ЕДИНАК - Йордан Данчов Нямаше равен от Карлък до Карабалкан. И зиме, и лете обиграваше баира като господар и де каквото застигнеше или намереше, не прощаваше. Още са не спрели да лаят кучетата в Голям Кикез, изреваваха овчарите в Мечкиното гробе, а до вечерта излизаше в Кехайовското. Старите хора не бяха чували за такова диво, откакто се помнеха. Замръкнеше ли шиле или теле, на сутринта му намираха само чана и кокалаците. Влизаше всред ятаците и си избираше най-тлъстата яловица или някой чукан коч. За него нямаше ни страх, ни куче, ни пушка, ни чобан. Носеше до една ока едри сачми в снагата си, та да речеш, че от тях по леко стъпваше. От много пусии се беше оттървал, на много кучета от зъбите се беше измъквал. Веднъж му бяха с драхемки пукали, та половината плешка му бяха отнесли и пак нищо му нямаше. Оттам сетне свят кучечища съсипа. Казваха, че в кръвчицата му от майчина страна имало каракачанска намеса. За това бил хем як, хем акъллия. Който го беше виждал, разправяше, че козината му била по-рунтава от на другите вълци, а гривата му била възчервена. На бой бил колкото средно магаре. Лятно време, като лъснел косъма, можело шейсет оки и нагоре да има. Всяка зима си привикваше женски и до есента ги напращаше заедно с челядта. По-миналата зима го бяха видели да обисляда млада вълчица по Сухото корито и бърже му скроихме кюляфа. Събрахме се баш авджиите от Гела и от Сулища, та и от Широка лъка имаше. Още до обяд ги надирихме, но дирите бяха три. Двете вървяха близо една до друга и чат-пат се преплитаха, а третата обиграваше ту отгоре, ту отдолу, ама все настрани. Неговите стъпки не можеха да се сбъркат. Бяха по-големи и по-дълбоки от другите. Виках си на акъла – сега му е майката. Както е забудален по сватбарлък, няма да усети нито нас, нито кучетата. Пък и вятърът ни помагаше – духаше срещу ни. На едно място едрата диря се отделяше от по-дребната и отиваше към другата. Отначало си мислехме, че невестите са две, но следите по снега показваха инак. Там, дето стъпките се събираха, снегът беше овършан и по него имаше капки кръв, а на места беше разтопен, та жълтееше, както става, сториш ли на снега малката работа. Имаше косми, козина и цяло парче прясна кожа. Баш по средата така беше отъпкано, да речеш, че някой бе лежал. Виждаше се, че е падал пехливанлък. Помислихме да е някое от нашите кучета, но всички си бяха с нас, пък и да се отърве само куче от единака, трябваше от пес нагоре да е. Тогава старите авджии рекоха, че и друг мъжкар се е месил в сватбата, но и тоя път по-як бе излязъл нашият. То дето го беше надвил, ами и живота му беше халал сторил, та другият бе подпиквал от страх и от уважение. Значи, имаше адамлък /човещина/ у това страшно вълчище. Само дето не даваше някой да му припари в башкалъка /собствеността/. От мястото на разправията кървавата диря тръгваше встрани, а другите продължаваха напред. Усетили кръвта и пикоча, кучетата се юрнаха като диви и никой не можеше да ги възпре. Тъй по едрите стъпки никой не тръгна, пък и да бе тръгнал, кучешката олелия бе развалила сватбарския кеф на единака и никой повече не можеше да го стигне. Оставахме си само с мераците.
Сетне причухме, че Кьорхасановото момче в Мугла кове яки капанища. Наредихме ги ний петнайсетина, че и нагоре. Турвахме му най-хубавото месо. Мискининът му с мискинин обиграваше ги и месото не накусваше. Какво ли не помъчихме – нямаше отърваване. Друг път влизаше в яловото – в йоза, но лятос пририпна на мандрата в Кехайовското в дойните – в сегмала, та натръшка най-личната стока. Да речеш, че с нож им беше гърлата рязал. Нарамил бе каквото му бе трябвало, и кучетата го бяха чак до Леденицата гонили. Мушнал се беше някъде, та като да бе в земята потънал. През есента случайно видели на същото място женската с пет малки вълчета, досущ като него. Оттам сетне изчезнаха и никой ги нито чу, нито видя. Изгуби се и единакът и тъкмо си мислехме, че сме се отървали, намериха разпорено най-лошото куче на селото. Хем ходеше с нашийник, с дълги остри шила, пък вратната му жила била прегризана отведнъж. Личеше чия работа ще да е. Зимоска изчезна и магарето на стриката, та напролет му откриха само самара и по-едрите кокали. По наши сметки вълчището подминаваше десетака, но още никой не можеше да го надвие, та да го фирне от нашия вилает. Наш ли беше вилаетът, или негов, не можехме да му хванем края, но бяхме съгласни друг звяр да го смени, та дал Бог да излезнеше по-глуповат, макар и да е по-як.
И пак си идеше лятото, идеше и Костадинов ден, та се стягахме за мандражилък. Тая година мандрата щеше да е на Голям Кикез, а яловото, демек йозът, щеше да се върти по Кехайовското и нататък. Започваха кахърите и ядовете яловото ли да браним от дивото, сегмала ли да крепим. Чакаш го на йоза, мушне се в мандрата, да речеш, че някой му казваше къде са по-серт тюфеците и по-яки кучетата.
Дойде Костадинов ден!
Отлъчихме яловиците и кочовете, пуснаха ни някоя друга овца за млековане и нарамихме гегите. Другите останаха на мандрата предой да правят. Двамината с Бейоското щяхме йоза да пасем. Ако ни видеше някой от някъде какво бяхме шишане и джепане задянали, свят щеше да му се завие. Само дето топ нямахме. Тъй се пази селска стока, я! Сега да се покаже вълчището от някъде, помен от него нямаше да остане. Пък и какви кучечища ни следеха – с мечки да се пребориш. Хич кураж в тебе да няма – баш бабаитина ставаш. И като бе грейнало едно слънце, и като се беше зелнала оная ми ти гора, песента самичка излизаше. Подхвана я Бейоското. Метнах всичко на земята и надух гайдата. Вятърът спираше да духа...
Овньо льо, вакъл каматан,
Дошло е време, овньо льо,
Оттува да се вдигаме
Нах високана планина.
Ага през село да минем,
Височко вдигай главота,
Ситънко стипай с ножинки,
Ясанко цонкай чанове... А какви тюмбелеци и чанове бяхме вързали – най-големите, чак до село се чуваха. Яд ме беше, че на най-едрия и най-каматан коч нищо не бяхме вързали. Як беше като биче, та можеше и камбана да носи. Тъй, ама чорбаджията му не даваше, защото го беше страх да го не урочасаме. Беше от агушоския дамазлък. На времето Балканската война заварила с овцете дядо му на Кедика – стопанина на коча, в Турско. Тогава поръчали някой да иде овцете да забере, пък него са го в аскера записали. Проводили го в Тозборун служба да служи. Като усетили агушоските братя къде му е силата, одма го кехая сторили. Били на голям зор тогава – имали с хиляди овце, та им трябвали печени кехаи. Емнал се Кедикоският дядо, та си показал всичкия майсторлък. Когато го пуснали да си върви, дали му, каквото поиска, от стадото като вълк да си отдели. Докарал в село двайсетина от най-хубавите агушоски овце. От тоя корен беше и червеният коч. Червенееше като некалайдисана харкума /котел/. Още навремето са били първите овце в селото, пък сега беха най-каматните и най-стегнатите. Не знаеха какво е болест, какво е яловина. Личаха си в цялото стадо. И най-отпред вървеше Кедикоският коч. Не даваше никой да го превари. Когато се размърляха овцете, друг не можеше да припари наоколо. Негова беше всичката женска благина. Не пускаше мъжкар в ятака /кошарата/ да се свърти. Само като наведеше глава, и другите бягаха. Дето бяха по-ербап, издържаха до второто кюсване. Оная година събори на Балабанските мериносовия коч, та го приколиха. Пък да го погледнеш, ще ти останат очите! Един кафеникав, червен – грееше като огън! Рогата му навити, навити, като бургии. А стъпваше ситно и наперено, да речеш, че негова бе все планината.
Както и да е, стигнахме до Високия камък и започнахме ятака да градим. Градихме, каквото градихме, и се стъмни. Тогава забравяхме за песните и шенлиците /веселбите/ и пак за единака ни дойде наум. Майстор беше пущината и дано само ей сега да не идваше. Дрямката цяла нощ беше като чужда. Сутринта заградихме и от другия край, та ни се поотпуснаха душиците. Бяхме го сторили като кале. От двете страни зееше Високият камък, от другата – колибата, и огънят, та само отгоре можеше да прескочи. Там дебнеха кучетата и ние. Ден, два, три, неделя – нищичко. Бяхме захванали да поспиваме по-ячко.
И да видиш ти работа! Отсъдено е било да се случи. Стана като в съня. Тъкмо бяхме издоили няколко овчици, та варех млякото. Бейоското пририпна до село да се премени. Раюската кучка по некое време се беше разбесовала и всички юнаци я бяха отследили нататък по баирите. Стъквах огъня и си мислех за вълка. Както свалях харкумата от желязото, го видях да пририпка плета. Всичко стана толкова тихо и отведнъж, та нямах време да търся пищова, ами само гледах. Гледах и не можех да мръдна. Да речеш, че ме бяха вързали. Мина над платната като фъртуна и само очите му блеснаха – златни. Врипна в средата на стадото. Той беше, не можеше грешка да има. Стърчеше цяла педя над другите. Овцете се ройнаха като малките рибки в големия вир, хвърлиш ли камък. Застигна една яловица, бутна я, захапа я за шията и веднага я метна през плета в камънака, като да мяташе агне. Каква сила, какво нещо! Сетне втора, трета... И тъкмо ми дойдоха сили да викам, видях червеното кочище се провира като грамадна къртица между врящите се от уплах една в друга овце. Накрая с мъка прескочи две-три животинки, напиращи лудо да скрият главите си между другите, и се озова в празното, в гръб на вълка. Единакът се разправяше в това време с друг един мъжкадак, та нито можеше да види, пък и не очакваше никой да му се опре. Жертвата беше вече във въздуха, когато червеният, набрал сила и бързина, тъй прасна единака отзад, та заедно с другия коч и плета се понесоха към пропастта. Точно на края се позапънаха на един як кол, та ха, ха да не паднат, но червеният ги перна още веднъж и заедно с тях изчезна в тъмницата.
Как съм осъмнал, не знам. На зазоряване, още щом се върна Бейоското, разпалихме две главни и отърчахме надолу да видим какво беше станало.
Три-четири брава лежаха надути като тъпани. Кедикоският коч си лижеше строшената нога, а една кървава диря водеше още по-надолу.. към Леденицата.
Единакът беше потънал вдън земята...
Dilber MC Theme by HarzeM