Проза

[Mad Max]

ЖИВОТЪТ МИ Е КРЪВЕН БРАТ
Боян Митков Паничаров

Животът ми е кръвен брат.
Отгледа ме. И той хлапе осиротяло -
пораснало без време, без баща,
ала под ярките звезди прозряло,
че няма непрогледна тъмнина.

Животът ми е кръвен брат
и неговата кръв промива мойте рани
дори когато ме убива любовта,
дори когато врязва се в гърба ми
отровната приятелска стрела.

Животът ми е кръвен брат
и никога не ще се отрече от мене
дори когато аз го отрека,
дори когато падна на колене -
ще ме последва и в смъртта.

Животът ми е кръвен брат
и моето пределно земно основание
да бъда себе си, да продължа
и да науча свято своите деца
да бъдат на живота братя.

[Mad Max]

ЗОРА

Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота...
Това е може би минута,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се града...

Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън -
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътнените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш - още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените - те тебе викат,
те непрестанно те зоват.

Но где? На - пътя е заприщен:
навред затворени врати...
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан, протест дими.
Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свят
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
- Зора. Събужда се света.

Никола Вапцаров
София, юли 1936

[Mad Max]

ДНЕС ЗА ВАПЦАРОВ

Убиха те рано, поете. И ти не дочака
да видиш как пролетно време изсъхват цветя.
Да чуеш как твоят мотор не запя, а заплака.
Как всеки неволно на вярата ти завидя.

Как пак във агония твойта родина се мята,
и дракони колко в небето отровно летят.
И хората как се обичат!! - досущ като братя,
що двора си бащин до стръкче коприва делят.

Другарите пак си отиват от кашлица тежка.
Децата се раждат на завет... и тръгват на път.
Не пише история простата драма човешка...
Едва я живеем, а нямаме право на смърт.

Къде си сега? Тъй си нужен сред нас - да ни учиш!
Към някаква кървава пролет светът е поел
и трябва борбата да стане за всекиго участ,
макар да ни плюят в душите - шрапнел след шрапнел.

И твоите песни тепърва да бъдат запети,
и с вярата ти дух по български да накладем.
За да стане животът по-хубав от песен, поете!
За да стане животът по-слънчев от пролетен ден!

Румяна Веселинова Фалк

[Mad Max]

СЪН

Земя, сънувах те красива
със въздух лек, като прозрачна дреха.
Моретата искряха в светло синьо,
блестеше в топли цветове небето.

В горите ти - безкрайни и зелени
бушуваше животът многовидов.
Вибрираха листата с птичи трели,
а вировете бяха пълни с риба.

Планински склонове с реки студени
обкичени с гирлянди сякаш бяха.
На птиците възбудения полет
изписваше в небето свободата.

На цветен дъх ухаеше полето
и оживяваше на вятъра с играта.
Такава - свежа, чиста, млада беше,
като във приказка - богата.

Земя, сънувах те Безлюдна.

Зорница Стойчева Биячева-Димитрова

[Mad Max]

АКО

Ако владееш се, когато всички
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен – не сееш клевети;
или намразен – злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш краха – зъл предател
еднакво със триумфа – стар циник;
Ако злодеи клетвата ти свята
превърнат в клопка – и го понесеш,
или пък видиш сринати нещата,
градени с кръв – и почнеш нов градеж;
Ако на куп пред себе си заложиш
спечеленото, смело хвърлиш зар,
изгубиш, и започнеш пак, и можеш
да премълчиш за неуспеха стар;
Ако заставиш мозък, нерви, длани
и изхабени – да ти служат пак,
и крачиш, само с Волята останал,
която им повтаря: „Влезте в крак!
Ако в тълпата Лорда в теб опазиш,
в двореца – своя прост човешки смях;
Ако зачиташ всеки, но не лазиш;
ако от враг и свой не те е страх;
Ако запълниш хищната Минута
с шейсет секунди спринт, поне веднъж;
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой – ще бъдеш мъж!

Ръдиард Киплинг

[skolev]

 

[Mad Max]

Слушайте, България! Тя надава писък
не защото включена е в оня черен списък
не защото още на вратата хлопа,
сякаш е във Азия, а не във Европа,
не защото днеска чуждите търговци
идат като тигри. Бягат като овци,
не защото вече слагат ни намордник –
вместо хляб – инфлация, вместо борд – набордник,
даже не защото бедната държава
всеки я купува и я препродава...
А защото бавно и без съпротива
малката ни нация почва да загива.
Мъките не свършват. Бягствата не спират,
младите не раждат, старите умират,
няма го отдавна българският трепет,
чужди ни командват, своите ни трепят.
Сякаш озверя човешката природа,
где е покаянието, где е милостта,
едни чрез властта ограбиха народа,
други чрез народа заграбиха властта.

Затова да махнем всичките бездария
и не Бог, а ние да пазим България!

Недялко Йорданов

[Mad Max]

АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

[Mad Max]

КЪЩА
На паметта на Йордан Йовков

Твойта тиха жеравненска къща,
във която ти не си се връщал
тъй отдавна, тъй отдавна вече,
аз се връщам в тази тиха вечер.
Аз се връщам тъжен вместо тебе,
а пък в мене твоят свят вълшебен
като в своя къща се завръща.
Всичко пак си е едно и също,
както някога си го оставил –
портата, чардакът, онзи бавен,
много бавен калдъръм до входа.
Аз вървя по него. Той ме води
към живота, що е минал тука,
към Моканина и към Калмука,
към Шибил и Рада, и към всичко,
към оная тъжна божа птичка –
лястовица бяла, бяла, бяла,
в сънищата само прелетяла,
в сънищата само оздравила
болни и сакати, и немили…
Тази тиха жеравненска къща
във вселена мигом се превръща,
във вселена светла и безкрайна,
сбрала мъки, радости и тайни,
сбрала толкова съдби човешки.
Аз затварям портата й тежка.
Аз, безбожникът, мълвя в тъмата:
„Боже, колко радост по земята!”

Безсмъртния Дамян Дамянов

[Mad Max]

Село ли си, или си картина?
Жива ли си, или си икона?
Кой зографин те е зографисал
от дърво, от камък и самобитност,
та неизтриваема с години
си седиш на синьото на фона?
. . .
Село ли си, или си вселена?

Дамян Дамянов

[петко]

 

Европа, млада и непохитена,

четеше своя рицарски роман,

когато, във зора незазорена,

загина рицарят Иван-Шишман.

Европа плачеше за Жулиета,

Европа се прехласваше по Бах...

А, с вълчи вой, в тракийските полета,

вървяха глутниците на Аллах.

Когато обкръжена от слугини,

тя тънеше в охолство и разкош,

във Солун, на пазара за робини,

гяурките вървяха пет - за грош.

Когато тя строеше катедрали,

и замъци... Във стария Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтанлъ Стоян.

Въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави.

И, всъщност, си остана непревзета

страната на хайдушките орли.

А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.

Със кремъклийка пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж!

 

[Mad Max]

На приятеля ми

 Да,
каквото и ще да се случи,
ти едно запомни от мене:
ние трябва да се научим
да не падаме на колене.
Да не падаме нито във боя,
нито в похода, нито в покоя;
да не падаме пред подлеците
на неважни и важни служби,
пред лъжците по дълг,
пред глупците с благородни
изгодни дружби,
да не падаме пред ония,
дето искат с ботуш да ни сгазят,
дето нощем по вълчи вият,
дето денем по змийски лазят...

Георги Джагаров

[Mad Max]

ГОРА

Къде се губех толкоз дни?
Къде тревожният живот ме мята?

Гора,
безгрижието на сърцето ми върни,
спокойствието на душата.

Да не сънувам всяка нощ
полета с буренясали пшеници,
размътени реки и вятър лош,
и паднали сред пътя птици.

Да не сънувам зли сърца
и викове, и сгънати колени,
присвити устни и навъсени лица,
и погледи студени.

На топъл мъх от мисли и тревоги да почина,
да ме опие сладостният дъх
на здравец и малина.

Зора зори!
Грей, младо слънце!

Аз глава навеждам
и слушам как шуми вековната гора
като разлистена надежда ...

Георги Джагаров

[Mad Max]

Откъс от "Отговор"
...
Аз душата си в слаби ръце не съм никога носил,
не са били за мене годините прашни тъмници,
нито дните ми хладен таван от въпроси,
нито мислите бедни простреляни птици...
...

България

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна - радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема.

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!
 
Георги Джагаров

[Mad Max]

http://www.monitor.bg/article?id=78368

Елегия

Хора, ех . ..
огорчиха ме тежко,
Сякаш вбиха в сърцето ми трън.
Нараниха ме тежко.
За какво?
Просто тъй по човешки ...
Замълчах.
И излязох навън.

А навън
едно слънце огряло,
едно синьо небе засияло,
едни чудни цветенца наболи
по рътлини и припеци голи,
светът станал тъй хубав и чист,
че извадих тетрадка
и молив
и заплаках
над белия лист...

Георги Джагаров