Общество: размисли, чувства, позиции

[KaraKitan]

Проф. Марко Семов: Така са изчезвали не само държави, но и империи!

Днес се навършват 10 г. от смъртта на публициста и писателя


Тези ми разсъждения могат да събудят и възражения. Не казвам, че те не могат да имат и известни основания. Каквито и да са основанията, обаче, гледката и последиците са повече от тревожни.
Преди няколко дни рано една сутрин изпращах близък студент за Америка. На бригада. В 7 часа сутринта на всяка от 7-те опашки, които преброих, бяха застанали по над 100 души. Само за сутрин България се изпразни със 700 от най-образованите си, от най-детеродните си, от най-можещите си и жизнени деца…
Не зная на хората, които ръководят съдбините на България, как би изглеждала тази гледка. Тази, всъщност, евакуация на България…
Възможно е у някои от министрите ни, които изобщо не се прибират в България, тя да предизвика гордост – пътуваме, ставаме граждани на света. Други навярно ще кажат: какво лошо, да идат децата, свят да видят! Трети могат да уточнят: като няма тук работа и пари – да отиват там...
Къде там? Навсякъде, където от това „там”, фирмите могат да прибират добри пари. Някои от студентите се връщат със скътан долар. И свят наистина виждат някои от тях... Друг въпрос е какъв свят виждат, макар че какъвто и да е той, едва ли е по-лош от света, в който в България живеят. Трети се дисциплинират, научават се да работят – така както работят „там”...В крайна сметка ще каже човек: е хайде, доброто, изглежда, е повече от лошото!...
Отговорът не е еднозначен. Но лошо има. Лошото е, че децата ни масово търсят спасение от Родина, в която не могат да работят и да изкарват потребните за що-годе човешки живот средства. Че бягат от държавата си, от хората, които я управляват, от тези, които в голямата си част самодоволно и сито преживяват в парламента. Бягат от университетите си, защото родителите им нямат пари да плащат таксите за следването. Защото да си асистент или млад научен работник в България вече не е привилегия, не е мечтано бъдеще, а унижение, на което издържат само най-призваните. Защото гледката на млади хора, напускащи Отечеството си по каквато и да било причина, е тъжна гледка. Дори когато има и добри страни...
Защото тя е едно мълчаливо обвинение срещу живота, който живеем, срещу съдбата, която ни е пригласена. Защото сред нас са майките, които изпращат децата си и после дълго и скришом бършат сълзите си, а в погледа им един бог знае какви тревоги има – техните сълзи са обвинение. Може и мълчаливо да е – ние, българите, сме хора на мълчаливите обвинения – но е обвинение. И то жестоко – точно защото е мълчаливо.
Защото Родината на тези млади хора само след 15-20 години ще е съвсем друга държава. В която българите ще бъдат само една екзотична част от населението. Езикът, на който ще говорят останалите да живеят тук, няма да е същият Вазов звучен български език, защото, макар и член на Европейския съюз, България най-вероятно нито ще е България, нито ще е равноправна европейска страна…
Защото синовете и дъщерите на днешните мутри и миски ще бъдат утрешните депутати, министри и „аристократи на духа”…
Държавата ни се тресе от скандали. Един незатихнал още, влизаме във втори. Ту шофьорите на най-висшите ни държавници и на най-големите ни престъпници се оказват едни и същи лица, ту убийците и разследващите ги са си чисто и просто първи братовчеди, ту цените на тока се вдигат само с нови 15 %...
Радиата и телевизиите не спират да зоват за помощ – ту за едно болно дете, ту за друго умиращо. Държавата все я няма! Тя е в безсрочен отпуск...
Така е: обществото е като скачени съдове. Каквото по болниците, такова и в парламента, такова и в образованието или културата ни. Такова и в полицията и в охранителните фирми. Такова се оказа и на най-високото на Земята – Еверест... Такова – уви! – е и в душите ни. Пълен хаос! Само някои от министрите ни – доволни и предоволни.
И ако някой от наследниците ни някога реши да провери къде се явяват най-напред мазоли на българския политик, там трябва да ги търсят – на коленете. Това е обичайната стойка на българския министър, когато е изправен пред все едно кои поредни велики сили...
Беше унизителна и показателна тази среща преди година, когато мадам Дрюйо – тази съвсем среднообразована французойка, седнала на едно от многобройните столчета за новоизлюпени бюрократи, разрешаваше на подбрани лично от нея български журналисти кога имат право да вземат думата, кога не, кой на кой пост колко години трябва да е... Дали би търпяла нейната наистина свободолюбива държава, ако чиновник от български произход би давал такива назидателни съвети на доказалата се с хуманизма и величието си френска журналистика?
Нямам спомен дори пратениците на „великата съветска страна” така публично и така арогантно да са ни показвали мястото, на което трябва да стоим. Все пак го правеха, дори и за едната банална демагогия, по-деликатно...
Какво ще стане с България, когато корупцията не секва на никакво ниво, напротив, и последната бабичка в последното опърпано и умиращо българско село разбра, че който може да откърши нещо, да приватизира друго – сега е моментът, утре ще е късно…
Когато средствата за образование и култура са свити дотам, че човек не може да прочете какви проценти се отделят за тях – толкова жалки и нищожни са! Когато България постепенно се превръща в слугиня – ту на южни съседки, ту на по-далечни. Когато агресията, която излъчват нашите телевизии и вестници, е толкова мощна, че приехме за нормално децата ни да убиват както възрастни, така и други деца...
Така – казват просветените в световните дела наши политици – било и в развитите демокрации.
Някои вестници и някои от телевизиите реагират, подсещат, недоволстват, разсъбличат – ту едно престъпление, ту друго, ту един престъпник, ту друг. И идва отново най-страшният въпрос: И какво от това? Словото дори загуби силата си, загуби смисъла си. Никой не желае никого да чуе. И стана така, че по тези най-парливи и застрашаващи нацията ни въпроси, в парламента ни, в правителството ни – ни дума! Както и в т.н. гражданско общество, което по всичко личи, умря, преди да се роди...
Важното е тези, които са на власт, да си изкарат мандата и да се докопат до следващия.
Но така са изчезвали не само отделни държави, така са изчезвали цели империи. И ако днес не осъзнаем това, утре ще бъде наистина късно...


линк към оригинала: http://www.segabg.com/article.php?id=838600

[KaraKitan]

1000 години – едно и също: бесене на кадърните + чушкопек на терасата

Вени Марковски

линк към оригинала:   http://e-vestnik.bg/11560/1000-godini-edno-i-sashto-besene-na-kadarnite-chushkopek-na-terasata/


Багдадският летописец и посланик на Багдад във Волжска България Ибн Фадлан пише за българите:
Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: “Този има право да служи на нашия Господ.” И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.
Преводачът на царя ми разказа, че някакъв синдиец* се спрял в страната им и отседнал при владетеля продължително време, като му прислужвал. Той бил много ловък и му сечало пипето. А на една група от жителите на страната й се приискало да тръгне на гурбет. Синдиецът поискал от царя разрешение да се присъедини към тях. Царят му забранил. А синдиецът продължил да настоява, докато накрая царят се съгласил и му дал разрешение. Речено-сторено. Той тръгнал с тях на кораба. Те забелязали, че той е подвижен и пресметлив, договорили се помежду си и рекли: “Този човек превъзходно може да служи на нашия Бог, нека го пратим да му служи.” Продължили пътя си покрай гора и те вкарали синдиеца в нея, надянали му въже на шията, вързали го на върха на едно високо дърво, оставили го там и продължили пътя си.

Писателят Кирил Христов цитира думите на Ибн Фадлан в своите спомени, за да докаже, че за 1000 години нравът на българина не се е променил. Аз ги цитирам, за да потвърдя наблюденията на големия писател, като само сменя числото – за 1100 години нравите не са се променили, освен, че в някои отношения са станали по-лоши.

А към настоящата статия ме доведе една дискусия във “Фейсбук”, за която използвах и думите на Вапцаров от стихотворението “Вяра”:
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

По времето на Вапцаровото “утре” животът не бе по-мъдър, нито по-хубав, а и дните не бяха по-честити. А днес сякаш е отново онова време и онази земя, от които той се оплакваше, че “простете, е чужда”.

През 1999 г. Димитър Ганчев в коментар в моя блог написа:

“Хванал ли е Вени Марковски Господ за шлифера?
Разглеждам сайта http://veni.com и не мога да разбера да му се възхищавам ли или да го мразя тоз човек?!

Димитър Ганчев, Вторник, 13 Юли 1999 – 14:46
Когато той (българина) се възхищава от някого, инстинктивно си казва: “Абе я! Тоя да не е по-добър от мен!”. И веднага си отговаря – “Не е!”.
А щом не е по-добър от мен, а въпреки това [ e по-богат | e по-известен | има по-хубава жена, кола, къща, работа ] (ненужното да се задраска), следователно трябва да го мразя, защото ако него го нямаше, аз може би щях да съм на негово място!

Нека всеки, четящ тези редове, да си сложи ръка на сърцето и да каже че не съм прав като твърдя, че ние българите мислим как да премахнем конкурента си, вместо как да станем по-добри от него.

Бай Ганьо никога няма да признае, че някой е постигнал нещо благодарение на собствените си способности. Винаги ще отдава чуждите успехи на [ връзки | мръсни пари | мръсни сделки | криминални фактори ], или в краен случай – на късмет. И това е нормално. Другото би породило у него комплекс за малоценност. За 50 години у българина така беше насаден шаблонът “всички сме равни”, че той по никакъв начин, дори подсъзнателно, не може да приеме противното…”

Но и Митко бърка – не са последните 50 (впрочем, вече 60) години виновни. Шаблонът “всички сме равни” е от над хиляда години, точно затова онези, на които им е сечало пипето са ги обесвали на първото дърво – не толкова да ходят да слугуват на Господа, колкото да не служат за лош пример на останалите. Българина не обича онези, които стърчат над него – в прекия или в преносния смисъл. Той намира смисъл повече да не обича, отколкото да обича.

В последните години само двама политици посмяха да кажат истината, за което бяха тутакси нападнати: Симеон, който ни посъветва да си сменим чипа и Бойко Борисов, който обаче го направи половинчато, в Чикаго. Половинчато, защото се опита да раздели народа на две части – онези, които са влюбени в него и “материала”, срещу който трябва да се бори. Но Бойко Борисов трябва да помни, че любовта трае три години, както пише и Фредерик Бегбеде.

Така е, уважаеми читатели – ако искаме нещо да се промени в границите на Република България, трябва да почнем промяната от всеки един от нас, да създадем общество, което да наложи спазването на законите и правилата върху всички свои членове. И най-важното, може би: трябва да престанем да търсим читавите хора, за да ги обесим или – в по-мекия вариант – накараме да емигрират.

Ако само бесим читавите, никога няма да станем такива. В нормалните страни читавите са онези, които служат за пример; хората сами се стремят да постигнат повече в живота, а не да попречат на някой да постигне повече от тях.

В този ред на мисли беше и моята статия, която “Труд” препечата под заглавие “Гордеем се с Ботев и Левски, но не искаме да сме като тях”, в която дискутирах задочно с писателя Мартин Ралчевски, като тезата ми беше, че ако Би Би Си беше показало лошото лице на Сърбия, Македония и Румъния, това по никакъв начин не би показало България в по-добра светлина. Важното е не само да се сравняваш, но и да знаеш с кого да се сравняваш. Ако се сравняваме с тези, които са по-зле от нас – нещо, което сме правили хилядолетия – винаги ще се оправдаем защо не искаме да се променим към по-добро. Списание “The Economist” публикува наскоро статия под заглавие “Богатите, бедните и България“. Най-тъжното място в света по отношение на дохода на хората е нашата Родина. Или май трябваше да я напиша не с главно “Р”?

Разбира се, ние вместо да се хванем и да разберем какъв е проблемът ни, се нахвърлихме върху изследователите и списанието – а-у, какви сте лоши, как може да не забележите изконното трудолюбие… А, като казах за трудолюбието, вижте какво точно каза Симеон през 2001 г. “Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-късно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви.”

Някъде да виждате “Ще ви оправя за 800 дни”? Аз не – аз виждам, че човекът – очевидно заблуден поради живота си извън България – е казал, че разчита на “прочутото българско трудолюбие и предприемчивост“, които до 800 дни ще променят “живота ви”. Горкият Симеон – той не е знаел, че е трябвало да напише “прочутото” в кавички А и предприемчивостта бе уродлива – да направим бързите пари сега, веднага, да надуем сметките на чужденците, да ги изцицаме… на принципа “акъл не ща, пари ми дай”.

Защо се спирам на последните 20-ина години ли? Защото ги живеем заедно. Поуката от историята обаче трябва да е, че нищо не ни дава основание да мислим, че именно в този кратък отрязък от време нещата в България ще се променят към по-добро. Не за друго, а защото те, “нещата” не могат да се променят от само себе си. Те могат да се променят от граждани, от гражданско общество. Но ние сме били аграрна страна и при толкова много селяния трудно ще намерим критична маса граждани, които да променят живота. Гражданите успяват да променят обстановката в домовете си; понякога и в офисите, но никога не успяват да я променят по пътя между дома и офиса, защото там в гражданите заговаря селянията. И ако не сте съгласни с мен, драги читатели, само се огледайте какво се случва по пътищата в София и се запитайте кога беше последният път, в който дадохте предимство на някой пешеходец или – опазил Господ! – на някое такси, което излиза от улица без предимство.

Мнозина си мислеха, че като България стане член на Европейския съюз, това ще промени държавата. Няма как да се случи. Членството на страната в ЕС не означава, че българите са станали европейски граждани. Ние сме европейци – по географски признак – но не сме европейци в онзи смисъл на думата, който съществува в Англия, Германия, Франция или Австрия. Нашенецът иска да преметне, да изиграе “Европата”. Той не иска да спазва правилата и затова ми е странно учудването, че ЕС не иска България да бъде член на Шенгенската зона. За да станем истински европейци не е достатъчно държавата България да изпълни някакви формални критерии – например да купи осем хеликоптера за охрана на границата. Или да въведе нова компютърна система. Защото ние хеликоптерите сме ги купили, но – нали сме хитри, а? – не сме осигурили бензин, резервни части и пилоти за тях. И сигурно управляващите са си мислели: “А, бе, да дойдат от ЕК да видят, че отговаряме на условията (пък ние ще си я караме както досега)”.

Васил Левски – човекът, който самичък отсрамва един цял народ казва пред турските съдии: “Нашите българи желаят свободата, но приемат я, ако им се поднесе в къщите на тепсия”. Можем да заменим думата “свободата” с каквото поискаме и ще бъде също толкова вярно. Не просто българите желаят разни неща, но – забележете – ги приемат само и единствено, ако те са им поднесени на тепсия, при това в къщите! Ако някой им остави нещото, което те желаят пред къщата, ако им каже: “Трябва да поработиш малко, за да го получиш”, те ще го погледнат в стил “Ей, ало-о, да не си слънчасал, бе?”

Нито един от днешните “лидери” и “водачи”, нито един от политиците не посмя да излезе и да каже:
“Членството в ЕС не означава, че ние сме европейци. Ние, уважаеми сънародници, трябва първо да се научим да работим с онази производителност на труда, каквато има в Германия, пък сетне няма да има нужда да доказваме, че сме европейци не само по география, но и по дух.”

Вместо това всички политици – без изключение – ни казваха, че сме по-големи европейци от останалите, защото сме имали писменост по времето, по което “германският император Карл Велики говорел на немски само с конете си”. Че България е люлка на европейската култура (и никой не се досети, че ако е люлка, то тя става само за детската градина, нали?) и т.н., и т.н. А, да не забравя – и “ние сме четвъртите в света” (футбол).

Впрочем, това не е чисто българска черта, колкото и да знам, че ни се иска да сме уникални. Спомнете си какво каза немският канцлер Ангела Меркел: “Добър европеец не е задължително този, който предлага бързо помощ. Добър европеец е онзи, който спазва европейските закони и правата на другите държави, така че стабилността на еврозоната да не пострада”.

Кажете сега, както Митко Ганчев иска по-горе, с ръка на сърцето: спазваме ли ние европейските закони и правата на другите държави? Или напротив – искаме да прецакаме всяка друга държава?

И ще завърша с една карикатура, за съжаление не си спомням автора й, в която бай Ганю гледа към портрета на Левски и казва “А, бе, Апостоле, нека аз да спечеля, пък ако ще и цял народ да загуби”. Не знам защо, но винаги, когато видя портрета на Васил Левски, който седи закачен зад бюрото на нашенския политик си мисля, че се изисква особен вид гьон-суратлък, за да сложиш зад себе си точно този портрет да “виси със страшна сила“.

Но имаме ли право да искаме нещо друго от нашенеца, след като ние всички избрахме за най-голямо българско събитие на XX век… чушкопекът!?! По-важно от електричеството, автомобила, телевизията и мобилния телефон.

Народе ? ? ? ? Чушкопек!!!!



* – Жител на страната Синд, намираща се на долното течение на р. Инд и по делтата й.

[KaraKitan]

Левски като диводороден моноксид

Любослава Русева

линк към оригинала: http://www.reduta.bg/%D0%BB%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BC%D0%BE%D0%BD%D0%BE%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B4/

На 1 април 2010 г. двама радиоводещи от Флорида си правят майтап, предупреждавайки слушателите, че от чешмите им тече диводороден моноксид – „химикал без цвят и мирис, който причинява смъртта на хиляди всяка година”. Шегаджиите обясняват, че симптомите при поемане на DHMO могат да са силно потене, често уриниране и т.н. „Все още не е късно да се наложи забрана! Да спасим света, да спасим децата си, да спасим нас!“ – призовават те, с което предизвикват паника. Малцина се сещат, че става дума за H2O, т.е. за обикновена вода…

Пет години по-рано в интернет е пуснат друг „бъзик“. При това не на 1 април, та хората да се сетят, че става дума за шега, а на 23 ноември. На тази дата през 2005 г. в един сайт е публикувано предсмъртното писмо на Левски:

„Аз не веднъж съм ви казвал: „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби“. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение. Не, тя с това започва.“

Писмото звучи автентично – започва с обръщението „Байовци“ и съдържа извадки от познати писма на Васил Левски. Например изразите „освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия” и „щото да бъдем равни на другите европейски народи” са извадени от писмо до новопосветените в революционното дело (19 февруари 1872 г.), а „днес е момента да си купите живойт, който сега се продава, утре не, и милиони да давате” – от заплашително писмо от името на БРЦК до Ганчо Мильов в Карлово (10 май 1872 г.). Има го и прочутото „Времето е в нас и ний сме във времето; то нас обръща и ний него обръщаме”, което пък е взето от писмо до Панайот Хитов в Букурещ, писано в „Българско 1871. 10 Мая“.

Защо тогава цялото това писание е „бъзик“?

Ами по една очевидна причина: публикувано е в сайта neverojatno.wordpress.com, където пише: „Бъзикилийкс – Истината такава, каквато можеше да бъде!? Или частна теория на НЕвероятностите!“. На всичкото отгоре авторът се е подписал с ника Chergar, т.е. става ясно, че „документът“ няма как да е автентичен. През 2011 г. същият Чергар пише „писмо“ и от името на американския посланик, в което се казва: „Уважаеми народни представители на Република България! В унисон със съвременните политически ценности и актуалната икономико-политическа обстановка в света е добре да преразгледате отношението си към Васил Левски, когото вие смятате за национален герой и борец за свобода. За съжаление, след задълбочен анализ от наши специалисти по глобална политика и световна сигурност, установихме, че от съвременна гледна точка Васил Левски е по-скоро терорист, отколкото борец за демокрация.“

Този път „писмото“ се придържа към сериозния административен стил на нумероването, прошнуроването и окомплектоването и завършва с апел Левски да бъде изхвърлен от учебниците по история. Мнозина отново се връзват, защото не са забелязали онова „Истината такава, каквато можеше да бъде“, открита е даже подписка за изгонването на тогавашния посланик на САЩ Джеймс Уорлик от страната…

Хайде, тази щуротия минава и заминава, но в това време „предсмъртното писмо на Левски“ вече е заживяло свой собствен живот. То дава повод на сериозни учени да пишат статии срещу манипулирането на историческата памет, стига се и дотам шегата да се възприеме толкова сериозно, че в речите си да я цитира дори… един държавен глава. На миналия Трети март тогавашният президент Росен Плевнелиев се озова в конфузна ситуация, когато беше призован да се извини за фалшифиране на думи на Левски в официалното си слово за националния празник: „Нека винаги помним и следваме Апостола на свободата, който искаше да се освободим сами, а не някой друг да идва да ни освобождава, защото „който ни освободи, той ще ни пороби.“ Председателят на Общобългарския комитет „Васил Левски“ направо обвини в лъжа държавния глава, та се наложи от Президентството в спешен порядък да обясняват: „Фразата „който ни освободи, той ще ни пороби“ насочва към следния цитат: „Никому не се надявайте, – говореше той. – Ако ние не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…”. Цитатът е по книгата на Захари Стоянов „Васил Левски (Дяконът). Черти из животът му“ (стр. 81), издадена в Пловдив през 1883 година.“

И така да е, фразата беше взета едно към едно именно от „писмото“ на Чергар. А същата фраза попадна и на този 3 март в текст на уважаван културолог. „Ами нали всички помнят фразата от предсмъртното писмо, от която вече е снета комунистическата забрана: „Тоз, който ни освободи, той ще ни зароби“, реторично попита проф. Ивайло Дичев, с което към несъществуващото писмо добави и несъществуваща комунистическа забрана. Доста нелепо, като се има предвид, че добросъвестни историци, които са изследвали делото на Левски по времето на режима, ни най-малко не са спестили истината за отношението на Апостола към руската политика. Напротив, в книгата си „Васил Левски“, издадена през 1986 г., професор Николай Генчев например пише дословно:

„Мнението на Левски е съвършено категорично. Той смята, че българското освободително дело през 1867 г., направлявано от руската дипломация, е било в изгода единствено на царизма… Именно поради това през 1869 г., когато се сблъсква с един руски агент, препоръчан от Одеското българско настоятелство като добър патриот, бързо го прогонва. „Уловихме му няколко шарлатанлъци и хайде отгдето е дошел“ – съобщава той на Ф. Тотю. Във връзка с това Левски предупреждава воеводата и другите дейци, че трябва добре да разберат уроците на миналото и да бъдат внимателни с чуждата агентура…Левски окончателно определя отношенията на българската революция към руската политика по времето, когато изгражда Вътрешната революционна организация. В началото на 1871 г. Н.М. Тошков, виден български търговец в Одеса, ръководител на Одеското българско настоятелство, голям патриот и меценат, предлага на Левски да се съберат подписи от четирите краища на България, да се изпратят до Настоятелството в Одеса специални пълномощни лица, които Тошков щял да представи на императора. Одеските дейци били убедени, че императорът ще помогне на българското освободително дело. Във връзка с това предложение Левски пише на 18 април 1871 г. до Ф. Тотю в Одеса: „Дай боже да помогне и подпише бар за нашата република, ако техните републиканци гони и наказва до смърт.“ Така Левски изразява едно абсолютно точно разбиране за руската политика…и категорично се обявява против обвързването с руския царизъм. Поради това той нарежда на Данаил Попов да отговори отрицателно на Н.М.Тошков, в смисъл, че само след като се нареди добре работата в България, тогава „ще ходят при едно или друго правителство.“

По същия добросъвестен начин проф. Николай Генчев обаче цитира и откъси от писма на Левски за политиката на западните държави, на официална Европа. Да речем ето това, до Любен Каравелов: „Ний, българите, от отдавна се напъваме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата….Секидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашия предрезнал глас никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остават тяхното образование и човечество? А и тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи. Не, наместо сълзи, сега леем куршуми, а надеждата ни е на Правосъдият и на нашите мишници.“ Или друго, до К. Цанков от 27 юни 1872 г.: „От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо се не молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може си противопоставя и най-силната стихия. Защото туй дело е дело за НАРОДНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ, дело БЪЛГАРСКО (едър шрифт е Левски – б.а.).“

Въз основа на всички тези писма и, да повторя, добросъвестен труд, никаква „комунистическа забрана“ не тегне и върху заключението на проф. Генчев: „И историята потвърди неговия анализ. Българският въпрос беше така объран, така оплетен в сложните взаимоотношения и връзки на международните противоречия, че през 1878 г. българите не получиха нито гарантирана свобода, нито република, нито пълно освобождение, нито нормални условия за пълнокръвно стопанско и духовно развитие. Великите сили разпокъсаха България и по този начин предопределиха нейното несигурно и неспокойно развитие сред бурите на балканските кръстопътища.“

Дано ме извините, че попрекалих с цитатите, но те са важни – щом ще се цитира, трябва да е точно, нали така? Особено когато го правят професори и президенти, а не майтапчии като Чергар. Последният обаче показа колко е лесно да бъде представена една измишльотина за „истината такава, каквато можеше да бъде“, по-лошото – и за самата истина. Затова и експериментът му се оказва доста по-успешен от първоначалния замисъл, а всички заблудени следва да се почерпят с един студен диводороден моноксид. Ако не друго, той ще предизвика обилно потене, каквото обикновено се получава и при силно чувство на вътрешно неудобство. А то все пак би трябвало да е налице, най-малкото заради предоверяването на някакъв бъзик.

[В. Динчев]

НЕВЕЖЕСТВОТО Е НОВОТО НОРМАЛНО

Ралица Ковачева

Струва ли ви се, че в работата си се сблъсквате с все по-некомпетентни хора? Че колкото по-невеж е някой, толкова по-гласовит и напорист е? Че знанията и експертизата се ценят по-малко от всякога? Че в политиката, медиите, обществения живот, културата и пр. има все повече случайни хора, които не притежават необходимата компетентност, умения и качества? Е, напълно сте прави. Имаме проблем, при това системен и глобален.

Това, че хората не знаят много неща, не е новина. Но вече живеем в свят, в който невежеството се приема за достойнство. Да отхвърлиш експертното мение е равносилно на това да демонстрираш независимостта си от дискредитираните елити, пише професорът по национална сигурност Том Никълс в статия за списание „Форин афеърс“ (Никълс е автор на книгата „Смъртта на експертизата“) . Принципните и информирани аргументи са знак за интелектуално здраве и жизнеспособна демокрация, но те вече са заменени от гневни крясъци, отбелязва професор Никълс. Проблемът вече се осъзнава от мнозина изследователи в глобален мащаб. Учените вече алармираха, че наблюдаваме тревожна липса на критично мислене, която образователните системи не просто не запълват, а възпитават.

Въпреки общоприетото мнение, че виновници за тази огромна промяна са новите технологии, в частност новите медии и социалните мрежи, те не са причината, а само катализатор и амплификатор на по-дълбоки и по-отдавнашни процеси – възможността всеки да се информира за секунди и да се изкаже публично за още толкова създава илюзията за заличаване на границата между тези, които наистина знаят и тези, които си мислят, че знаят. Със сигурност, сред причините за бума на невежеството е главоломно нарастващата комплексност на съвременния живот, с която хората не могат да се справят и това им създава чувство на несигурност, тревожност, объркване и гняв. А хората не обичат подобни чувства и правят всичко възможно, за да ги отхвърлят.

Известен е ефектъкт на Дънинг-Крюгер в психологията, според който некомпетентността сама по себе си пречи на човек да я осъзвае. Т.е. глупавият няма как да разбере, че е глупав. Доказано е, че повечето хора оценяват самите себе си по-високо, отколкото биха ги оценили останалите.  На повечето хора им липсва качество, наречено „метазнание“ (по Том Никълс) – , т.е. знанието за собственото знание, сбособността да оцениш реалистично спсобностите си и да познаваш собствените си граници. В крайна сметка, доказано е, че най-малко компетентните хора най- малко осъзнават, че не са прави, най-малко способни са да научат каквото и да било, за да компенсират невежеството си, но за сметка на това са готови на всичко, за да го прикрият.

Отгоре на всичко, психологията отдавна е установила, че хората са склонни да отхвърлят информацията, която противоречи на мненията и нагласите им. В комбинация с невежеството, склонността на хората да подбират информацията, която потвърждава мненията им и това ги кара да се чувстват прави, е благодатна почва за бума на фалшиви новини и конспиративни теории. Които са необорими, защото който се опита да ги оспори с рационални аргументи, напрактика ги легитимира и влиза в схемата им, отбелязва професор Никълс.

В оправдание на нарастващото недоверие към „експертите“ (разбирани като хора със специализирани знания и умения в определена област) трябва да признаем, че да минаваш експерт днес е далеч по-лесно отпреди 30, че дори 20 години, например. Широкият достъп до образование (което принципно не е лошо нещо) даде възможност на мнозина да се сдобият с дипломи, зад които не винаги стои реално знание. А в медиатизирания свят е по-важно не какво е всъщност, а как изглежда и колко се харесва. Медиите бълват псевдоексперти по всякакви въпроси и по този начин едновременно компрометират експертността и удовлетворяват желанието на зрителя да потвърди собствените си убеждения във всички случаи – щом те дават по телевизора, значи знаеш и значи си прав, а щом и аз, зрителят, мисля по същия начин, значи и аз съм прав. А ако не мисля така – това ме прави независимо мислещ, значи още по-прав. Тънката разлика между правото на мнение като гражданин и правото на експертно мнение, от гледна точка на специализираното знание в определена област, е ключова, но уви – отдавна премината. Но както отбелязва професор Никълс, демокрацията означава равенство пред закона и равни политически права, а не означава равенство на мненията, независимо от аргументите, които ги подкрепят.

Неговата тревога, както и на всички, алармирали за проблема, не е просто академичен плач по изгубения престиж на знаещите. Критичното мислене и рационалните дебати са кръвоносната система на демокрацията – без тях да е просто куха форма, процедура. Която може лесно да се корумпира и да се обърне срещу собствената си същност. Как граждани, които не знаят, не искат да знаят и отказват да чуят, правят информиран избор? Как изобщо информираният избор е възможен, когато в публичните дебати рационални аргументи са заменени с „гневни крясъци“? Как сме сигурни, че така избраните представители имат знанията и компетентностите, които се очакват от тях, за да взимат решения? Възможно ли е те, въпреки собствената си некомпетентност, да чуят съветите на експертите и да вземат отговорни решения? Как гарантираме, че експертите не злоупотребяват със знанията си, за да се възползват от некомпетентността на взимащите решения и да прокарват решения в услуга на частни интереси, вместо в името на общото благо?

Отговорът е – няма как. А по-лошото е, че няма лесен отговор на въпроса какво да се прави. Разбира се, знанието е ключът, но как изведнъж милиарди хора да станат информирани и знаещи? Едва ли по метода на Артър Кларк с падналия от небето камък, който маймуните докосват и се превръщат в разумни човешки същества. Най-вероятно ще преживеем сериозни катаклизми, които ще ни принудят отново да потърсим начини да открием тези, които знаят и да им гласуваме доверие да ни извадят от кашата. И ако първото вероятно ще се случи още в рамките на нашия живот, второто няма да дойде нито скоро, нито лесно. За нас, вярващите в знанието, остава само надеждата, че усилията ни днес ще послужат на децата ни да направят каквото трябва утре.

източник : http://www.reduta.bg/%d0%bd%d0%b5%d0%b2%d0%b5%d0%b6%d0%b5%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b5-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%bd%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%b0%d0%bb%d0%bd%d0%be/

[KaraKitan]

Защо капитализмът създава безсмислени работни места
Автор: David Graeber, Evonomics

Линк към статията: http://glasove.com/categories/komentari/news/zashto-kapitalizmyt-syzdava-bezsmisleni-rabotni-mesta

През 1930 г. Джон Мейнард Кейнс прогнозира, че до края на века технологиите ще са толкова напреднали, че страни като Великобритания или Съединените щати ще са постигнали 15-часова работна седмица. Налице са всички основания да смятаме, че Кейнс е бил прав – от технологична гледна точка сме напълно способни на това. Предсказанието на британския икономист обаче не се сбъдва. Вместо това технологията бе използвана, ако не за друго, то за да ни накара да работим дори още повече. А това се постигна чрез създаването на нови и нови работни места, които по същество са напълно безсмислени. Огромната част от хората по света (особено в Европа и Северна Америка) прекарват времето си, изпълнявайки задачи, които тайно смятат за абсурдни и нелепи. Моралното и духовно увреждане, причинено от тази ситуация, е дълбоко. То се отбелязва върху колективното ни съзнание, но въпреки това никой не говори за този проблем.

Защо обещаната от Кейнс утопия – тъй чакана през 60-те – никога не се реализира? Стандартната днес теза е, че Кейнс не е предвидил огромното увеличаване на консуматорството. Така в избора между по-малко работни часове и повече играчки и забавления човечеството е избрало последното. Само по себе си това е една хубава морална притча, но реално погледнато, просто не е така.
 
Да, от 20-те години насам станахме свидетели на създаването на безкрайно разнообразие от нови работни места и отрасли, но много малко от тях имат нещо общо с производството и разпространението на суши, айфони или маркови маратонки.
 
И така, какви са тези нови работни места?

Скорошен доклад, сравняващ заетостта в САЩ между 1910 г. и 2000 г., ни дава доста ясна картина (която впрочем важи и за Обединеното кралство). През последния век броят на работниците, заети в промишления и селскостопански сектор се срива драстично. В същото време броят на мениджърите, на служителите по продажбите и услугите и въобще на всички чиновнически дейности се утроява – нараствайки „от една четвърт до три четвърти от общата заетост“. С други думи, производствените работни места са били автоматизирани – точно както е било прогнозирано от Кейнс (това важи дори и за развиващите се Индия и Китай, където броят на заетите в производството е по-малък процент от това, което е било в миналото).

Но вместо да видим масово намаляване на работното време, в резултат от което всеки свободно да може да развива идеите си, творческия си потенциал и в общи линии да преследва щастието си, всъщност виждаме друго.

Виждаме раздуването на балона на административния сектор, който е по-голям дори и от балона на сектора на услугите. Виждаме създаването на цели нови отрасли, като тези на финансовите услуги, мрежовия маркетинг и др. Виждаме безпрецедентната експанзия на корпоративното право, на тъй наречените човешки ресурси, на пиар сектора, на здравната и дори на академичната администрация. Тук дори не смятаме всички онези нови работни места, открити, за да подпомагат технически, административно и дори охранително новите отрасли. Не включваме и всички онези работни места, които са се появили, защото на нас не ни остава време от работа (такива например са хората, които професионално разхождат кучетата на други).

Изброените по-горе нови длъжности могат да се обобщят под наименованието „безсмислени“ (bullshit jobs).

Сякаш някой иска постоянно да сме заети и затова измисля нови и нови безсмислени работни места. Именно тук е скрита и голямата мистерия. Нали капитализмът не би трябвало да позволява подобно непродуктивно развитие. Това е било естествено за старите и неефективни държави от соцлагера като СССР, където трудът се е считал едновременно за право и свещено задължение, а системата е измисляла колкото се може повече длъжности, за да има за всеки (затова в съветските универсални магазини са необходими 3-ма за продажбата на 1 парче месо). Нали тази неефективност трябваше да бъде разрешена от пазарната конкуренция. Според икономическата теория последното нещо, което една търсеща печалба фирма иска, е да плаща заплата на работници, които не са необходими. И все пак някак си това се случва.

Докато корпорациите предприемат безмилостно съкращаване, те по парадоксален начин засягат хората, които всъщност извършват някаква реална дейност и никой не може да обясни странната алхимия, увеличаваща броя на високоплатените бюрократи. Точно както в Съветския съюз, мнозина днес работят на хартия по 40 или по 50 часа седмично, докато реалната им работна дейност е не повече от 15 часа – другото време минава в ровене из Facebook, теглене на филми или подготвяне и участие на семинари.

Отговорът на въпроса защо това е така, очевидно не е икономически, а морален и политически. Управляващата класа разбра, че щастливото и продуктивно население със свободно време в ръцете си е смъртоносна заплаха (помислете какво започна да се случва, когато човечеството започна да се доближава до прогнозата на Кейнс през 60-те години на миналия век). От друга страна, мисълта, че работата сама по себе си е морална ценност и че всеки, който не желае да се подчинява на някаква интензивна трудова дисциплина, не заслужава нищо добро, е изключително удобна за елитите.

Веднъж, когато размишлявах върху очевидно безкрайния растеж на административните задължения в британските академични среди, в главата ми се роди идеята как може би изглежда адът. Адът, това е група от хора, които прекарват по-голямата част от времето си, работейки нещо, което не харесват и в което не са особено добри. Да речем, че те са били наети, защото са много добри дърводелци, но впоследствие задачата им е да пържат риба, като всъщност риба почти няма. Въпреки това всеки е обсебен и изнервен от мисълта, че колегата му може да не пържи достатъчно риба, а да изработва мебели. Така в крайна се натрупват купчини зле изпържена риба, която не е нужна на никого.

Мисля, че това е доста точно описание на моралната динамика на нашата икономика.

Разбира се, някой може да възрази и да каже: Кой си ти, че да определяш коя работа е необходима и коя не? Какво е необходимо, така или иначе? Ти си професор по антропология, каква е необходимостта от това?“ (И наистина, много от читателите на таблоидите ще сметнат заниманието ми за самото олицетворение на разточителството на държавни разходи). На едно ниво това очевидно е така – не може да има обективно мерило за социалния принос на дадена дейност.

Аз не бих си позволил да кажа на някой, който е убеден в значимостта на своята работа, че всъщност тя не допринася с нищо. Но какво да кажем за онези хора, които сами са убедени в безсмислеността на своята работа? Неотдавна се срещнах със свой приятел от детството, когото не бях виждал, откакто бях на 12. Изумих се, като разбрах, че той е станал поет и фронтмен на инди рок група. Дори бях слушал негова песен по радиото, без да зная, че всъщност познавам певеца. Моят приятел очевидно бе блестящ и иновативен, а трудът му бе подобрил животът на много хора по света. Въпреки това след няколко неуспешни в комерсиално отношение албума той се бе оказал с прекъснат договор, затънал в дългове и с новородена дъщеря. Това в крайна сметка го накарало да направи „избора на повечето хора без избор“. Сега моят приятел е корпоративен адвокат в известна нюйоркска фирма и сам признава, че работата му е напълно безсмислена и не носи никаква добрина на света. По негови думи длъжността му не би трябвало изобщо да съществува.

Тук има множество въпроси, които можем да си зададем, започвайки от това защо обществото ни има толкова малка нужда от талантливи поети и музиканти, но така голяма необходимост от специалисти по корпоративно право? (Отговор: Ако 1% от населението контролира по-голямата част от наличното богатство, това, което наричаме „пазара“, отразява това, което елитът счита за важно и полезно). По-важното обаче е, че повечето хора осъзнават това. Всъщност мисля, че не съм срещал корпоративен адвокат, който да открива смисъл в дейността си. Подобно е положението с останалите изброени по-горе нови работни места. Има цял клас от високоплатени професионалисти, които след първото питие най-вероятно ще ви признаят, че смятат извършваната от тях дейност за глупава и неособено полезна.

Тук можем да открием дълбоко психическо насилие. За какво достойнство на труда можем да говорим, ако работещият тайно мисли, че длъжността му е безсмислена и не би трябвало да съществува? Това няма как да не породи чувство на гняв и недоволство. Но ето я проявата на гения на нашето общество – нашите управляващи са намерили начин този гняв да се насочва не срещу системата, а срещу онези, които все пак правят нещо смислено. Например като правило се е наложило, че колкото по-значима и важна за околните е извършваната длъжност, толкова е по-вероятно тя да не е толкова добре платена. Отново, колкото и да е трудно да оценим някоя работа като значима и безсмислена, нека се запитаме какво би станало, ако работещите тази работа изчезнат? Какво ще стане, ако медицинските сестри, боклукчиите и механиците се изпарят. Очевидно резултатът ще е катастрофален. Свят без учители или докери ще е в беда. Свят без писатели на научна фантастика или ска музиканти също няма да е най-приятното място за живеене. Не е ясно обаче как ще пострада светът, ако мигновено изчезнат пиар специалистите, имиджмейкърите, лобистите, изпълнителните директори, експертите по мрежов маркетинг и частните съдебни изпълнители. (Мнозина подозират, че това всъщност ще направи планетата по-добро място). Въпреки това, с някои малки изключения (докторите), правилото, че обществено значимите професии са ниско платени, учудващо важи с пълни сили.

Още по-извратен е фактът, че явно се оформя консенсус, според който нещата трябва да бъдат именно така. Това е една от тайните сили на десния популизъм. Може да го откриете лесно в таблоидите, когато те избухват с омраза към водопроводчиците, щом тяхната стачка парализира центъра на Лондон – самият факт, че стачката им може да парализира мегаполиса, говори за значимостта на тяхната работа. За жалост изглежда, че именно тази значимост вбесява хората. Това се вижда още по-ясно в САЩ, където републиканците имат небивал успех в мобилизирането на възмущение срещу учители или автопроизводители (но не и срещу училищната или автомобилната администрация, които са причината за проблема). Сякаш им казват „Но вие учите децата! Вие произвеждате колите! Вие имате реална работа и имате наглостта да искате нормални заплати и пенсия?“.

Ако някой иска да създаде система на работа, която да обслужва по по-добър начин интересите на финансовия капитал, то едва ли би могло да се измисли нещо по-перфектно от настоящия модел. Реалните и продуктивни работници непрекъснато се притискат и експлоатират. Останалата част е разделена между огорчените и изтормозени безработни и хората, на които се плаща не за да правят нещо полезно, а за да се идентифицират с интересите на управляващата класа (това по същество са мениджърите).

Елитът кара хората да функционират като негови аватари, като междувременно насъсква омразата към всеки, чиято работа има ясна и неоспорима обществена стойност. Ясно е, че системата никога не е проектирана съзнателно. Тя е изникнала след век на проби и грешки. Но това е единственото обяснение на въпроса защо въпреки нашите технологични възможности хората не работят по 3-4 часа.


Текстът е публикуван за първи път в Strike!, но предизвиква широк интерес и обществен дебат и е препечатван на много други места.

Източник: http://baricada.org

[KaraKitan]

Пазете правото. Включително и от закона


В памет на юриста и общественик Кристиан Таков публикуваме неговата известна реч, произнесена пред абсолвентите от Великотърновския университет на 5 юли 2014 година.
http://www.mediapool.bg/pazete-pravoto-vklyuchitelno-i-ot-zakona-news266504.html


Скъпи колеги,

  През 50-те години на ХХ. век се твърдеше, че правото ще отмира – защото в новото социалистическо общество от него няма да има нужда. Сега имам чувството, че правото пак ще отмира – само дето не са го обявили официално.

Завършвате в странно време. Време, в което аргументацията е без значение, защото е надделяна от надвикване. Време, в което словото не се ползва за казване, а за лъжа. Време, в което закони се приемат заради тясногрупови интереси и това не се дори и крие. Време, в което депутати внасят законопроекти и предлагат на заинтересуваните да ги оттеглят срещу шестцифрени суми. Време, в което председателката на Варненския окръжен съд е избрала банка, която да обслужва съда, а банката е избрала председателка, която да обслужва нея – като в знак на дружба ѝ е дала кредит със странно ниска лихва и 8-годишен гратисен период.
Институциите – а правото в голяма своя част живее чрез институциите – са в трагично и небивало състояние. Такъв упадък, такава парализа и най-страшното – такова неуважение към институциите – не е имало нито в Царство България, нито в Народна република България, нито в Република България.

Прокуратурата ни в течение на седем години – до към 2005, ако не ме лъже паметта – беше заложник на характеропатиите на Никола Филчев. При сегашния главен прокурор Цацаров прокуратурата е дотолкова грубо употребена за лични стремления и приятелски услуги, та никой вече не я приема на сериозно и не се бои от нея. Аз поне – не.

Съдът ни започва да се характеризира с одиозни имена – Ченалова, Урумов, Светлин Михайлов, Пенгезов. Едната извършва регистърни услуги всякакви; другият има социално слаба дъщеря, която получава оземляване с имот тъкмо до морския бряг, третият върлуваше дълго като екзекутор на неколцина клиенти из СГС, последният илюстрира, че в съдебните екшъни няма "good guys“. Проблемът не е дори толкова в такива съдии – нищо, че списъкът с имената им може да бъде плашещо дълго продължаван – а по-скоро във Висшия съдебен съвет, който не вижда проблем в описаното.

Това Народно събрание като небивало безличие, слабост, безпринципност и опазеност с метални заграждения ще остане в историята още и с председателя си Михаил Миков с незабравимата му реплика "Не ми пука“. И с провеждането й на дело, когато показа, че не му пука не само от неколцина възмутени студенти, но и от волята на 470 000 български граждани.

Този Министерски съвет достигна чрез мнозина свои министри до нравствени измерения без аналог в историята на България.

За Конституционния съд няма да говоря, защото вече написах.

Банковата ни система – едно от малкото ако не свестни, то поне стабилни неща – се заклати от странна компания, обединена от незнаен общ интерес. In order of appearance – 1) успелият млад Делян Пеевски; 2) догонващият го в много отношения Сотир Цацаров; 3) Иван Искров, който излезе да успокоява вложителите с вид на седмокласник, хванат да пуши марихуана; 4) Бойко Борисов, прокобил катастрофална криза и посочил невъзможни пътища за изход от нея.

Медиите в България дотолкова са злоупотребили със себе си, че са загубили влиянието си – което макар и малка и тъжна, е все някаква утеха.

Университетите у нас произвеждат дипломи на килограм, някои ги продават вече може би и дистанционно – но това дали има значение, след като се оказа, че за да се успее на 33 години, дипломата не е най-важното нещо.

Можем да продължим с политическите партии, средното образование, болниците, футболните отбори, детските градини и общото събрание на етажната собственост. Можем. Можем с тежка въздишка да обобщим "Всичките са маскари“ и да си сипем третата ракия.

Не сте ли се обаче замисляли за едни думи, написани от Алеко Константинов – "Брееей! Хитро момче излезе, да е живо на баща си, всинца ни измами! Ашколсун! Браво!“ Сигурни ли сте дали всъщност презирате описаните досега герои или всъщност им се възхищавате?
Ще продължа с едни думи, станали вече популярни – "Атина е такава, защото атиняните сме такива“.

И ще завърша с една притча. Един град имал много лош управник; всички били пропищели от него. Епископът на града денем и нощем се молел и жалвал на Господа – "Защо ни, Господи, наказа с точно такъв управник?“. Накрая на Господ му омръзнало, та му се явил и му казал "Избрах ви този, защото по-лош не можах да намеря.“

Sapienti sat

И тъй като възрастта ми го предполага, а възможността да говоря пред вас ме изкушава, ще си позволя да ви досадя с няколко препоръки.

1. Не чакайте системата да се оправи и да ви решава проблемите. Пробвайте се вие.
2. Търсете себеподобни и се обединявайте – не в партии, а по симпатии и активна подкрепа.

Защото много е страшна самотата на борещия се за правдини, лишен от подкрепата на тези, за чието благо се жертва. Не го оставяйте.

Забелязали ли сте, че начело на обществени структури често застават не кадърните, а амбициозните. Талантът не иска да управлява и по-скоро се гнуси да го прави, а наглостта копнее. Затова -
3. Не пускайте наглите да ръководят. Не поощрявайте безочието чрез пасивността си. А ако вече сте пуснали някого – поне го контролирайте. Не се гнусете да участвате в управлението. То е ваш дълг и необходима тегоба.
4. Не се вторачвайте в лошите примери, като недосъзирате светлите.

Както най-добрите са 5% от хората във всяка една група, така и най-злите са пак 5%. Светът обаче се прави от останалите 90%. Не ги презирайте. Работете с тях и за тях. Най-добрите ще се справят или – което е по-вероятно – ще загинат (знаем, че открай време най-свестните са ги посвещавали на боговете, защото този лош свят не е бил достоен за тях). Най-лошите 5% ще останат непоправими и смъртта ще ги завари, преди да се покаят. Не ги оставяйте да задават тона.
5. Правете, което трябва, да става, каквото ще. Може и да е банално, но е вярно. За да го осоля малко, да ви споделя, какво казваше Съдия Румен Янков – "Като не знаеш какво да направиш, приложи закона.“
6. Не чакайте бързи плодове от усилията си. Често от стремежа ви ще излезе нещо много по-различно от очакваното. Радвайте му се. Не бъдете в плен на предварителните си представи.

Не искайте всичко и веднага. Няма да стане. Но малките стъпки са мислими и реални. Те ни водят напред. Раят обаче не е зад ъгъла. Ние вероятно няма да стигнем до него. Не бъдете егоисти – оставете и за бъдните поколения да свършат нещо. Но им проправете малко път напред.

"Отчаянието е любимото дете на гордостта“ – като искате всичко веднага, си въобразявате, че можете да изкорените злото набързо с устремните си действия. Безумна гордост е, да продължите да го вярвате и след сегашната си възраст. Усмирете се и помнете, че гордостта е грях. Смъртен грях.

Успехът не е на края на 100-те метра спринт, а на 42-ия километър на маратона.

За да завърша с нещо западно и купешко – Le droit, ce n`est pas la loi. (Правото, това не е законът).

Пазете правото. Включително и от закона.

А дано то ви огорчава сравнително рядко.

[Habits]

Изключителен човек за мен. За мен той беше светлинка в мрака. Рядко може да се срещне толкова ерудирана и скромна личност. Лека му пръст!

[Mad Max]

http://www.ploshtadslaveikov.com/kufari-s-dvojno-dano/

[Mad Max]

https://novinite.eu/startira-programata-za-mladi-fermeri-plashtat-po-25-000-evro-na-stopanin/

За ЕооД и еднолични фирми ,близки до власт имащите!Пълна смехотерапия!!!!Пак са нагласени нещата!А иначе си е живо заробване!Целта е " на'ште хора" да изпапкат парите,като правилно се отчетат с комисионните!

[Mad Max]

тоест

Субсидии ще има    за педераси

[KaraKitan]

Хубаво е да се чуе и проумее от мнозина.

Д-р Николай Михайлов - Народ без благодарна и благородна памет не може да бъде свободен

https://www.youtube.com/watch?v=r-A1lZARHu4

[Mad Max]

http://xn--b1aabfbd5dd3i.xn--e1a4c/%d0%b7%d0%b0%d0%bf%d0%be%d0%b2%d0%b5%d0%b4-%d1%80%d0%b0%d0%b7%d0%bc%d0%b5%d1%80%d0%b0-%d0%bd%d0%b0-%d0%b8%d0%b7%d0%b2%d1%8a%d0%bd%d1%80%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%bf%d0%be%d0%b4%d0%bf/

[Mad Max]

[Mad Max]

http://forthenature.org/news/3794

[Mad Max]

http://www.eurochicago.com/2017/08/prirodozashtitnitsi-iskat-ostavkata-na-ministara-na-ekologiyata/