Възможно ли е разединение - дискусия

[Mad Max]

Нека по преценка на модератора темата остане явна или скрита..

Подхващам я.
Чудя се какво е това нещо нашето.. Гледам ги хората - цепят се, уж да работят, да правят, да струват и там както искате го наричайте, щото все на някой нещо не му угажда, все някаква интрига се е завъртела от недоизказани приказки очи в очи, от премълчана истина, от незадоволено его и т.н. и т.н. От едното цяло се разбива на две, после тия две на още две.. На още и още.. Докато накрая всеки не остане сам.. И пак да се хване да се разкъса на две, три.. осем, сто.. Преко силите си да бъхти, да се съсипва - заради едната горделивост и неспособност за комуникация, разбирателство, прошка, злоба и др..

За туй съм решила да заложа на тая кауза - вярвам че сме способни до края на живота си да се цепим, отцепваме, оплюваме, презираме и тайно или явно да се гордеем като с триста зора качим по едно стъпалце от "стълбата към небето" /дето в крайна сметка пак ни тегли общия знаменател/, да се мерим кой колко знае, кой колко може, кой какъв е, как пикае - прав или легнал.. /странно е че когато един човек стане герой/авторитет/Някой - народа го беси, предава, убива го - не само тук, навсякъде - историята помни/ и естествено тук някой ще извика "аз не съм от тях!" - илюзия..
Толкоз ни струват мераците "АЗ" и на аз-а разцепките и изцепките.. Неспособни мишоци без въображение, блъскащи си главите на кой кораб да се качат като дойде наводнението и изтрепващи се да го напуснат, когато видят че потъва..
Такива сме хората.  Жалки плъхове.
И да, сред нас се носи мълвата, че горе витаят орли, ма нито некой ги е виждал, нито ги е чувал.. Това "не ми били орли, а плъхове с пластична операция на кокошки" - веднага ще чуете слухове.. "Откраднали и продали нашето сиренце".. Или че всъщност самите ние сме орли, само приличаме на плъхове щото не сме си улучили средата  ... И колкото по-нагоре отива стълбата, толкова повече един плъх се чувства орел..
Абе мамка му и живот! 

Ако някой ден Никола Вапцаров ме прочете искам да ме заплюе яко в лицето за обезвереността ми към хората - щото ако не го направи той ще го сторя аз - заради глупостта му неотлъчно да обича това миндилско творение и да го защитава, да се бори за свободата на духа му през целия си жизнен път. Ще се хванем за косите, ще се сбием даже, после ще се разцепим.. И пак тайничко на 4, на 8.. Пак ще си шушукаме, че ние сме орлите /всеки по отделно/ - че другите са плъхове.. Ще задоволяваме глада си за човечност по тоя начин с всяка разцепка по своему и ще бъдем щастливи - щото мисълта, че това е било единствения изход ще ни успокоява в безсънните ни нощи.. 

И ето го любимият поет.. Каква музика за душата пише и каква обич възкръсва у мене.. И все ми кънти във ушите и ме кара на две да се цепя.. Дето ме кара да забравям за чуденката къде съм сред свои или чужди, да им вярвам или не, плъхове ли сме, орли ли - кви сме аджеба и с какво се движим - движим ли се потъваме ли.. Кво става бе?

[Mad Max]

Един сляп

Един сляп
свири на чело
в кварталното кино.
И теб
ти се струва,
че чуваш
на тройка в степта необятна звънци
и виждаш дори
как мъж и жена се целуват.
Облечени в боброви шуби,
снегът ги милува...
А те са сами –
далече от хората груби.

 
О, колко различен
е нашият слух
и колко далече
сме с тебе сега!...

 
Аз виждам: разкаляна вечер.
Тъга
притиска квартала...
И знам,
че там –
зад всяка стена
и ограда –
страда
един
отхвърлен син
на живота.

 
Притихва последната нота
на този миньорен пасаж.
Ти още живееш със своя
далечен, загубен мираж.
Не чувстваш, че вече покоя
е само привиден. Сега
за мене дори е обида
да креташ със куха тъга,
да хленчиш, задето умира
в Испания рицар. Защо,
когато светът е миниран
със ново идейно ядро;
когато над твоите степи,
покрити от белия сняг,
преминал е пролетен ветър,
преминал е бързия влак
на новите хора, донесли
слънца от Кавказ и Урал,
и няма ни спомен далечен
от дивата степна печал.

 
Послушай,
и в свежия ручей
на този съсзвучен поток
умий си очите,
и гледай –
светът е широк!
Светът е в тебе и мен
и в тази тълпа,
която наричат безлична.
Но аз я обичам,
защото тя крачи нагоре,
към новия ден,
защото се бори!

[Mad Max]

Ботев

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –

 
"За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем."

 
Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е   м о г а! –

 
Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

 
– Написа ли песен за Ботев? –
За Ботев ли?
Чакай...

 
"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."

Работникът бърчи си челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

 
– Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

 
– Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.


– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

[Mad Max]

Думи

Има думи, които пробиват
на сърцето коравия щит
и наливат отрова вонлива
от жлезите на свойте зъби.

Има дума предател, при нея
аз потръпвам, аз пламвам във миг
и лицето ми – кръв, руменее,
сякаш някой ми удря плесник.

Не, за тях аз не искам да пиша,
аз съм толкова девствен и млад,
че гърдите ми искат да дишат
на живот, а не на тяхната смрад...

Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи – водопад.
И дочуваш уж някой говори:

                                       С в о б о д а !

Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи – Свобода! Свобода!

Свободно, просторно размахваш
косата и чуваш – звънти.
И чорли перчема ти вятъра
хубава дума, нали?

 

[Mad Max]

Рибарски живот

Ти виждаш:
издути платна,
луна на небето излезла,
и мислиш:
живот е това,
живот преизпълнен с  п о е з и я.

Отгоре –
изгряват звезди.
Небето –
седефено свети.
От сушата
кроткият бриз
с ръката си
къдри
морето.

Ех,
волен рибарски живот,
описан
във толкова песни!
На мачтата – бяло платно...
Така да описваш
е лесно. –

Турни му „безкрайно море“,
залей го излеко
с синило
и всичко излиза добре –
картинно
и мило.

А туй,
че със вълчи зъби
студеният вятър ни хапе
и като тежки
сачми
те бият смразените капки?

Прогизнал
се връщаш дома
от влага.
А лодката зее.
И в кърмовия долап
две риби
във мрака сребреят.

Христос да би слязъл
сега
с две риби
какво ще направи?
От мъка –
очите горят,
гърдите –
омраза задавя.

На покрива
в рядката тръст
дъждът се полека оцежда.
Заспиваш.
И после в съня
изгрява далечна надежда...

Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот! –
н е и з в е с т н о с т.
Не мож го разправи,
а то –
иди, че реди го на песен...

[Mad Max]

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.

[Mad Max]

Антени

В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало
И аз не спя, и те не ще заспят,
замаяни от новини и мисли.

като оса в ушите ще бръмчи
гласът на тъп и злостен агитатор.
Ще светне ярост в моите очи
и после ще обърна кондензатора,

ще плувна в саксофонена мъгла,
на негърката, в ритъма отсечен,
ще се люлеят тръпните бедра...
Нима това си ти, човечество?

Като че ли в тропическия пек,
под този тежък купол на небето,
се ражда черния човек
за екзотичен декор в кабаретата.

То сякаш, че живота ни тече
спокойно като Дунав в равнината.
Развей си черния перчем
и се надбягвай с пролетния вятър.

Но слушай как в студеното звънтят
през тази нощ антените отчетливо.
И аз не спя, и те не ще заспят,
и ти не ще заспиш, човечество.

[Mad Max]

ДОКЛАД

Часът е седем. –
Да губиме време
не струва.
Но гледам –
отсъствуват двама.
И знаете, мене ми идва
да псувам,
защото нехайството
значи измама,
предателство значи
към нашето дело.
Макар и шаблонно,
аз смело ще кажа,
че трябва да влеем
умът и кръвта си,
живота си даже
във нашта идея.

Аз почвам доклада.
Ако случайно
в него мъничко
мисъл не стига,
търсете виновника –
моята младост,
сърцето ми
с кръв непокорна
на тигър.

Какво ще докладвам?
Какво ще усуквам?
Да почна с войната
в Китай ли? – Излишно!
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното име
        Р о д и н а!

Ако с главите си
счупим вратите,
подпрени със мрака
на днешното време,
ако умреме
на поста си, верни
на гладния повик
на нашата ера,
това е прекрасно,
но чакайте, нека
поставим наясно въпроса. –
Далеко
не мерим ли,
твърде далеко, другари?

Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
                      със мене.
Та аз за секунда, за миг
                       ще те смажа.
Аз чувствам горещите думи на
                           Ленин:
"Прав е другарят Вапцаров" – ще каже.

И тъй – към доклада.
Докладвам направо –
аз страдам!
Но някой ще каже тогава:
"Забравяш –
въпроса е толкова личен...
Ти можеш да страдаш,
тъй както обичаш,
но твоята мъка
ще трогне малцина."
Грешите –
аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.

Работи работник
в хлебарница "Охрид".
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.

Работи работник
в хлебарница "Охрид".
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.

Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал.
В полето, където
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.

Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.

Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
аили
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.
А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
"Изгубили свойта посока."

Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?

Затуй и народа
със нас е на "Вие" –
не чувства но свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.

Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.

А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!

Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.

Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа –
"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода...".

[Mad Max]

Борбата е безмилостно жестока...

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                                      толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със теб,
народе мой, защото се обичаме!

 

[Mad Max]

Ще помоля мода да не ми променя заглавието и идеята на темата.. 
Иначе нека си я мести къде си иска.

[petko]

poneje mnogo durjish na zaglavieto ,me  estrah dali  da ne te razbera netochno...nevuzmojni neshta niama ,e ima de  3 perpetum mobile ,da se vurnesh tam otkudeto si doshul  ot tam kudeto shte idesh

ne samo che e vyzmojno mi e normalno ,horata si suzdavat iluzii i se razocharovat posle ,horata lujat ..i si viarvat.dori da si schisti pomisli i namerenia tova e dostatuchno .da ne govorim za onezi deto se obediniavat s nadejda da specheliat v lichen plan  i kat vidiat che ne stava ..ne prosto napuskat a razdeliat za da zavaladeiat

[petko]

Българинът по начало се ражда с чувство за повишени възможности. Всичко му е до колене. И това не е диагноза, а национална черта. В смисъл, че е всенародна диагноза..avtor nezivesten (pone za men) ,moje bi ne ni e po silite

pp vij podpisa na
jonsana v neta

[Mad Max]

да..
или гледат тъпо отстрани.. трийсе човека /и отгоре/ и мълчат - чакат да напиша нещо по конкретно за да скочат - чак тогава ще се включат.. Забравиха да говорят човешки, всичко им е схема, всичко е игра, всичко е сцена - всеки е или приятел или неприятел, или враг или свой и тъй нататък.. Сега са на нокти бас държа - едните за да получат вътък за плюене в близките шест месеца; другите да се видят какво и колко струват..

Млади хора ли?
Освен да кълват при Аврам не виждам как ще стане иначе.. Там поне структурата така е изградена - за да членуваш, правиш клуб, водиш, управляваш, контролираш, отговаряш пред организацията майка за региона от който си.. Та поне се дава шанс на младите нещо да свършат..

Всичко друго си гледа своя път - предначертан преди години /онзи иначе ИДЕАЛНИЯ  дето даже и да не одиш по него и пак всичко ти е ПИРФЕКТНУ/. Много важно къв си - способен или не, млад или не, мъж или жена..   

[Mad Max]

И да ви кажа - никога няма да забравя оная картина..

За пръв път влизам в село.. Всичко почти е порутено.. Само две къщи светят и един помияр лае нейде от улиците.. Като ме вижда се спуска към мене - гледам светлинките от къщите изчезват - напрозорците се турят капаци.. И едни присвити и изплашени до смърт бабешки очи, натежали от самотата и мъката и неспособни да надскочат любопитството си ме отпращат до края на улицата.. икат да се махам по-бързо.. Че ги жегва за живота..
А аз се усмихвам и ми минава през акъла: "сега има да се карат за мене и да ме говорят - поне две три лета напред" - и толкоз.. и емоция и загадки и ще съм лицето на всичките емоции кои минават през тех.. щото други образи няма - те са там някъде отвъд капаците..

Лека нощ.

[petko]

.temata ti li ia sloji  tuk?