Невидимото правителство отвътре: война, пропаганда, Клинтън и ТръмпАвтор: Джон Пилджър* counterpunch.org
линк към оригинала:
http://glasove.com/categories/na-fokus/news/nevidimoto-pravitelstvo-otvytre-vojna-propaganda-klintyn-i-trympЧесто наричат американския журналист Едуард Бернайс човека, изобретил модерната пропаганда. Племенник на Зигмунд Фройд, пионера на психоанализата, именно Бернайс въвежда термина „връзки с обществеността” като евфемизъм за заблуда и измама.
През 1929 година той убеждава феминистки да промотират цигарите за жени, като пушат на Великденския парад в Ню Йорк – поведение, което тогава се смята за необичайно и провокативно. Феминистката Рут Бут призовава: „Жени! Запалете още една факла в чест на свободата! Преборете още едно полово табу!”.
Влиянието на Бернайс се простира далеч отвъд рекламната дейност. Неговият най-голям успех е ролята му в убеждаването на американската общественост да се включи в кръвопролитията на Първата световна война. Тайната, казва той, е в „инженеринга на съгласието” на хората, за да могат да бъдат „контролирани и насочвани според нашата воля, без да знаят това”.
Това според него е „истинската управляваща сила в нашето общество” и той я нарича „невидимото правителство”.
Невидимото правителство никога не е било по-силно и по-незабележимо от днес. Никога, през цялата ми кариера на журналист и кинорежисьор, не съм виждал пропагандата да се просмуква толкова безпрепятствено в живота ни.
Представете си два града.
И двата се намират под обсада от правителствените сили на съответната държава. И двата са окупирани от фанатици, които извършват ужасни зверства, като например обезглавяване на хора.
Има обаче една съществена разлика. В едната обсада правителствените войници се представят като освободители от репортерите на Запада, които ентусиазирано описват всички битки и въздушни удари. На снимки по първите страници на вестниците бойци герои показват знака на победата. За цивилните жертви се дава оскъдна информация.
В друга държава наблизо ситуацията е почти идентична. Правителствените войски нападат град, контролиран от същите фанатици.
Разликата е, че тези фанатици са подкрепяни, снабдявани и въоръжавани от „нас” – САЩ и Великобритания. И дори разполагат с медиен център, който се финансира от Америка и Англия.
Друга разлика е, че правителствените войници, които нападат втория град, са „лошите”. Затова ги осъждат за атаката и бомбардировките – т.е. за абсолютно същото, което правят „добрите” в първия град.
Объркващо? Не бих казал. Това е двойният стандарт, който е същността на пропагандата. Имам предвид, разбира се, настоящата обсада на град Мосул от правителствените сили на Ирак, които са подкрепяни от САЩ и Англия, и тази на Алепо от войските на сирийското правителство, подкрепяни от Русия. Едните са добри, а другите лоши.
Това, което рядко се признава, е, че и двата града нямаше да бъдат окупирани от фанатици и опустошавани от войни, ако Съединените щати и Великобритания не бяха нападнали Ирак през 2003 година. Престъпното начинание започна с лъжи, поразително сходни с пропагандата, която в момента изкривява представата ни за гражданската война в Сирия.
Без биенето на пропагандни барабани, предрешено като новини, чудовищната „Ислямска държава”, „Ал Кайда”, „Ал Нусра” и останалите от джихадистката шайка можеше въобще да не съществуват, а народът на Сирия – да не се бори за оцеляването си днес.
Някои вероятно си спомнят как през 2003 година репортерите на Би Би Си се обръщаха към камерата, за да оправдаят Блеър за това, което се превърна в престъплението на века. Американските телевизии използваха същите думи за Джордж Буш. Новините на „Фокс” поканиха Хенри Кисинджър да разпространи измислиците на Колин Пауъл.
В същата година, скоро след инвазията, заснех интервю с Чарлз Люис, известния американски разследващ журналист. Попитах го: „Какво щеше да се случи, ако най-свободните световни медии се бяха противопоставили сериозно на грубата пропаганда?”.
Той отговори, че ако журналистите си бяха свършили работата, „щеше да има много, много добър шанс да не започнем война в Ирак”.
Това бе шокиращо изявление, но бе подкрепено и от други видни професионалисти, на които зададох същия въпрос – Дан Радър от Си Би Ес, Дейвид Роуз от „Обзървър”, както и журналисти и продуценти в Би Би Си, които пожелаха да останат анонимни.
С други думи, ако журналистите си бяха свършили работата, ако се бяха опълчили на пропагандата и я бяха разследвали, вместо да я подпомагат, днес стотици хиляди мъже, жени и деца щяха да са живи и нямаше да има нито „Ислямска държава”, нито обсада на Алепо или Мосул.
Нямаше да има и никакво зверство в лондонското метро на 7 юли 2005 година. Нямаше да ги има потоците от милиони бежанци, нито мизерните им лагери.
След терористичното варварство миналия ноември в Париж президентът Франсоа Оланд незабавно изпрати самолети да бомбардират Сирия – разбира се, последваха нови терористични атаки, продукт на неговите изявления, че Франция е „във война” и че „милост няма да има”. Държавното и джихадисткото насилие се хранят едно от друго, това е истината, която никой национален лидер няма куража да каже открито.
„Когато истината е заменена с мълчание – казва съветският дисидент Евтушенко, – мълчанието е лъжа.”
Ирак, Либия и Сирия бяха атакувани, защото техните лидери не бяха марионетки на Запада, а не защото Саддам или Кадафи не са зачитали човешките права. Не това беше от значение, а фактът, че те не се подчиняваха на заповеди и не предадоха контрола над своите държави.
Същата съдба сполетя и Слободан Милошевич, след като отказа да подпише „споразумение” Сърбия да бъде окупирана и обърната към пазарната икономика. Народът му бе бомбардиран, а той самият – осъден в Хага. Подобна независимост очевидно е недопустима.
Както Уикилийкс разкри, сирийският лидер Башар Асад беше нападнат, след като през 2009 отказа да пропусне през територията на страната си газопровода от Катар до Европа.
От този момент нататък ЦРУ планира да унищожи сирийското правителство, като използва джихадистки фанатици – същите тези, които в момента държат под контрола си градовете Мосул и Алепо.
Защо това не са новини? Бившият служител на британското външно министерство Карн Рос, отговорен за санкциите срещу Ирак, ми каза: „Трябваше да захранваме журналистите с несъществена, приемливо звучаща информация, или изобщо да не ги осведомяваме. Така стояха нещата”.
Средновековният клиент на Запада Саудитска Арабия, на която САЩ и Великобритания продават оръжия за милиарди, в момента унищожава Йемен, една толкова бедна държава, че дори в най-добрите й периоди половината от децата й са недохранени.
Потърсете в Ютюб и ще видите масираните бомбардировки – „нашите” снаряди, които саудитците изстрелват срещу села, тънещи в мръсотия и немотия, срещу сватби и погребения.
Експлозиите изглеждат така, сякаш са произведени от малки атомни бомби. Саудитските бомбардировачи работят рамо до рамо с британски офицери. Но този факт липсва във вечерните новини.
Пропагандата е най-ефективна, когато инженерингът на нашето съгласие се прави от хора с добро образование – завършили в Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, Колумбийския университет, и с кариери в Би Би Си, „Гардиън”, „Ню Йорк Таймс”, „Вашингтон Поуст”.
Тези организации са известни като либерални медии. Представят се като просветени, прогресивни трибуни на нравствения дух на времето. Те са антирасисти, профеминисти и про-ЛГБТ.
Освен това обожават войната.
Докато говорят в защита на феминизма, подкрепят грабителски войни, които погазват правата на безброй жени, включително правото им на живот.
През 2011 година Либия, по онова време все още модерна държава, беше разрушена под претекста, че Муамар Кадафи е на път да извърши геноцид над собствения си народ. Тази новина се тиражираше непрестанно, но не чухме никакви доказателства. Защото беше лъжа.
В действителност Великобритания, Европа и САЩ искаха онова, което обичат да наричат „смяна на режима” в Либия, най-големия производител на петрол в Африка. Влиянието на Кадафи на континента и преди всичко неговата независимост бяха нетърпими.
Така че той бе убит с нож в гърба от фанатици, подкрепяни от Америка, Англия и Франция. Хилъри Клинтън аплодира пред камерите жестоката му смърт с думите: „Дойдохме, видяхме, той умря!”.
Унищожението на Либия беше медиен триумф. Докато барабаните на войната гърмяха, Джонатан Фрийдланд написа в „Гардиън”: „Въпреки че рискът е съвсем реален, намеренията за интервенция остават силни”.
Интервенция – колко учтива, мека дума на „Гардиън”, чието истинско значение за Либия беше смърт и разрушения.
Според собствени данни на НАТО Алиансът извършва 9700 „въздушни нападения” срещу Либия, повече от една трета от които са насочени към цивилни цели. Атаките включват и ракети с уранови бойни глави. Разгледайте фотографиите на развалините в Мисрата и Сирт, а и на масовите гробове, които бяха открити от Червения кръст. УНИЦЕФ докладва, че повечето убити деца са на възраст под десет години.
Като пряко следствие Сирт се превърна в столица на „Ислямска държава”.
Друг медиен триумф е Украйна. Уважавани либерални вестници като „Ню Йорк Таймс”, „Вашингтон Поуст” и „Гардиън”, както и мейнстрийм телевизиите Би Би Си, Ен Би Си, Си Би Ес и Си Ен Ен изиграха основна роля в убеждаването на зрителите си да приемат една нова и опасна студена война.
Всички изопачиха събитията в Украйна, представяйки ги като зловреден акт от страна на Русия, докато превратът в Киев всъщност бе дело на Съединените щати, подпомогнати от Германия и НАТО.
Това преобръщане на реалността е така всеобхватно, че военната заплаха от страна на Русия към Вашингтон вече не е новина. То е прикрито с клевети и насаждащи страх кампании от рода на онези, с които израснах аз по време на първата студена война. И русите отново идват за нас, водени от един нов Сталин, когото „Икономист” изобразява като Дявола.
Сподавянето на истината за Украйна е едно от най-пълните новинарски затъмнения, за което съм чувал. Фашистите, които организираха преврата в Киев, са от същата порода като онези, които са подкрепяли нацисткото нахлуване в СССР през 1941 година. Въпреки всички страхове от днешния възход на фашисткия антисемитизъм в Европа обаче, нито един държавен глава не споменава за фашистите в Украйна, с изключение на Владимир Путин. Но той не се брои.
Мнозина в западните медии работят усилено, за да представят етническото рускоезично население в Украйна като аутсайдер в собствената си държава, като агент на Москва, и почти никога не наричат тези хора украинци, които искат федерация в рамките на Украйна, или пък украински граждани, противопоставящи се на дирижирания от чужди сили преврат срещу тяхното правителство.
Почти като на шега войнолюбците се обединяват отново.
Глашатаите на „Вашингтон Поуст”, подстрекаващи към война с Русия, са същите журналисти, които публикуваха лъжата, че Саддам Хюсеин е разполагал с оръжия за масово унищожение.
За повечето от нас американската президентска кампания е фрийк шоу, архизлодеят в което е Доналд Тръмп .
Хората с власт в САЩ обаче го ненавиждат по причини, които нямат нищо общо с противното му поведение и възгледи. За невидимото правителство във Вашингтон той е пречка за плановете на САЩ през ХХІ век със своята непредсказуемост.
Съединените щати искат да запазят световната си доминация и да подчинят Русия, а при възможност и Китай.
За милитаристите във Вашингтон истинският проблем с Тръмп е, че в миговете си на просветление той, изглежда, не желае да влиза във война с Русия. Предпочита да разговаря с руския президент, а не да се бие с него. Заяви, че иска да разговаря и с китайския държавен глава.
В първия си дебат срещу Хилъри Клинтън обеща да не бъде първият, който ще прибегне до ядрено оръжие в случай на бъдещ конфликт. Каза: „Със сигурност няма да ударя пръв. Избере ли се ядрената алтернатива, всичко приключва”. Това не е новина.
Дали е бил искрен? Кой знае? Той често си противоречи. Несъмнено е само, че е смятан за сериозна заплаха за статуквото, поддържано от огромната машина за национална сигурност, която контролира САЩ независимо от това кой седи в Белия дом.
ЦРУ иска Тръмп да загуби. Пентагонът иска Тръмп да загуби. Медиите са против него. Дори собствената му партия не желае той да спечели. Тръмп е заплаха за владетелите на света – за разлика от Клинтън, която не остави никакво съмнение, че е готова да влезе във война срещу въоръжените с ядрени бойни глави Русия и Китай.
Клинтън притежава класа и често се хвали с нея. Наистина, биографията й е впечатляваща. Като сенатор подкрепи кървавата баня в Ирак. Когато се кандидатира срещу Обама през 2008 година, заплаши, че „напълно ще заличи Иран”. Като държавен секретар заговорничеше за унищожението на правителствата в Либия и Хондурас и започна да дразни Китай.
Наскоро обеща да подкрепи и създаването на забранена за полети зона в Сирия – директна провокация за война с Русия. Клинтън май ще се превърне в най-опасния президент на САЩ през целия ми живот – а това е отличие, за което конкуренцията е жестока.
Без помен от доказателства тя обвини Русия, че подкрепя Тръмп и че руски хакери са й разбили имейлите. Публикувани от Уикилийкс, тези имейли ни показват как в личните си контакти с богатите и силните Клинтън говори точно обратното, което твърди публично.
Затова е толкова важно да бъде заглушен и заплашван Джулиан Асанж. Като редактор на Уикилийкс, той знае истината. И нека уверя тези, които се интересуват, че Асанж е добре и Уикилийкс работи на пълни обороти.
Днес вече е задействано най-голямото съсредоточаване на американски военни сили след Втората световна война – в Кавказ и Източна Европа, на границата с Русия, в Азия и Тихия океан, където основната цел е Китай.
Спомнете си за това, когато на 8 ноември циркът на президентските избори достигне своя финал. Ако победи Клинтън, цял гръцки хор от малоумни коментатори ще отпразнува коронацията й като голяма крачка напред за жените. И никой няма да спомене за нейните жертви – жените в Сирия, Ирак и Либия. Никой няма да каже и дума за тренировките по гражданска защита, които се провеждат в Русия. Никой няма да напомни за „факлите на свободата” на Едуард Бернайс.
Някога пресаташето на Джордж Буш нарече медиите „удобни съучастници”.
Произнесено от висш служител в администрация, чиито разгласявани от медиите лъжи са причинили толкова страдания, това определение е предупреждение от историята.
През 1946 година прокурор на Нюрнбергския трибунал казва за германските медии: „Преди всяка голяма агресия те започваха медийна кампания, за да отслабят жертвите си и да подготвят психологически германския народ за атаката. В пропагандната система най-важните оръжия бяха ежедневната преса и радиото”.
*Джон Пилджър е австралийски журналист и репортер, носител на множество международни награди за журналистика, работил като военен кореспондент във Виетнам, Камбоджа, Египет, Индия, Биафра и Бангладеш. Отразява зверствата и кръвопролитията в Афганистан, Палестина и Източен Тимор.
Превод от английски: Филип Каменов
Dilber MC Theme by HarzeM