Kastello
Jr. Member
Posts: 90
|
 |
« on: August 23, 2008, 17:46:59 PM » |
|
Местноста, гдето беше колибата на дядо Иван Гащила с егрек на връх планината се казва Срятово.Място огледно, с много поляни, обрасли със сочна и млековита трева.По тия поляни дядо Иван от ранна пролет до късна есен пасеше стадото си.Кучетата обикаляха около стадото и му осигуряваха спокойствие.
В една ранна пролет кучката на дядо Иван се ощени с две мъжки, много едри кученца.Още като ги видя, тои каза:"Разгеле, ще ги оставя да пазят стадото."Едното кученце бе с къса, сивожълта козина, а другото- чисто бяло, с дълга козина, само половината глава отпред, заедно с муцуната му, бе черна.Заради това някои го наричаха "Грозьо" и с това име си остана до края на живота.
Двете кучета растяха бързо.Стопанинът всеки ден им вареше царевична каша с козе и овче мляко.Месо не им даваше.За няколко месеца надминаха на ръст майка си и заедно с нея започнаха да гонят вълците.Не им даваха да припарят до стадото.
Патил бе много дядо Иван от вълци,неведнъж са му вземали по няколко брава.За да опази стадото бе купувал много кучета и бе разбрал житейската истина, че "всяко куче стадо не пази".За това се радваше от сърце на двете новородени щенета и имаше защо.Пораснаха много бързо.Майка им ги научи как да пазят стадото и къде да се движат-ако овчарят върви пред стадото, тяхното място е назад или от двете му страни, или обратното-ако овчарят е отзад, тяхното място е отпред.Раснаха и пораснаха, станаха на една година, когато в една късна есен се случи най-лошото.В нареченското землище от реката нагоре три вълка нападнаха стадото.Брав не успяха да вземат, защото кучетата ги усетиха навреме, започнаха да лаят и ги подгониха.По едно време ги настигнаха и братът на Грозьо(той беше много серт куче)се хвърли на най-големия вълк, а кучката и Грозьо изостанаха.Дядо Иван започна да ги вика.Двете се върнаха,братът на Грозьо не се завърна.Вълците превалиха голямата барчина и ги загубихме от поглед.Тогава дядо Иван с натъжен глас каза:"Отиде ми хубавото куче, изядоха го вълците."За да се убедим в това на следващия ден пуснахме овцете в същата посока и намерихме само главата на кучето.
Наскоро кучката умря от старост, остана Грозьо и едно друго куче, черно, викаха му "Барак"
Вярата на дядо Иван остана в Грозьо.Той действително стана грамадно куче, друго такова в село нямаше(аз ходех тогава с овцете като помагач).Понякога си играех скришом с Грозьо, качвах му се на гърба, а той ме носеше няколко метра, а бях вече юноша и не бях лек.
Близо 15 години Грозьо бе истински пазач на стадото.Както се казва, в селото имаше много кучета, но това биеше всички.То бе с умни очи, със строг и решителен поглед.Спрямо вълците и крадците беше свиреп.Не признаваше нищо друго освен планината, овцете и стопанина.Вълк да припари до кошарата и да влезе в стадото- никога!
Обичаше дядо Иван, когато минаваха хора покрай пладнисалото стадо на местността Топилище, да викат:"Дядо Иване, кучето ти е легнало до пътя, рукни го да не ни ухапе."А той с усмивка им отговаряше:"Минавайте, нищо няма да ви стори."Грозьо знаеше, че не е отгледан и хранен от стопанина си да хапе мирни люде, а да пази стадото му от диви зверове.Това той го изпълняваше безупречно.Знаеше работата си и изпълняваше дълга си.
Случваше се и така, че понякога в стадото да влезат от няколко страни глутница вълци и да вземат коза или овца.Но тежко и горко на тези, които бъдат настигнати!Веднъж вече се смрачаваше на Срятово, когато няколко вълка влязоха в стадото и успяха да вземат някаъв брав.Грозьо ги подгони към Бъзов дол и цяла нощ не се прибра.Дядо Иван нищо не каза.Той бе сигурен, че няма да му се случи нищо лошо.Вечерта мина, та изброи стадото в егрека и каза, че няма една коза.На сутринта отново пуснахме овцете към Бъзов дол.Когато стигнахме Драгановското място, дядо Иван се изрюка и Грозьо се обади от Бъзов дол.Тогава той рече""Кучето е отървало козата.Върви да видиш.Ако е жива, се обади, ако е умряла му разреши да я изяде."Кучето бе легнало на два метра и я пазеше, беше цялото в кръв.Аз изпълних заръката на стопанина.
Е, благодаря ти, мой верни приятелю-говореше лицето на дядо Иван, когато му разказах, къде намерих кучето и част от козата.
Най-голяма беше радостта на дядо, когато Грозьо с дебелия си и силен глас започваше да лае на вълк и подгонваше глутницата- с два-три вълка мереше сили.Често се връщаше от такива битки с нахапано тяло, но той знаеше как да действа, затова и раните му бяха малки и бързо заздравяваха.
По-жестока бе борбата на Грозьо, когато отърва половината коза.Колко са били вълците, не разбрахме.Вечерта, като се прибрахме с овцете в егрека, дядо Иван го извика при себе си.То, въртейки опашка, се приближи до стопанина, легна в краката му и зачака.Дядо Иван го погали и внимателно опипа цялото му тяло.Когато стигна дясното бедро се навъси и каза:"Този път, приятелю, без лекуване няма да се оправиш".Отиде до колибата взе едно желязо и го сложи в огъня.
Аз не знаех, какво ще прави, но с юношеския си акъл се досетих, че с него ще лекува Грозя, но не виждах синджир, с който да го върже, защото никой път не го бяхме вързвали.Докато мислех и недоумявах кое как ще стане, дядо Иван хвана края на желязото с един вълнен парцал, половината от желязото бе съвсем червено.Излезе от колибата и отново извика Грозьо.Когато кучето пристигна до него, с повелителен глас му заповяда:"Легни!"То легна.Дядо Иван го надкрачи и започна с добри думи да го успокоява да търпи, защото е за негово добро и внимателно започна да обгаря раната.Аз гледах и не вярвах на очите си.Мислех, че кучето ще скочи и ще избяга, а то покорно стоеше, леко трепереше и с тих глас заскимтя, като че ли разбра какво ще го правят.Тази процедура дядо Иван повтори три-четири пъти и раната се затвори за седмица.
Мощният глас на Грозя всяка вечер огласяше Срятовските барчини, нагоре чак до Кълвачовица.Отдалече усещаше вълците и до там ги гонеше.Решителността му бе ненадмината.Винаги ходеше с гюслюк на шията(железен обръч с шипове).Няма да забравя случая, когато на Срятово до Бунаря два вълка нападнаха стадото.Грозьо бе изостанал назад, но бързо ги усети и ги подгони по пътеката за Бъзов дол.Преди да настигне вълка, който бягаше последен, същия скочи на четири метра под пътя и се скри в една хвойна, със задача ако Грозьо не го усети и продължи да гони първия вълк, той да го настигне отзад и двата вълка да го удавят.Добре, но нещата взеха друг обрат.
Когато наближи скрилия се вълк, Грозьо с един скок се хвърли върху него.В същото време се върна и първия вълк и започна жестока битка, която продължи около половин час.Дядо Иван наблюдаваше от високото борбата но не се намеси, не извика кучето да се върне при стадото.Той бе уверен, че Грозьо ще спечели борбата.Когато стигнаха до Бъзов дол(голямото дере), вълците се отскубнаха и побягнаха през усойката.Грозьо ги гони до Бозова бърчина и се завърна невредим.
Не го запомних да ухапе човек или да се здави с друго куче, ако то не го нападне.Запаметила ми се е случката, която няма да забравя, докато съм жив.На местноста Орехово с вуйчо Слави пасем овцете.Една сутрин ги пуснахме към Куртевите колиби, вуйчо остана да свърши нещо по колибата.Мен проводи с овцете и ми заръча, като стигна до Горната чешма, да ги спра и да чакам.Когато стигнах чешмата заварих овчаря на Стоян Куртев.Нашите овце се запасаха по поляната.Грозьо бе легнал на десетина метра от нас, сложил главата си на предните крака.След малко слушаме, от към Куртевите колиби двете им кучета лаят и идват към нас.Едното бе малко, а другото бе малко по-малко от Грозьо.Голямото бе много зло и серт, затова името му бе Кибритя.Куртевият овчар ми вика:"Митьо, изгони кучето, защото нашите идват отдолу и нещо ще му се случи."Аз нищо не сторих, защото бъх сигурен, че по-скоро на неговите кучета може нещо да се случи, отколкото на нашето.
Слушаме Кибритя, бав, бав. лае с дебелия си глас и идва към нас.С пристигането си се хвърли върху Грозьо да го дави.От разказа ми дотук разбрахте, че Грозьо бе голям майстор на схватките.Той мигновенно се изправи на задните си крака, скочи върху Кибритя и с гармадното си тяло го бутна пред себе си, не го захапа, натиска го около минута-две и не му даде да мръдне..Кибритя се изплаши и започна да цирика.Грозьо го пусна, то си подви опашката и си тръгна обратно към колибата.Куртевият овчар гледаше като зашеметен, не очакваше, че това ще се случи, само каза:'Брех-брех-х-х, какво стана!"
Вуйчо Слави винаги бе с овцете и Грозьо го имаше за втори стопанин, затова и за него бе готов всичко да направи.Един пролетен ден той пуща овцете нагоре над Срятово да пасат в Нареченското землище.Идват 15 души нареченци с брадви и искат да го бият, че пасе овцете в тяхна мерия.Вуйчо Слави се опитал да се разбере с тях по човешки, но работата не станала.Най-големият бабаит скочил върху него и го съборил.Той само извикал:"Олеле, Грозьо!"Кучето било на няколко метра от мястото и на три скока се намерило върху похитителя.Острите зъби се впили в рамото, той изревал от болка.Кучето го хвърлило като перце настрана и като ги подгонило, кой където настигне ги събаряло.Те се изплашили, забравили, че носят брадви и побегнали към Наречен.Така Грозьо спасява своя млад стопанин.Затова всички от село завиждаха на дядо Иван, че има такова силно и умно куче.
Силен и верен на своя стопаним бе Грозьо, но дядо Иван остаря,70-те носеше на плещите си.Те не бяха чак толкова много, но получи удар и след три месеца в началото на 1931 година почина.
Грозьо се падна на Никола.През лятото той бе на гурбет като дюлгерин.Помоли Иван Перпела да му пасе овцете заедно с техния пазач.Иван не го хранил както трябва.Грозьо ходил почти гладен.През есента на Градище, на долния край на една царевична нива. намира парче месо с отрова, заложено за мечки и го изяжда.След два дни Иван го намира умрял.
Страшно лошо, тежко стана на цялото семейство за голямата загуба.Но какво да се прави, не можеш го върна.Който не гледа животни не гледа и люде, както казват хората.Това, което караше кучето така силно да се привърже към стопанина си, е много тънко и силно, то не се види.Сви се сърцето на Никола.С кого ще замени Грозя?Стадото без куче не може, купи едно, нарече го Шаро.И то пазеше, но не можеше да стигне Грозьо, затова мъката по него остана.
Колчем дойдеше на Градище или да мине през него, Никола си спомняше за Грозьо, или ако имаше някой с него, му казваше:" Ей там, на долния край на Гажуровата нива, лежат костите на наш Грозя."И до края на живота си продължаваше да разказва за своето любимо куче.
|
Dilber MC Theme by HarzeM