е модно да се обвиняваме заради Кръстоносните походи. Да обвиняваме Запада заради кръстоносците. Да считаме Кръстоносните походи за несправедливост, извършена спрямо бедните невинни мюсюлмани. Но походите, организирани за възвръщане на Божи гроб и Йерусалим, които, нали помните, са били завладени от мюсюлманите, не от леля ми, са преди всичко отговор на четиривековната окупация. Походите били контранападение срещу ислямското нашествие в Европа. Опит за отклоняване на нашествието към Ориента, т.е. към Индия, Индонезия и Китай, после към Африка, Русия и Сибир, където татарите приели исляма и започнали да преследват християните. Всъщност, след края на Кръстоносните походи мюсюлманите възобновили и засилили репресиите срещу християните.
Този път турците се заели с тази задача. Турците, които се подготвяли да създадат Отоманската империя. До 1700 г. Западът бил обект на алчността на тази империя. Империята превърнала Европа в любимото си бойно поле с помощта на известните еничари, които обогатиха езика ни със синонима на фанатичен убиец – думата assassin. Знаете ли кои всъщност били еничарите? Те са избраните войници на империята, супервоини, способни на самобичуване, но и на водене на войни, избиване, ограбване, опустошаване. Знаете ли откъде ги набирали, или по-точно – насилствено взимали в армията? От окупираните страни – Гърция, България, Румъния, Албания, Унгария, Сърбия. Често набирали еничари и в Италия, по крайбрежието, опустошено от ислямските пирати. По бреговете и до днес има останки на наблюдателни кули, от които предупреждавали населението за появата на пиратите. До днес по тези брегове отеква викът, който сега звучи подигравателно, но тогава е бил вик на ужас и отчаяние: Mamma, li turchi! Mother, the Turks! Еничарите-убийци били отвличани като 11-12 годишни момчета, заедно с още по-малки деца. Най-красивите живеели в султанските сараи и били използвани за педофилски цели. Похитителите избирали първородни деца от богати семейства. Те приемали исляма, после ги затваряли в казармите и ги лишавали от човешки радости като любов и женитба. Промивали умовете им по-жестоко, отколкото хитлеристите промиваха умовете на младите есесовци. Еничарите се превърнали в най-страшната машина за убиване в света след римските легиони.

[KaraKitan]

Не бих искала да бъда досадна с този малък урок по история, който в нашите свръх политически коректни училища би бил смъртен грях. Но накратко ще опресня паметта на забравилите, на лицемерите. И така: през 1356 г. сл. Хр., 84 години след Осмия кръстоносен поход, турците превзели Галиполи, полуостровът, който се простира на сто километра по северните брегове на Дарданелите. Оттам те завладели югоизточна Европа и светкавично окупирали Тракия, Македония и Албания. Покорили Сърбия и след петгодишна обсада парализирали Константинопол и го изолирали от Запада. През 1396 г. прекратили действията си, защото трябвало да се сражават с монголците, които били ислямизирани, но враждебни към турците. През 1430 г. турците се завърнали и окупирали Венеция. Разгромили християнските армии край Варна през 1444 г., и нахлули във Валахия, Молдова, Трансилвания, България и Румъния. През 1453г. отново обсадили Константинопол, който паднал в ръцете на Мехмет II на 29 май същата година. Между другото, знаете ли кой е бил той? Човек, който съгласно ислямския закон за убийства на роднини (законът позволявал на султана да убива членове на най-близкото си семейство), се качил на трона, след като удушил тригодишния си брат. Може би сте чели хрониките на писаря Фаранцес за падането на Константинопол? С тези хроники бих могла да опресня паметта на забравилите, на лицемерите.
Вероятно не сте чели хрониките. Особено ако сте европеец. Защото Европа плаче само за страданията на мюсюлманите и никога за християните, евреите, будистите, хиндуистите. За европейците не е политически коректно да се знаят подробности за падането на Константинопол. Да научат нещо за жителите на града, които в зори потърсили убежище в църквата „Света София” и започнали да пеят псалми, за да измолят Божията милост, докато Мехмет II обстрелвал стените на Теодосий. Патриархът отслужил на свещи последната литургия и в опит да успокои хората високо казал: „Не се страхувайте, братя и сестри! Утре ще бъдете в царството Божие и ще бъдете запомнени до края на времето!” Децата плачели от ужас, майките им ги окуражавали с думите: „Не плачи! Ще умрем за нашата вяра в Исус Христос! Ще умрем за нашия император Константин, за нашата родина!” Османските войски, като биели барабаните си, минали през разрушените стени, отблъснали защитниците на града от Венеция, Генуа и Испания и ги изклали с ятаганите. После нахлули в катедралата и обезглавили всички, дори и бебетата. Забавлявали се, като гасели свещите с малките им отсечени глави. Клането продължило от сутринта до вечерта. Спрели, когато великият везир се качил на олтара на „Света София” и се провикнал към касапите: „Сега почивайте. Този храм вече принадлежи на Аллах”! Навън Константинопол горял, турците разпъвали на кръст, бесели, набивали на кол жителите. Еничарите насилвали и колели монахините – четири хиляди за няколко часа! Оцелелите оковавали във вериги и ги продавали на пазара в Анкара. Слугите подготвяли пира на победата, по време на който в нарушение на заповедите на Пророка, Мехмет се напил с кипърско вино. Султанът имал слабост към малки момчета. Затова заповядал да доведат първородния син на византийския аристократ Нотарас. Четиринадесетгодишното момче било известно с красотата си. Пред очите на всички Мехмет го изнасилил. После заповядал да доведат и семейството на момчето. Родителите му, бабите и дядовците, чичовците, лелите и братовчедите. Пред него султанът собственоръчно им отсякъл главите. Един по един. Сетне заповядал да разрушат олатарите и да разтопят камбаните на всички църкви в града. Превърнал ги в джамии или базари. Ето така Константинопол станал Истанбул. Но Диен Дуду от ООН и учителите в нашите училища не искат да се говори за това.
Три години по-късно, през 1456 г., турците завладели Атина. И там Мехмет II превърнал всички църкви в джамии. Със завладяването на Атина те приключили с окупацията на Гърция, която изтезавали в продължение на четири века. После се насочили към Венецианската република. През 1476 г. войските им се появили във Фритули и в долината Исонцо. През 1480 г. отново се нахвърлили върху Пулия и на 28 юли Ахмет паша превзел Отранто след двуседмична обсада. Градът бил отбраняван само от жителите му и малко войници. Нахлули в катедралата и веднага обезглавили архиепископа, който раздавал нафора на вярващите. Освен него, отсекли главите и на всички свещеници. Отвлекли младите и красиви жени, хвърлили ги на войниците. Останалите избили или поробили. Накрая обкръжили осемстотин оцелели момичета и момчета на около осемнадесет години и ги докарали в лагера на Ахмет паша, който им предложил следния избор: „Какво искате – да приемете правата вяра, или да умрете?” „Искам да умра!” – отговорил 16-годишния Антонио Грималди Пецула, тъкач на дрехи. Другите го последвали с викове: „И аз, и аз, и аз!” Ахмет паша изпълнил желанието им – заповядал всички да бъдат обезглавени. На ден падали по сто глави. Клането продължило осем дни. Само един човек на име Марио Бернабей спасил живота си, като приел Исляма. Но скоро след това се оказало, че е лош мюсюлманин и го набили на кол. (Така ни разказва Пиетро Колона в книгата си Commenti sull’ Apocalisse).
През следващия век се повторили същите събития. В 1512 г. властта в империята поел Селим Мрачния. Отново приложил закона за убийство на роднини – удушил двамата си братя, петте племенника, няколко халифи и везири и седнал на трона. Именно този джентълмен е бащата на мъдрия султан, който искал да създаде Ислямски европейски щати, Сюлейман Великолепни. Скоро след като дошъл на власт, той събрал армия от 400 хиляди души, 30 хиляди камили, 40 хиляди коне и 300 оръдия. От ислямизираната Румъния през 1526 г. Сюлейман се отправил към католическа Унгария и въпреки героизма на унгарците, унищожил армията им за две денонощия. Стигнал пред портите на Буда, днешната Будапеща. Опожарил столицата и отвел в робство в Истанбул 100 хиляди души, мъже, жени, деца. Отгатнете колко роби имало през следващата година на другите пазари, съперничащи на истанбулския – в Дамаск, Багдад, Кайро и Алжир. Три милиона! Но и това не било достатъчно за алчността на султана. За да създаде Ислямски европейски щати, той събрал втора армия, с 400 оръдия и през 1529 г. от Унгария потеглил към Австрия. Ултракатолическата Австрия тогава била считана за крепост на християнството. Сюлейман Великолепни не успял да я победи. След пет седмици на неуспешни атаки той решил да отстъпи. При остъплението си султанът набил на кол 30 хиляди селяни, защото не считал, че са ценни, за да бъдат продадени в робство. Цената на робите паднала поради това, че имало твърде много – три милиона и сто хиляди, които били пленени в Унгария. Когато се върнал в Истанбул, Сюлейман заповядал на прочутия пират Хаир Ад-Дин, известен като Барбароса, Червената Брада, да реформира имперската флота. Благодарение на реформата, Средиземно море станало ислямско владение. След като потушил дворцов бунт и удушил двама от синовете си и шестте им деца, т.е. внуците си, през 1565 г. Сюлейман се отправил към друга християнска крепост – Малта. Но през 1566 г.съвсем ненавреме умрял от инфаркт. Алелуя!

[KaraKitan]

Съвсем ненавреме, защото тронът бил наследен от третия му син, известен не като Великолепния, а като Пияницата. При царуването на Селим Пияницата, през 1571 г. генерал Лала Мустафа нахлул в християнския Кипър. Там извършил неописуеми жестокости, които завинаги опетнили Лъча на цивилизацията. Имам предвид мъченичеството на венецианския сенатор и управител на острова Маркантонио Брагадино. Историкът Пол Фрегоси в забележителната си книга „Джихад” пише, че след като подписал документа за предаването на острова на победителите, Брагадино отишъл при Лала Мустафа, за да обсъдят мирните условия. Тъй като бил педант, той пристигнал в пълния си блясък. На прекрасен жребец, облечен в лилавата си сенаторска роба. Придружавали го 40 души с аркебузи в парадна униформа и един изключително красив паж с разкошна шапка, Антонио Квирини, син на адмирал Квирини. Но, не били проведени никакви разговори за мир, драги еднопосочни пацифисти. Според предварителния план еничарите веднага пленили красивия Антонио. Затворили го в сарая на Лала Мустафа, който обезчестявал момчета с по-голямо удоволствие дори от Мехмет II. Турците обкръжили войниците с аркебузите и ги насекли на парчета с ятаганите. Буквално на парчета, като варено месо. После свалили Брагадино от коня и отрязали носа и ушите му. Така осакатен, го накарали да коленичи пред чудовищния Лала Мустафа, който заповядал да го одерат жив. Екзекуцията чрез одиране се състояла след 13 дни пред жителите на Кипър, които били принудени да присъстват. Еничарите се подигравали на Брагадино, който бил без нос и уши. Накарали го да обиколи няколко пъти града, да влачи торби с боклук и да лиже всеки път земята, когато минавал пред Лала Мустафа. Тогава последвала екзекуцията. Брагадино умрял, докато жив го одирали. След това Лала Мустафа заповядал кожата му да бъде напълнена със слама и така направили нещо като манекен. Поставили манекена върху една крава и обиколили още веднъж града. Сетне завързали манекена за главната мачта на флагманският кораб на Брагадино. За вечната слава на Исляма.
На 7 октомври през същата 1571 г. гневната Венецианска република в съюз с Испания, Генуа, Флоренция, Торино, Парма, Мантуа, Лука, Ферара, Урбино, Малта и Ватикана, разгромила флотата на Али Паша в битката при Лепанто. Тогава Отоманската империя била в зенита на могъществото си и при следващите султани продължила безпрепятствено да напада континента, който Сюлейман Великолепни искал да превърне в Ислямски европейски щати. Армиите на полумесеца стигнали чак до Полша и два пъти нахлули в тази страна – през 1621г. и 1672 г. Мечтата на Сюлейман била разрушена едва през 1683 г. Тогава великият везир Кара Мустафа събрал армия от 600 хиляди души, хиляда оръдия, 40 хиляди коне, 20 хиляди камили, 20 хиляди слона, 20 хиляди биволи, 20 хиляди мулета, 20 хиляди бикове и крави, 10 хиляди овце и кози. В обоза на армията имало 100 хиляди торби с царевица и 50 хиляди торби с кафе, както и 100 съпруги и държанки. С целия този рог на изобилието, великият везир се завърнал в Австрия и построил там гигантски лагер от 25 хиляди палатки. Везирската палатка, в която имало фонтани, била украсена с щраусови и паунови пера. Кара Мустафа пристигнал пред вратите на Виена и обсадил града за втори път.
Факт е, че през 1683 г. европейците били по-умни от днешните жители на континента. Те всички се втурнали да защитават Виена, която тогава била крепостта на християнството. С изключение на французите, които и по онова време обичали да блудстват с Исляма – Луи XIV, кралят-слънце, подписал Договор за съюз с Отоманската империя. Но французите обещали да пазят неутралитет. Да, всички европейци – англичани, испанци, германци, украинци, поляци, италианци (хората от Милано, Генуа, Венеция, Тоскана, Пиемонт, поданиците на папската държава). На 12 септември 1683 г. те удържали необикновена победа и принудили Кара Мустафа да избяга и да изостави камилите, слоновете, биволите, мулетата. Великият везир изоствил и обоза с царевицата, кафето, пауните и щраусите, съпругите и държанките си. Но преди да избяга, за да не попаднат в ръцете на врага, им прерязал гърлата – на всички, една по една.
Днешното ислямско нашествие в Европа не е нищо друго, освен повторение на вековния ислямски експанзионизъм, на вековния ислямски империализъм. Но днес нашествието е по-тайно и по-коварно. Защото е не само от събратята на Кара Мустафа, Лала Мустафа, Али Паша, Ахмет Паша, Сюлейман Великолепни, както и от съмишлениците на Бин Ладен, Ал Заркауи, разните малки арафатчета и касапите, които се взривяват заедно с небостъргачи и автобуси. Нашествието е от имигранти, които се заселват в страните ни, в родните ни градове. Без никакво уважение към нашите закони те ни налагат техните собствени закони. Техните обичаи, техният Бог. Знаете ли колко от тях живеят в европейския континент, който се простира от Атлантика до Урал? Около 60 милиона. Само в Европейския съюз живеят около 25 милиона мюсюлмани. Извън Европейския съюз живеят 35 милиона. Включително Швейцария, където те са повече от 10% от населението. В Русия са 10.5%, в Грузия 12%, в Малта са 13%, в България – 15%. 18% от тях живеят в Кипър, 19% в Сърбия, 30% в Македония, 60% в Босна и Херцеговина, 90% в Албания, 93.5% в Азербайджан. Засега са малобройни само в Португалия (0.5%), Украйна (0.45%), Латвия (0.38%), Словакия (0.19%), Литва (0.14%), Исландия (0.04%). Щастливи хора са исландците! Но навсякъде, дори и в Исландия, те се множат. Не само поради неумолимото нашествие, но и защото мюсюлманите са най-бързо увеличаващата се етническа и религиозна група в света. Това се засилва от полигамията и факта, че според Корана жената е само утроба за раждане на деца.
******
Да! Да се говори за това значи, че ме чака позорния стълб и тормоз. Значи доживотна присъда. В нашата покорена Европа, ислямската плодовитост също е забранена тема, която никой не се осмелява да коментира. Ако го направите, незабавно ще ви дадат под съд за расизъм и ксенофобия и богохулство. (Едно от обвиненията срещу мен на процеса в Париж беше следното мое изречение: „Те се размножават като плъхове”. Малко брутално звучи наистина, но е неоспорима истина). Факт, е че никакъв процес или либерален закон не може да отмени фактите, с които самите те се хвалят. През последните 50 години броят на мюсюлманите се е увеличил с 235 %, докато християнското население се е увеличило с 47%. През 1996 г. мюсюлманите са били един милиард и 483 милиона, през 2001 г. са наброявали един милиард 624 милиона. В 2002 г. са един милиард 657 милиона. И така нататък. Световното мюсюлманско население нараства с 33 милиона всяка година. Скоро ще бъдат два милиарда и никакъв съдия не може да игнорира данните, предоставени от ООН – броят на мюсюлманите расте от 4.6% до 6.4% годишно. За сравнение броят на християните по света нараства с 1.4% годишно. За да разберете за какво става дума, вижте бившия Съветски съюз. Там най-гъсто населените области са мюсюлманските, като се започне с Чечня. През 60-те мюсюлманите в Косово са били 60% от населението, през 90-те – 90%. Днес почти 100% от населението на Косово са мюсюлмани. Нито позорният стълб, нито общественото порицание могат да заличат факта, че през 70-те и 80-те плодовитите палестински нашественици завладяха Бейрут, и вече са повече от някогашното християнско маронитско мнозинство. Никой не може да отрече, че новородените деца в мюсюлмански семейства в Европейския съюз нарастват с 10% всяка година. В Брюксел те нарастват с 30% годишно, в Марсилия – почти със 70%! В италианските градове този процент нараства дори по-драматично – днешните половин милион внуци на Аллаха през 2015 г. ще бъдат поне два милиона.
Поне два милиона, защото в основните училища на северните области, като Венето и Ломбардия, преди 15 години тези деца са били само 30 хиляди. Сега са не по-малко от 100 хиляди. Същото е в Пиемонт, Лигурия, Тоскана. В Милано и Мантуа 10% от учениците са от ислямски произход. Миналата година в Брешия, в едно училище от 700 деца, 400 са от Албания, Алжир и Мароко. В Иврея, Пиемонт, в една частна гимназия, за подобна етническа група директорът трябвало да назначи учители от Магреба. С всичките следващи проблеми. Новодошлите не знаят италиански език. Обучението по основен италиански отнема около 4-5 месеца. Ако се запишат в училището по-късно, по време на уроците те не разбират нито дума. За да им каже „отворете учебника”, учителят трябва да го покаже с ръце. Това не е от полза за италианските ученици, които трябва да чакат съучениците им да научат езика. Вредата за италианските ученици се задълбочава, когато започнат да изучават хуманитарни предмети, защото европейската култура е неразривно свързана с християнството. Как да накараме малките мюсюлмани да разберат Данте и Алесандро Мандзони3? Как да им обясним нашите произведения на изкуството, картините на Исус и Дева Мария, на светците? Или голите жени като Венера на Ботичели? Как да им разкажем нашата история, например на Кръстоносните походи, от нашата, християнска гледна точка? Не е случайно, че много мюсюлмански деца възразяват срещу този начин на обучение. Според тях Божи гроб принадлежи на учениците на Пророка, Христос е пророк на Исляма и никой не го е разпъвал на кръст. Освен това съществува проблемът със смесените класни стаи. Мюсюлманските родители не искат момчета и момичета да учат заедно, не искат дъщерите им да присъстват в часовете по физическо възпитание, или да се събличат, за да плуват в басейна. И в същото време родителите на италиански, френки, английски, испански ученици мрачно протестират: „Мюсюлманите ли трябва да се интегрират с нас, или ние с тях?!”
Очевидно ние трябва да се интегрираме с мюсюлманите. Хуари Бумедиен, човекът който свали от власт Бен Бела в Алжир три години след като страната получи независимост, през 1974 г. произнесе реч пред Общото събрание на ООН. Без никакви заобикалки той заяви: „Един ден милиони мъже ще напуснато Южното полукълбо на тази планета и ще нахлуят в Северното. Но не като приятели. Защото те ще нахлуят, за да покоряват и ще покорят Северното полукълбо с децата си. Ние ще победим чрез утробите на жените си”. Бумедиен не каза нищо ново. От зората на времето политиката на утробата, износът на човешки създания и обилното им размножаване, е най-лесния начин за завладяването на нови територии, за господство над чужда държава, за подмяна и покоряване на коренното население. От VIII век насам ислямският експанзионизъм винаги следва тази стратегия. Често чрез изнасилвания и взимане на държанки. Спомнете си какво извършиха ислямските окупатори в Андалусия, Албания, Сърбия, Молдавия, България, Румъния, Унгария, Русия, Сицилия, Сардиния, Пулия, Прованс. Спомнете си за делата им в някои части на Азия, дори и в Индия, дори и в Китай. Както и в Африка, като започнем с Египет и Магреба. Но с упадъка на Отоманската империя, политиката на утробата също западна. Речта на Бумедиен в ООН е разбуждащ зов за действие, който трябваше да предизвика тревога дори и сред забравилите. В същата 1974 г. Организацията ислямска конференция приключи срещата си в Лахор, Пакистан, с решение за увеличаване на тогавашния малък поток от имигранти към Европа. В резолюцията се казва, че континентът трябва да бъде покорен чрез „демографско превъзходство”. Днес този план е закон. Да, точно закон. Във всяка джамия в Европа, на петъчната молитва, имамът се обръща към мюсюлманските жени: „Трябва да родите поне пет деца, всяко семейство...” Пет деца на семейство никак не е малко. Ако имигрантът има две жени, децата стават десет, ако има три жени – петнадесет. Не ми казвайте, че в Европа полигамията е забранена със закон. Тогава с презрение ще ви напомня, че италиански, френски, немски многоженци отиват незабавно в затвора. Но никой не докосва с пръст алжирските, мароканските, пакистанските, суданските, сенегалските многоженци.
През 1993 г. във Франция беше приет закон, забраняващ имиграцията на полигамисти. Съгласно закона, от страната трябваше да бъдат експулсирани всички имигранти, които живеят с повече от една съпруга. Но гурутата на политическата коректност и агитаторите на ислямската страдания започнаха да ридаят за човешките права и етническият плурализъм. Те отправиха към авторите на закона същите обвинения, които сега хвърлят срещу мен: нетърпимост, расизъм, ксенофобия. Затова днес Франция е пълна с многоженци. Същото е и в останалата част на Европа. В Италия, където съгласно член 556 от Наказателния кодекс виновниците в това престъпление се наказват с до пет години затвор, досега не е имало нито един процес или експулсиране на имигранти заради полигамия. Недалеч от къщата ми в Тоскана живее имигрант от Магреба с две или три съпруги и дузина деца. Броят на децата не е известен, защото на няколко месеца се ражда по едно дете. Броят на жените му също не е известен, тъй като освен чадор, те носят и никаб – маската, покриваща лицето до носа. Така че е трудно да ги различа една от друга. Веднъж запитах местния полицейски инспектор защо на този човек се позволява да нарушава член 556 от Наказателния кодекс. Отговорът: „Поради обществения ред”. Евфемизъм, който иначе казано значи: „Защото не трябва да го превръщаме във враг и не трябва да дразним съмишлениците му”. С други думи: ”Защото се страхуваме”

[KaraKitan]

Точно така! Европа спи вцепенена като Троя. Но една болест се възроди. Болестта, която миналия век направи фашисти от италианците, които не бяха фашисти, която направи нацисти от германците, които не бяха нацисти, направи болшевики от руснаците, които не бяха болшевики. Сега тази болест превръща в предатели тези, които не са предатели. Това е смъртна, страшна болест. Нарича се страх. Болест, подхранвана от опортюнизма и конформизма, която ражда страхливци и убива повече хора, отколкото рака. Това е болест, която за разлика от рака е заразна и поразява всички, които й се покоряват. Лошите и добрите, умните и глупавите, честните и безчестните. Видях ужасни неща, причинени от страха в съвременната Еврабия. Неща, несравнимо по-грозни от войната, която преживях. Защото ние живеем и умираме в страх. Видях водачи, които се представят за герои, а всъщност вдигат бяло знаме, защото се страхуват. Видях либерали, които се представят за защитници на светското общество, но пеят песни в прослава на Исляма, защото се страхуват. Видях приятели, истински и набедени, които тихо застанаха на моя страна, но после ме забравиха, защото се страхуват. Те се покориха на страха и сега са мои врагове. Но най-ужасното, което видях, са бранителите на свободата на мисълта и словото – журналистите, учителите, така наречените интелектуалци. 4
Миналото лято във Флоренция Роберто Таси, свещеник в енорийската църква Санта Мария де Ричи (същата малка църква, където през 1274 г. Данте за първи път видял любимата си Беатриче), постави два плаката със силно послание. Единият пред олтара на църквата с думите: „Да живее нашият Кръст, нашата единствена надежда! Тези брадати фанатици искат да унищожат всички нас!” Вторият плакат беше в двора на църквата със снимка на горящите кули-близнаци в Ню Йорк. Текстът на плаката беше съвършен силогизъм: „Ислямът е теокрация. Теокрацията отрича демокрацията. Следователно ислямът е против демокрацията”. Отец Таси е добродушен и необикновен свещеник. Той носи расо само за литургията, после се облича като селянин в полето. На неделните проповеди отец Таси проповядва ето това: „Скъпи мои, атеизмът направи на църквата една голяма услуга, защото премахна временната й власт и ни принуди да говорим пряко с Бога и никой друг”. Или: „Забравете за ангелите и архангелите, пърхащи в небесата. Ангелите не съществуват. Съществува само Исус Христос, син на нашия Отец и Учител по свобода”. Или: „Да го кажем високо и ясно. Демокрацията отвори очите на хората в не по-малка степен, отколкото Евангелието”. Отец Таси говори казва истини, които са на сърцето му. Една от тях е истината за исляма. По този въпрос той е истински специалист. В скромната му къща има купища книги за исляма и затова мнението му е непоклатимо: „Ислямът бил мека и милостива религия? О, стига! Човек или е мюсюлманин, или не е. Ако е, трябва да се подчинява на Корана. А със сигурност Коранът не е мека и милостива книга”. И така отец Таси сложи тези два плаката пред олтара на църквата „Санта Мария” и в църковния двор. С тях той искаше да обясни на прост език, че теокрацията държи хората в невежество, лишава ги от съвест и убива свободния ум. И всеки поддръжник на светското общество трябва да му бъде благодарен за това. Защото никак не е лесно да срещнеш свещеник, за когото светските принципи са по-важни от вероучението. Но хората с шарените знамена го принудиха да махне плакатите. Начело с войнствен пацифист, като онези, които през 2002 г. искаха да осквернят историческите паметници на Флоренция. В този случай – французин. Естествено, никой не защити отец Таси. Медиите също взеха отношение по случая. В Рим един всекидневник отрази новината така: „Кръстоносен поход срещу исляма”. Във флорентински вестник се появи следното заглавие: „Да спрем антиислямския свещеник!” Във вековната мечта на синовете на Аллаха – да унищожат кулата на Джото и кулата в Пиза, да разрушат църквата „Св. Петър” в Рим, или Айфеловата кула, или Биг Бен, аз виждам повече глупост, отколкото стратегия. Защо да унищожават ценностите на един свят, който на практика вече е тяхна собственост? Свят, където Коранът е новия „Капитал” на Маркс, Мохамед е новия Маркс, Бин Ладен е новият Ленин, а 11 септември е превземането на Бастилията и Зимния дворец.
Глава 2
В късната пролет на 2002 г. разбрах, че мечтата им да разрушат Айфеловата кула е голяма глупост, а не стратегия. По-точно, когато „Яростта и гордостта” беше публикувана във Франция и един писател беше даден под съд, защото казал, че Коранът е най-глупавата и опасна книга на света. Във Франция Бриджит Бардо беше призната за виновна няколко пъти за това, което неуморно пише и повтаря – през 1997г., 1998 г., в 2000 г. и 2001 г. За това, че мюсюлманите откраднаха родината й, и дори в най-малките селца джамиите заместват френските църкви, а вместо Божията молитва се разнася мяученето на мюезина. Че дори в демократичните страни, търпимостта има граници и касапницата за получаване на halal5 е варварство.(Между другото, същата е касапницата за еврейската храна shechitan или kosher – практиката на евреите да режат гърлата на животни, без да ги зашеметят предварително и да ги оставят да умрат бавно, като кръвта им изтича капка по капка. След като изтече цялата кръв, месото е „чисто”. Хубаво, бяло, чисто...)
Научих за това, преди да ме осъдят във Франция, както Бриджит Бардо и писателя. Знаете ли кой беше Светия престол, който този път натрупа дърва за кладата ми? Един парижки седмичник, на който френския ми издател по най-глупав начин предостави предварителни откъси от книгата: Le Point. И знаете ли как Le Point натрупа дървата на кладата? Като публикува до моят текст прокурорските забележки на френските събратя на Фра Акурсио – журналисти, психоаналитици, философи, псевдофилософи, политолози и всичколози. (Нерядко с арабски имена и доста често с еврейски имена). И кой запали огъня? Крайно лявото списание, което публикува на първа страница заглавие на статия-наказание, както следва: Anatomie d’un Livre Abject, „Анатомия на една отвратителна книга”. Въпреки че книгата се продаваше като топъл хляб в книжарниците, много синове на Аллаха поискаха тя да бъде свалена от витрините и лавиците. И много уплашени собственици на книжарници бяха принудени тайно да я продават. Процесът беше предизвикан от оплакване на MRAP (Mouvement contre le Racisme et pour l’Amitie entre les Peuples), но и от оплакване на евреите от LICRA (Ligue Internationale contre le Racisme et l’Antisemitisme). Мюсюлманите от MRAP настояваха да бъде иззет целия тираж на книгата и да бъде, както предполагам, изгорен. Евреите от LICRA искаха, подобно на кутиите с цигари, на всяко копие от книгата да бъде написано „Внимание! Тази книга е опасна за умственото ви здраве”. Двете групи настояваха да бъда осъдена на една година затвор, както и на тежка глоба, за да си напълнят джобовете. Благодарение на процедурни подробности обаче, не бях осъдена. Това е известно. Двете обжалвания на присъдата бяха отхвърлени, защото книгата вече беше станала бестселър и подновяването на процеса би било загуба на време. Но това не омаловажава факта, че евреите от левичарската LICRA се бяха съюзили срещу мен с мюсюлманите от MRAP. Безсмислена злост, която тогава не можах да разбера. Но сега знам причината.
Знам, защото, дори и ако дедите ви са загинали в Дахау и Матхаузен, е трудно да си смел в страна, в която живеят около 10 милиона мюсюлмани и има повече от 3 хиляди джамии. Където ислямският расизъм и омраза към неверните кучета преобладава, но никога не е бил даден под съд, никога не е бил осъден. Страна, където много мюсюлмани казват: „Трябва да се възползваме от демократичната свобода, която Франция ни предоставя. Трябва да експлоатираме демокрацията, да я използваме, за да окупираме нова територия”. Където мнозина от тях твърдят: „В Европа идеите на нацистите не бяха разбрани, или поне не от всички. Нацистките идеи се считат за смъртоносно безумие, но Хитлер беше велик човек”. Страна, където всички мюсюлмани искат от френската конституция да бъде премахнат члена, който от 1905 г. разделя църквата от държавата. И заедно с този член законите, забраняващи многоженството, прогонването на съпругата, религиозната пропаганда в училищата. Страна, където преди десет години френско момиче от турски произход беше пребито с камъни от родителите си, братята и чичовците, защото се беше влюбила в католик и искаше да се омъжи за него. (”По-добре мъртва, отколкото обезчестена” – това беше коментарът на семейството й). Където през ноември 2001 г., само два месеца след 11 септември, френско момиче от марокански произход, от Галерия, Корсика, беше заклано от баща си с двадесет и четири удара с нож, защото искала да се омъжи за католик- корсиканец. (”По-добре доживотна присъда, отколкото живот в безчестие” – беше коментарът на бащата, след като го арестуваха). Страна, където още през 1994 г. модист от Maison Chanel трябваше официално да се извинява на ислямската общност и да унищожи десетки прекрасни летни рокли, защото по тях били избродирани и отпечатани като украшение стихове от Корана на арабски език. Страна, в която наскоро на един фермер беше заповядано да премахне кръста, който беше сложил в собствената си царевична нива, тъй като „този религиозен символ предизвиква напрежение сред мюсюлманите”. Където арогантните мюсюлмани искат в училищата да бъдат забранени „богохулните” книги на Волтер и Юго. Както и биологията, наука, считана от тях за „нескромна, защото се занимава с човешкото тяло и секса”. Също гимнастиката и плуването, защото и двата спорта не могат да се упражняват с бурка и чадор.
Никак не е лесно да си герой в страна, в която в някои градове мюсюлманите не са официалните 10 процента от населението, а 20, 30 процента, дори повече. Ако не вярвате, идете в Лион, Лил, Рубо, Бордо, Руан, Лимож, Ница, Тулуза. Идете в Марсилия, която вече не е френски град. Марсилия е арабски град, град на Магреба. Идете в централния квартал Bellevue Pyat, който днес е бордей от мръсотия и престъпност, казба6. В петък там не може се мине по улиците, защото в голямата джамия няма достатъчно място и мнозина се молят на открито. (Но полицията не се намесва, защото е „твърде опасно”). Идете на известната улица Bon Pasteur – там всички жени са забулени, всички мъже носят джелабия, дълга брада и тюрбан, и по цял ден безделничат пред телевизора с арабски програми. Идете в училището Edgar Quinet, където 95% от учениците са мюсюлмани. В това училище миналата година 15-годишно момиче на име Нима беше жестоко пребито и хвърлено в кофа за боклук, защото била облечена в джинси. В кофата за боклук имало опасност да бъде изгорена. Казвам „имало опасност”, защото я спасил директорът на училището Жан Пелегрини, който обаче за благодарност бил намушкан два пъти. (Знаете ли кой направи това? Братът на Нима). Да, сега разбирам неблагодарните евреи от LICRA. Разбирам ги. Колаборационизмът почти винаги е роден от страх. Те ми напомнят за немските банкери-евреи, които с надежда да се спасят, през 30-те години дадоха на Хитлер пари назаем, и въпреки това свършиха в пещите на концлагерите.
А сега да се занимаем с Уестминстърското абатство.

Текстът е от mak-bg.eu
 
Ориана Фалачи е едно от най-известните и остри пера на Апенините. Тя почина през
2006-а, но остави след себе си и чрез книгите си истината - страшната истина за исляма, който завладява Европа.
Ориана започва журналистическата си кариера едва шестнадесетгодишна. През 1963 г. се премества в Ню Йорк и пише за в. „Ню Йорк таймс”, сп. „Лайф” и лондонския в. „Таймс”. Работи като репортер в Южен Виетнам по време на войната там.
Фалачи налага собствен стил в журналистиката със своите скандални и силно персонифицирани интервюта. Световна слава й носят разговорите с Ясер Арафат, Голда Меир, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, Хенри Кисинджър, Федерико Фелини, Индира Ганди, Мохамед Али... 

[KaraKitan]

Простотията е най-сериозният бич на българското общество. Дали сега, при предишния соц режим, при по-предишния царски режим или още по-назад в годините след освобождението... Резултатите винаги са едни и същи - погром над здравия разум и свободния дух. Погром над морала и правото.
Простотията, това е властването на агресивното невежество. Когато е само над една личност, то щетите от него се разпростират само в обхвата на действие на дадената личност и върху хората с които тази личност контактува. Когато простотията стане масова и се разпростре върху групи хора и дори цялото общество, то са налице "видими резултати". За такъв видим резултат пише Вени Марковски. Видим за нормалните хора, но невидим за простака, пък бил той накичен и с титли.
Пазете се от простаците около вас. Защото отдавна е доказано, че с каквито се събереш такъв ставаш.



Проф. Калин Янакиев в опит за изчистване на прогизналите в кръв ботуши
22 Септември 2017
Вени Марковски 

Линк към оригинала: http://e-vestnik.bg/27024/prof-kalin-yanakiev-v-opit-za-izchistvane-na-progiznalite-v-krav-botushi/



Убити въстаници след преврата 1923 година.


Проф. д.ф.н. Калин Янакиев* е автор на статията “Национално помирение ли?”, публикувана в “Дневник” вчера (виж тук) и в “Портал Култура”. В тази статия се срещат и следните подредени една след друга думи:

“Въобще, преди 9/9 1944 г. ничия кръв не е била “проляна” заради идеи (комунистически, социалистически, анти-нацистки и т.н.). България е била преди тази дата (макар и фатално погрешно обвързана с Хитлерова Германия) цивилизована европейска страна, с прилична (за военните условия) свобода на словото и съвестта.”

Проф. Янакиев, разбира се, има право на мнение и свободата да го изказва, дори и в издания, които претендират да са сериозни. Но когато един човек пропуска не просто проливането на кръвта на един човек, а пропуска една цяла антидемократична епоха - след 19-и май 1934 г., тогава този човек определено няма как да стигне до идеята за национално помирение.

Ще напомня на професора, че историята на България е достатъчно добре проучена и налице са достатъчно много доказателства, факти и документи за това, че преди 9-и септември 1944 в страната е била проливана кръв заради идеи.

Освен ако професорът не приема, че кръвта на Гео Милев е пролята не заради идеи, а заради нещо друго.

Или на Йосиф Хербст.
Или на Христо Ясенов.
Или на Сергей Румянцев.

Или на убитите партизани, ятаци, техните деца и близки. Но, разбира се, има и едни други хора, чиято кръв е пролята - без съд и без присъда. Тези хора бяха определени от депутата от ОДС Дянко Марков като “враждебно население”. Става дума за населението в Тракия и Македония, по-точно - за 11 343 души, които са лишени от българско поданство с нарочен закон, приет от “демократичното” Народно събрание. 11 343 човека, които са натоварени от българските власти, на българските вагони и депортирани в концентрационния лагер Треблинка, където - както е била договореността между “демократичното” царство България и нацистка Германия - са били убити.



Натоварване на евреи за депортиране с параход в Лом. Личната охрана на главния комисар по еврейските въпроси Александър Белев прави проверка на качващите се.

По-нататък в статията, проф. Янакиев пише: “Защото, ще попитам, дали “фашисти” са били и затваряните, и убивани по най-зверски начин там млади хора, слушащи западна музика, обличащи се в тесни панталони и събиращи се в артистични градски компании?” (бел. ред. - примерът на Янакиев е изключително екстравагантен, защото в лагерите при комунизма, просъществували до началото на 60-те години има всякакви затворници, но най-малко могат да се намерят случаи за затваряни за западна музика и тесни панталони).
Отговорът е, разбира се, лесен: не, не са били фашисти тези хора. Но за сметка на това, затваряните и убиваните по най-зверски начин в българските фашистки лагери - Еникьой, Гонда вода, Кръсто поле и т.н. са били комунисти, земеделци, демократи, безпартийни. И са били затваряни не заради дрехите, които са носели или музиката, която са слушали, а заради идеите, които са им се въртели в главата.

Един от тези затворници е моят дядо, Венко Марковски, който не е бил член на “терористична група” (така Янакиев нарича антифашистките бойци), не е убивал хора, не е взривявал влакове. Писал е стихове. Между другото - за същото: писане на стихове, го вкарват в концлагер и комунистите, с което всъщност се доказва, че двете системи са еднакво нечовешки и кръвожадни.



Отрязани глави на партизани.

Под статията в “Дневник” има коментари - при това стотици. Не съм ги чел, нямам желание, но ми направи впечатление кой коментар е сложен в дясната колонка, като “избран”: “Тези седем хиляди евреи ли са оправданието за загиналите и тормозените по лагерите, за безследно изчезналите, за продължаващото разграбване на българите от комунистически чеда и внуци?”

Разбира се, тези убити хора не са оправданието, те са обяснението защо режимът преди 9-и септември е бил про-нацистки, про-фашистки и нечовешки. За справка на съмняващите се - Нюрнбергските процеси обявяват депортацията на мирно население за военно престъпление *и* за престъпление срещу човечеството. Споменах ли по-горе, че това е същото българско население, което депутатът от ОДС Дянко Марков обяви от трибуната на Парламента за “враждебно население”? Не “вражеско”, а “враждебно”!

А тези 11 343 души са били българи - също като останалите в Тракия и Македония, но лишени от “демократичния” царски режим от български паспорти, за да може да бъдат депортирани по-лесно - което само по себе си е отделно престъпление.

Така че, думите на проф. Янакиев са не просто непознаване или отричане на историята.
Те са опит за измиване на потъналите в кръв ръце на цар Борис III.
Те са опит за пренаписване на историята.
Те са опит за изчистване на прогизналите в кръв ботуши на организаторите на депортацията, на убийците на Гео Милев и Йосиф Хербст, както и на тези на Никола Вапцаров - обявен от проф. Янакиев, при това с получер шрифт, за… терорист. С което българските антифашистки бойци стават уникални - в цяла Европа те са антифашистки, но у нас са… терористи?!

Уважаеми приятели, това е положението в България, после да не се чудим и маем защо сме на това дередже, щом уж сериозни издания пускат уж сериозни статии на уж сериозни хора; личи си и по коментарите под статията колко малко хора познават историята и колко малко се замислят върху писаните думи.

От страницата на автора. Заглавието е на редакцията

—
* Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[В. Динчев]

Поглед към книгата на Томас Никълс: Смъртта на експертизата. Или защо хората вярват в глупости.

Светослав Александров. Една от знаковите книги, излезли през 2017-та година, е "Смъртта на експертизата" от проф. Томас Никълс. Книгата е важна, защото е едно от най-подробните изследвания по темата защо хората се доверяват на псевдонауката, защо са податливи на глупави идеи като плоска земя, антиваксърство, лъжетеорията, че човек не е бил на Луната и т.н.
Книгата засяга много важна тема - защо между съвременното общество и специалистите и експертите зее такава голяма бездна. Стигнали сме до етапа не просто да се съмняваме в експертите, но направо да ги презираме. Ние смятаме, че експертите грешат само защото са експерти. Спорим с докторите какви лекарства да ни изпишат. Караме се на учителите, когато децата изкарат лоша оценка на контролното и настояваме, че отговорите им са верни, дори когато не са.  Склонни сме да мислим, че сме също толкова умни, колкото останалите и дори по-умни от тях.
Проф. Никълс конкретизира, че под "смъртта на експертизата" няма предвид, че експертите намаляват или че уменията им изчезват. Напротив - винаги ще има лекари, дипломати, юристи, инженери, както и много други специалисти в различни области. Светът не би могъл да оцелее без тези хора. Ако се разболеем, отиваме на лекар, ако бъдем арестувани, викаме адвокат. Когато пътуваме, ние приемаме, че пилотите знаят как да управляват самолета. Но Томас Никълс пояснява, че това са примери, когато разчитаме на експертите или техниците, а не реални примери за диалог между експертите и широката общественост. Готови сме да приемем експертното становище само докато то ни върши работа. Искаме докторът да ни превърже наранения крак, но не и да ни изнася лекция с какво да се храним. Искаме да се справим с данъчните проблеми, но нека никой да не ни съветва, че трябва да напишем завещание (половината от женените американци с деца дори не са си направили труда да напишат такова).
Книгата започва с цитат от големия писател-фантаст Айзък Азимов: "В САЩ има култ към невежеството. Винаги е имало такъв култ. Вълната от анти-интелектуалщина винаги си е проправяла своя път към политическия и културен живот, подхранена от погрешното схващане, че демокрацията означава, че моето невежество е също толкова добро, колкото твоето познание". Дадени са и конкретни примери как недоверието към експертните становища води до катастрофални резултати. В началото на 90-те години се появява малка група хора, отричащи СПИН. Сред тях е и един професор на име Питър Дюзберг. С течение на времето вярванията на Дюзберг и СПИН-дениалистите са оборени, а учените установяват причината за заболяването - човешкия имунодефицитен вирус ХИВ. За съжаление тогавашният президент на Южна Африка, Табо Мбеки, прегръща идеята, че СПИН не е причинен от вирус, а от други фактори, и отхвърля предложенията за лекарства и други медицински мерки за справянето с болестта. Резултатът е налице - днес хиляди южноафрикански деца са заразени от ХИВ.
Друг пример е даден през 2014 година, когато Уошингтън поуст публикува анкета сред американците дали САЩ трябва да участва с военна интервенция срещу руската инвазия в източна Украйна. Но как да вземат адекватно становище по темата, когато само един от шестима американци могат да покажат къде се намира Украйна на световната карта? Нещо повече - проучванията показаха, че ентусиазмът за военна намеса в Украйна директно кореспондира с липса на познания за страната.
Според Томас Никълс това, което наблюдаваме днес, не е резултат просто от невежество, а от необосновано арогантно поведение на една самовлюбена култура, която не може да търпи дори най-малкият намек за неравенство от какъвто и да е вид. Включително и за неравенство по отношение на познанията между лаика и експерта. Да, трябва да има диалог между гражданите и експертите. Но колкото и да е парадоксално, хората не искат такъв диалог. Те масово вярват, че разполагат с достатъчно информация, за да вземат сами своите решения. От друга страна много експерти също изоставят дълга да общуват с хората и предпочитат да се затворят сред собствената си малка общност. Тези, които все пак го правят - т.нар. "публични интелектуалци" се чувстват разочаровани и поляризирани като останалите представители на обществото.
Днес всеки опит да бъде представено в обществеността някое експертно становище води до жалби сред определени кръгове, чиито представители веднага се жалват, че подобни експертни становища са просто "позоваване на авторитет", т.е. вид логическа грешка, че е признак на отвратителен "елитизъм" и опит някои хора да използват препоръките си и титлите си, за да задушат диалога, който е необходим в една "истинска" демократична държава. Така ние стигаме до убеждението, че равните права в дадена демократична система трябва да гарантират и равенство на мненията. Това вече е опасно.
Проф. Никълс допуска, че може би смъртта на експертността е част от прогреса на обществото. В не много далечното минало дебатите за науката, философията и публичните политики са били провеждани от ограничен кръг образовани мъже. Това са времена, в които мнозина не са успявали да завършат гимназия, съвсем малка част от завършилите са отивали в колеж и още по-малко са специализирали някоя отговорна професия. Днес не е така, днес тайните на живота не са затворени сред каменни стени. Навремето не е имало такова напрежение между експертите и лаиците, но просто защото лаиците не са имали достъп до информация и средство, с което да ги оспорват. Днес имаме универсално образование за всички, по-голямо овластяване за жените и представителите на малцинствата, растеж на средната класа, социално придвижване. Това довело малцината експерти и мнозината лаици за пръв път да влязат в директен досег едни с други.
Но парадоксално, това не е довело до уважение към знанието, а до убеденост, че всички хора са умни. Това е обратното на образованието, чиято цел би следвало да бъде постоянно усъвършенстване - няма значение колко си умен, колко си успял в кариерата, ти си призван да се учиш в продължение на целия си живот. Днес живеем в общество, в което да придобиеш дори и малко познание е крайната цел, а не началото на образованието, а това според проф. Никълс е наистина плашещо.
Днес ние възприемаме университетското образование като обикновена стока. Всеки може да постъпи във висше училище и стига да си плаща семестриалната такса, ще получи образователна степен със съмнителна стойност. Когато студентите се превърнат в клиенти, а не в образоващи се хора, това води до голямо самочувствие, но малко познание. И което е най-лошо - те не придобиват критично мислене, което би ги стимулирало да се учат все повече и повече.
Проф. Никълс е убеден, че Интернет е довел до задълбочаване на проблема. Интернет е великолепно хранилище на познание, но позволява да се разпространяват и глупости. А хората не разполагат с критичните умения, за да отсяват лъжата от истината. Интернет ни превръща в глупаци, но за съжаление не е само това - ставаме и по-арогантни и зли - хората, когато не си виждат лицата и спорят посредством клавиатурата, се "хапят" едни други и вместо да дискутират и слушат другите, избират да се обиждат.
А какво да кажем за журналистите, които би следвало да бъдат арбитър между невежеството и познанията? За съжаление днес хората търсят основно забавленията и това се отразява на качеството. Очакванията са да бъдат публикувани кратки, пленяващи истории с картинки, които галят окото - такива са тенденциите в Интернет. Традиционните медии не могат да се състезават с онлайн трендовете, без да се адаптират към тях. Но така журналистите са лишени от възможността да станат експерти, да се потопят наистина в тяхната област, да знаят кои въпроси да зададат. Днес журналистите просто възпроизвеждат съдържание - ценим "кликовете" в мрежата, количеството е за сметка на качеството.
Струва ли си обаче да защитаваме експертното, академичното познание? Проф. Том Никълс казва, че това е трудна задача - как да защитим експертизата, при положение че в миналото експертите са допускали някои грешки? Какво да кажем за талиомида или за катастрофата на совалката "Чалънджър"? Ами за лекарските грешки? Помните ли зловещите предупреждения да не ядем яйца? Днес вече е установено, че яйцата не са вредни за здравето. Да, за съжаление, експертите грешат - било то защото и те са хора и понякога мошеничат, било то защото и те са арогантни и самоуверени. Но според проф. Никълс е важно да разбираме защо се стига до подобни грешки.
Вероятно и вие се питате - защо да се доверяваме на експертите? Кои са те, че да ни казват, че Земята е кълбовидна? Защо да се доверим, че човек е бил на Луната? Трябва ли да вярваме на климатолозите за климатичните промени? А на лекарите, че ваксините наистина предпазват от заболявания?
Проф. Том Никълс ни напомня две неща, които би следвало да знаем относно експертите, дори и тези, които не са много добри в своята област.
Първо, дори и да попаднете на некадърен зъболекар, който няма да ви извади зъба както трябва, той или тя е много по-добър (по-добра) в своята работа от вас. Да - като лаик можете да извадите късмет и сам да си издърпате болния зъб, но не сте достатъчно образован или опитен, за да го направите без съществен риск за вас или вашите близки. И така, вие със сигурност не бихте се доверили на собствените си способности за вашите зъби. Ами повечето хора дори не биха си отрязали собствената коса и не биха си направили прическа, а предпочитат да се доверят на експерта, в случая фризьора.
Второ, експертите правят грешки, но има ясно разграничение между експерт в дадена област и всички останали лаици. Експертът най-малкото знае как да предотврати често срещаните гафове в своята област. Както е казвал физикът Нилс Бор, "експерт е някой, който е направил всички възможни грешки, които могат да се направят в рамките на много тясна област".
Бихме могли да кажем, че книгата на проф. Том Никълс поставя правилната диагноза на съвременното общество: съществува криза на авторитетите. Макар че тя е пречупена през призмата на събитията, които се случват в САЩ, бихме могли да кажем, че посочените в книгата истини са общовалидни и за Европа и дори за съвремието като цяло. Тъй като хорските мнения, независимо дали са лаишки или експертни, се считат за равнопоставени и с еднаква стойност, "аз мисля" се превръща в еквивалент на "това е реалността". И оттук дойде абсурда, на който бяхме свидетели скоро след последните американски избори - наложи се понятието "алтернативен факт". Но това е симптом на заболяването - ако мненията са еквивалентни на факти, няма как да ги класифицираме по друг начин, освен като "истински" и "алтернативни".
Как обаче да разпознаем истинския факт? За съжаление, понеже мнозина нямат развито критично мислене, те разчитат на Google и в книгата на Никълс има цяла глава по темата: "Разбира се, че е безопасно, намерих го в Гугъл". Всъщност много от описаните в интернет псевдонаучни практики рядко имат смисъл, а някои от тях, особено тези, касаещи здравни съвети, могат да се окажат доста опасни. Проблемът е, че всички хора са подвластни на т.нар. "склонност на потвърждаване" (на англ. confirmation bias) - това е склонност на хората да вярват на тази информация, която резонира на техните верски, философски, житейски или политически възгледи. Така например човек, който е склонен да вярва, че Земята е плоска, предпочита да подбира тези източници на информация, които резонират на това схващане - примерно, конспиративните клипчета в Youtube и отхвърля сериозните материали по темата. Поради същата причина проф. Никълс пише, че макар и по-голямата част от информацията в Интернет да е погрешна, има една история от един милиард, която се оказва правилна - и тя ще получи гласност. Такъв е случаят с британски тийнейджър, който през 2015 година умира трагично. Тийнейджърът е посъветван от лекари да "спре да търси в Гугъл какво означават симптомите му" и да не си мисли, че има рядък тумор - диагноза, която докторите не подкрепят. В този случай обаче докторите грешат, а диагнозата, получена чрез търсене в Гугъл, се оказва вярна. Подобни истории хранят склонността на потвърждаването у хората, които са убедени, че докторите са безчувствени и няма да ти помогнат, а с Гугъл човек може да се самодиагностицира и лекува. Проблемът е, че такива случаи са наистина много редки. Докато има едни други случаи, които са многократно по-чести - човек, който се е самолекувал чрез Гугъл, или е попаднал на шарлатанин и си е причинил големи вреди на себе си. Проблемът е, че трагичните случаи с Гугъл-самолечение ще добият много малка публичност в сравнение с единичната история за тийнейджъра, загинал от лекарска небрежност. Така читателят не може да прецени рационално рисковете от едната и другата практика.
Според проф. Никълс търсенето на информация в Интернет може да направи човека по-тъп, особено ако никога преди не е търсил информация по даден предмет. Самият акт на търсене в Гугъл ни кара да си мислим, че сме научили нещо, докато в реалността сме попаднали на данни, които не разбираме. Още повече, че след известно време прекарано в търсачките хората не могат да различават нещата, които са преминали пред очите им от нещата, които реално знаят. Екип от психолози от Йейл решил да проучи как хората използват Интернет и установили, че те добиват много по-голямо самочувствие относно всичките си познания, дори по въпросите, които нямат нищо общо с тези, първоначално търсени в Гугъл. Това е като електронна версия на ефекта на Дънинг-Крюгер, при която най-малко компетентните хора, които ровят в Гугъл, са най-малко склонни да осъзнаят, че де факто нищо не научават. Например: ако даден човек търси в Гугъл информация за "фосилни горива", ще попадне и на резултати свързани с динозавърските фосили. Човекът ще прегледа информацията, ще продължи да търси в интернет и ще забрави, че това е информация, попаднала от случаен сайт, а не информация, която е знаел от преди. Вместо това ще има самочувствие, че знае неща както за фосилните горива, така и за динозавърските фосили, и това е познание, което притежава по принцип просто защото е умен. "За съжаление хората, които мислят, че са умни понеже ровичкат в Интернет са като хора, които мислят, че са добри плувци, само защото са се разхождали в буря", констатира проф. Никълс.
Дразнещото е, че заради тези хора, които по погрешка смятат, че са добили някакво познание, работата на експерта става почти невъзможна. Не съществува начин, по който можем да разубедим хора, вярващи че притежават десетилетно познание по даден въпрос, докато в реалността са прекарали сутринта си в търсачката. Лаикът действително разстройва и разочарова експерта, като му казва нещо от сорта на: "Ама аз съм проучил въпроса".
"Смъртта на експертизата" е отрезвяващо, макар и леко депресиращо четиво. Книгата е дошла съвсем навреме в един свят, в който псевдонауката все повече пуска своите корени.


източник : http://www.cosmos.1.bg/portal/2014-10-24-20-54-26/1905-2017-death-of-expertise

[KaraKitan]

Едно от малкото неща, в които милата ни Родина е в крак със световния тренд.
Напрау ей в това поприще сме на върха на фиешъна.
За голямо съжаление...
И видимите резултати са около нас.

[В. Динчев]

Защо некомпетентните не разбират, че са профани

Хора, природно лишени от чувство за хумор, обожават да разказват анекдоти. Шофьори, които едва успяват да държат автомобила в своята половина от пътя, умират да поучават другите как да карат. Шефове, които няма елементарна, базова представа за сферата, в която работят, най обичат да извикат някой специалист на килимчето и да го нахокат за нещо, което изобщо не разбират. Но, защо, защо всички тези хора са потресаващо некомпетентни и не го забелязват?
Всичко това се случва по силата на т.нар. ефект на Дънинг-Крюгер – двама психолози от Университета в Корнел, които посвещават специално проучване на този феномен. С две думи, хората, "поразени" от ефекта на Дънинг – Крюгер по правило имат нисък интелект, скромно ниво на квалификация и тесен кръгозор. Белязани от тази комбинация, те просто не могат да проумеят, че решенията, които вземат са грешни, а талантите, които си въобразяват че притежават, са неправдоподобни. Ето защо убедено вярват в правотата на всички свои действия и говорят от позицията на висша инстанция. С времето това светоусещане придобива характер на психологическа защита: ограниченият човек започва да брани със зъби и нокти своето виждане за ситуацията, защото само ако допусне мисълта, че може и да не е прав,  започва да се чувства застрашен от по-талантливите хора.
В същото време, при талантливите се наблюдава точно обратният случай: те много добре разбират колко са сложни законите на реалността, колко огромно е полето на знания, които в перспектива подлежат на овладяване – тази мъдра толерантност в крайна сметка обаче води до занижаване на самооценката за собствените им способности и подценяване на мястото, което заслужават в обществото.
„Аз знам, че нищо не знам”, повтарял мъдрецът Сократ, който водел повече от скромен живот и постоянно бил подложен на нападките на глупци, уверени в собствените си способност. Способен ли е някой от ограничените хора да направи такова признание ?!
Eфектът на невежеството, облечено в самочувствие бил теоретически предсказан, а след това и експериментално потвърден още през 1999 година от специалистите по психология Дейвид Дънинг и Джъстин Крюгер. За теоретична основа на хипотезата си те използвали наблюденията на велики учени и философи. Самият Дънинг цитира две от тях: „Невежеството по-често ражда увереност, отколкото знание” на Чарлз Дарвин и „Едно от неприятните свойства на нашето време се състои в това, че тези, които изпитват увереност, са глупави, а тези, които притежават въображение и мисъл, са изпълнени със съмнение и нерешителност”, на Бертран Ръсел.
А практически източник на вдъхновение да проверят експериментално теорията си станало куриозно престъпление. Двамата учени били провокирани от удивителната самоувереност на обирджия – МакАртур Уилър, който ограбил две банки една след друга, като преди това намазал лицето си с лимонов сок, защото прочел някъде, че лимоновият сок се използва като невидимо мастило и, следователно, камерите няма да „видят” и запишат лицето му. Психолозите били силно впечатлени от дълбоката некомпетентност на престъпника, който дори не се опитал да провери предварително дали е вярна представата му за прикритие, макар че обратното означавало дълги години затвор.
Така се стигнало и до експеримента, въз основа на който формулирали и своята теория за некомпетентността. Събрали в една зала представители на различни сфери на дейност, но със съвършено различни нива на реални знания и ги помолилил да попълнят анкета, в която участниците трябвало да отбележат сами нивото си на компетентност в сферата, в която работят. След това участниците били подложени на редица тестове, които измерили реалното им ниво на компетентност. По резултатите от двете задачи била съставена графика, демострираща завимисимостта на реалните знания от самоувереността в сферата на изява.
Получила се несъвършена, но достатъчно красноречива парабола: в лявата част, където били събрани най-некомпетентните участници в експеримента, тя достигнала абсолютен апогей на стопроцентова увереност в собствените знания, способности и умения. След това кривата рязко се понижава в зоната, където е преобладаващото мнозинство от хората, добре владеещи професията си в действителност, но със занижена самооценка за своя опит и умения. Към края, кривата отново се покачва – там, където са най-добрите от добрите, доказаните експерти, които добре знаят, че разбират и могат повече от добрите професионалисти. Но дори и техните резултати достигат едва две трети от пика на пълните профани.
Както установили Дънинг и Крюгер, профаните не само надценяват своята компетентност, но и не са способни да дадат адекватна оценка на специалисти, които имат автентично високо ниво на квалификация в същата област. На всичко отгоре, профаните съвсем искрено не вярвали, че са допуснали грешки в тестовете, измерващи реалните им знния и способности – повечето от тях упорито отстоявали своето мнение, даже след като им било показано къде са сгрешили и грешките им били логично обяснени и мотивирани.
Но, надеждата, че слепците могат да прогледнат, все пак остава. Дънинг и Крюгер предложили на самоуверените невежи участници в техния експеримент да преминат специален курс на обучение, където не само усвоявали конкретни компетентностти по упражняваните от тях професии, но и методи, с чиято помощ да измерват сами перодично реалната си компетентност. Повечето от тях поне успели да проумеят, че са живели в заблуда. Не е ясно само как Дънинг и Крюгер са успели да ги убедят, че имат нужда от обучение.

източник : http://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%82%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%B1%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%82%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B8