Вярност и преданост

[DonKrasi]

                                             Милан Райски
                                            ВЪЛЧА КРЪВ
                                          
                                             Из горите

                                                Част I.                                            

Няколко дни времето бе меко, пролетно, но вчера отново всичко замръзна, а днес заваля мокър сняг. Снежинките падаха върху замръзналата земя и бързо покриваха полянките, по които снегът вече се беше стопил.

Лесничеят Хайтун крачи надолу по пътя, ледът под ботушите му хрупти и се чупи, а шумът сякаш се чува из цялата планина. Преметнал е пушката си през рамо, с дясната ръка е хванал цевта, а с лявата балансира движенията на едрото тяло върху хлъзгавия път. Недоволен от своите помощници, той мислено продължава наченатия разговор с тях. Под дебелите черни мустаци устните му шепнат нещо и се стараят да бъдат в унисон с мислите в главата на възрастния служител. Очите му под гъстите вежди гледат недоволно.

Чудно му е защо неговите хора не могат да разберат, че е време да започнат пролетната подготовка. Вече минава първата половина на април, а те още разсад не са получили. Дори смятат, че са прави. Не трябвало да се бърза, още било зима. Защо да се повреждат дръвчетата с прибързано изваждане и местене на студа. Но Хайтун знае, че щом е минала първата половина на април, няма какво да се чака.

Но за какво да се ядосва? Трябва просто да ги стегне. Те и документите за зимния дърводобив още не са си изготвили. Разчитат на дългата зима и смятат, че за няколко дни ще успеят да направят всичко. Нали са млади, не умеят да ценят времето. Може би затова в края на разговора лесничеят им подвикна:

— Стягайте се за работа, мъже! Ако сте слаби, ще кажа да ви сготвят юфка със сирене. Ако сте болни, лягайте в болница, но ако останете тук, хващайте се за работа, и то здравата!

— Ако някога работехме, както вие сега, само за хляб и сол нямаше да можем да изкараме! — троснато допълни Хайтун и затвори вратата на канцеларията. Сега вървеше из планината и продължаваше своя монолог. „Човек за нищо не може да разчита на тях… Ето и за мечката, ако не искам да се изложа, сам трябва да се грижа. При толкова млади помощници на стари години да се мъкна из планината в такова лошо време…“ Такъв си беше лесничеят Хайтун. Дългогодишният живот в суровата планина го беше направил малко грубоват, но упорит и прям. Както повечето възрастни хора, той не обичаше да оставя днешната работа за утре. Затова бе тръгнал сега из балкана. Трябваше да се провери дали мечката-стръвница продължава да ходи около подхвърлената мърша.

Постепенно той забравя за неприятния разговор, оглежда прясно побелялата гора и погледът му просветва. Кучето му, словашки копой, подскача радостно около него. Лесничеят го оставя да потича свободно из гората. Сега няма на кого да навреди. А трябва да се движи, за да не загуби формата си. Преди малко я остави да накърми четирите малки кученца, изведе я от топлия обор и тръгнаха заедно из планината. Дори да закъснеят, жена му няма да забрави да сипе на малките паница топло краве мляко. Но ще се върнат бързо — мисли си лесничеят и ускорява крачките си.

Ето че снеговалежът престава. Пък и за кой дявол е необходимо сега да вали сняг!

В гората всичко е набъбнало, събудено за нов живот. По голите клони на яворите вече са израсли дълги зелени мартеници. Елшите в края на гората са се закичили с едри ресни от кадифе. Дори буките са започнали да развиват листата си, а зимата като напук не иска да се предаде.

Но никой не може да спре пролетта. Ще настъпи изведнъж, нека само да духне белият вятър. За една нощ от снега и помен няма да остане…

Обаче тогава с мечката ще бъде по-трудно. Сега, където и да мине по снега, оставя своя автограф, а после? … Вече две седмици Хайтун я привиква да ходи на едно място. Горе на Лучива поляна за нея довлякоха трупа на цяла крава. Нека си похапне, нека заглади козината, а той да бъде сигурен, ако можеше някой да бъде сигурен в мечка!…

Тези дни ще пристигне някакъв гост чак от Швейцария, та заради него е това тичане. Човекът няма време да гони мечката из планината. Ще пристигне за няколко дни само, за да застреля мечката. Долу си мислят, че горските са магьосници и могат да му я вържат за някоя бука. След това учтиво да кажат: „Стреляйте, господине, а ако не сте сигурен, дайте ние да се прицелим!“…

Мечката е изгладняла, не бе трудно да се излъже с трупа на кравата. Но това не означава, че ще стои вързана на поляната. Застудяването няма да обърка работата. Мечката няма да легне и отново да заспи зимен сън. Само глухарите се объркаха и прекъснаха любовните игри. Лошото време ще удължи сватбения им период. А може би така е по-добре. Поне на Великден няма да го безпокоят с гости. Дотогава може би този швейцарец ще успее да застреля старата мечка и лесничеят ще може да прекара няколко дни със семейството си…

Искаха още миналата година да застрелят тази мечка. Беше започнала да прави големи пакости. Овчарите в планината се оплакваха, че всеки ден отмъквала по някоя овца. Но старата Мецана хитруваше — не нападаше едно стадо, а ги сменяше. Сякаш ходеше да си събира данъка за тревата по планинските ливади. А от хората се страхуваше и успешно избягваше срещите с тях. Ако остане жива и през този сезон, още много поразии ще направи. А колко приказки ще се наговорят, не е за мислене…

Като приближи до новата ловна хижа, лесничеят Хайтун тръгна вдясно, нагоре по склона. По тези места снегът винаги се задържаше по-дълго. Ето и сега лесничеят пропадаше до колене в снежните преспи. Кучето кръстосва насам-натам, навело нос към снега. Но какво може да подуши сега, като новият сняг е заличил всички стари следи?… Дивечът няма да тръгне насам, преди да се пукне пролетта. Сега изчаква някъде на завет в долините, вече гладува, но какво да се прави, такъв е животът в суровата, дива планина. А кучката нека си потича из снега. Та малко ли време се излежава в сеното и топлия обор…

Какви ли не мисли минават през главата на лесничея, но всичките се въртят около мечката. А и кой ли ловец не би мислил за нея, като само стъпката й е над трийсет сантиметра! Това ще да е някоя огромна мецана, издържала по чудо толкова години…

Но говеждото месо не е най-подходящото за случая. След два-три дни мускулите му ще омекнат и стръвницата ще може да откъсне с едно захапване цял бут. Върви я търси после с месото из храсталаците! … Така може да отмъкне постепенно цялата крава и въобще да не се покаже на полянката в подходящо време.

Кон, само стар кон трябваше да намерят! Но все още не е късно, ще трябва да поговори с директора на горското да закупят някоя стара кранта. Дано само дотогава не пристигне този взискателен швейцарски ловец. А трупа на коня ще вържат с верига за някое дебело дърво и ако мецаната поиска да похапне месце, ще трябва да постои хубаво на открито. Сега след такава дълга и тежка зима това няма да е трудно. Хитрецът мечок ще се лепне за трупа на крантата като муха на мед. Пък и самият той ще е отслабнал, кръвта едва ли ще му стигне, за да заглади козината си. Само преди няколко дни Хайтун го видя от чакалото. Дотича до трупа на кравата, откъсна голямо парче месо и хайде обратно в храстите!…

С Неро също ще трябва да направи нещо. На пръв поглед не личи, но вълкът си остава вълк. Скоро вече ще навърши една година. Когато го донесе, Дона също кърмеше четири малки кутрета…

През главата на лесничея премина като на кинолента целият миналогодишен случай с Неро. В неговия участък започна да пакости вълк. При това бе нахален, не се задоволяваше само с дивеч. Една нощ изнесе цяла овца от обора на Враблови и я разкъса посред двора. Според частта, която липсваше от тялото на овцата, можеше да се предполага, че носи храна на малките си.

Лесничеят упражни натиск върху горските да търсят леговището на вълка. Но така и никой нищо не откри. От хищника оставаха само следи в различни части на планината. За сърнешкия дивеч бяха настъпили тежки дни. По-късно ловците предполагаха, че вълкът ловува не само за малките, но и за вълчицата, която от предпазливост остава при малките.

Когато вълкът удуши кучето на Швантнерови и изнесе от обора агне, всички ловци в селото се надигнаха. Веднага на другата сутрин Хайтун пусна по дирите на хищника своята Дона. По снега не бе трудно да го проследи. Беше се приготвил за дълго и трудно гонене из планината. Предполагаше дори, че може да му се наложи да пренощува, но твърдо бе решен да открие бърлогата на хищника. Към раницата си бе привързал и приспособление за ходене в дълбок сняг и само след няколко часа се убеди, че не го е взел напразно.

Около обяд стигна заедно с кучето до границата със съседното горско стопанство. И тук снегът бе до колене, но нито границата, нито снегът можеха да спрат кучето и ловеца. Крачка след крачка старият лесничей се изкачваше все по-нагоре по склоновете на безлюдната планина.

Дона вървеше по стъпките на стопанина си. Така й беше по-удобно. Замръзналият сняг режеше като с нож натежалите й от мляко гърди. Хайтун смяташе, че бърлогата вече не може да бъде далече, но не очакваше, че всичко ще стане толкова лесно. Както вървеше по склона, повдигна очи и неочаквано забеляза вълчицата с едно вълче да се припича на пролетното слънце. Бързо свали пушката си. Разстоянието не бе повече от стотина метра. Прицели се хубаво и натисна спусъка. Едрата вълчица започна да се мята в снега. В първия момент Дона погледна въпросително стопанина си, но след миг улови с ноздрите си миризмата на кръв и се спусна към вълчицата.

С остро свирване Хайтун я закова на място. След това я върна в краката си и бавно тръгна напред. Кучето трепереше от възбуда, но раненият звяр понякога е по-опасен и от здрав хищник…

Докато Хайтун се приближи, вълчицата престана да се мята и когато се спря пред тялото й, то само леко потръпваше. Около голямото й тяло снегът бе опръскан с аленочервена кръв. Вълчето, не разбрало какво се е случило, обикаляше около майка си и търсеше топлите й доскоро гърди. Дона наблюдаваше с особено вълнение тази сцена. Лесничеят Хайтун за всеки случай я завърза, преди да скочи на скалната площадка. Беше доволен от успеха и не чувствуваше тежестта на своите петдесет години, преминали в тежък труд в дивата планина.

С бързо движение той сграбчи вълчето за кожата на гърба и го вдигна пред лицето си. Малкият хищник си показа зъбите и тихо изскимтя. Лесничеят огледа силните му крака, широките гърди и опашката, по-дълга, отколкото на кучетата вълча порода. След това го мушна под кожуха си. Там вълчето поръмжа, опита се дори да хапе, но бързо се успокои и заспа.

Със заредена пушка Хайтун застана в засада. Чака дълго, но от бърлогата под скалата нищо не се показа, а вълкът също не се мярна. Може би вълчицата имаше само едно вълче или пък останалите бяха измрели.

Застреляната вълчица остана да лежи просната на десния си хълбок. Гърдите й все още бяха опънати от мляко, а от раната капеше гъста червена кръв. Около тялото й се беше образувал голям червен кръг в снега, а едното й око гледаше с бялото си към слънцето.

След около един час Хайтун загуби търпение и измръзнал от студа, вдигна обсадата. Отвърза Дона и тръгна по обратния път към селото. Вълчето спокойно спеше в пазвата му, а кучето често повдигаше влажната си муцуна към него. В обора лесничеят пусна вълчето между малките на Дона.

Кучката отначало ръмжеше срещу него, блъскаше го, но постепенно майчиното чувство се оказа по-силно от вековната вражда. Скоро лесничеят продаде кученцата и при Дона остана само вълчето. Кръстиха го Неро. Едва тогава Дона обгърна доведеното вълче с майчина нежност. С голямо неудоволствие тя го оставяше само и не го прогонваше от гърдите си дори когато израсна колкото нея.

Само пуякът, властелин на двора, не искаше да приеме приятелски вълчето. Затова, когато Дона не беше в къщи, Неро не напускаше обора. Но щом кучката се завръщаше, пуякът свиваше разноцветния си байрак и се прибираше към курника. Но може би поради това враждата му към вълчето ставаше все по-голяма.

Неро бързо израсна по-голям от мащехата си, но продължи да ляга все така до нея като малко кутре. Дона продължаваше да се проявява като грижлива майка. Оставаше вълчето първо да се нахрани от общата паница и сама обираше остатъците.

[DonKrasi]

                                                  Част II.

Така младият вълк бързо израсна и осъзна своята сила. Неочакваната промяна респектираше дори горделивия пуяк. Неговата злоба се пренесе към по-дребната Дона.

Веднъж се случи следното: Дона се излежаваше на слънце до оградата и пощеше бълхите в кожуха си. Пуйката с ято малки пуйчета правеше своята редовна разходка из двора. Малките птици не се страхуваха от кучето, приближиха се до него и някои по-смели клъвнаха дори лапите му. Дона късо излая, пуйчетата се разбягаха, но пуйката-квачка нададе страшен крясък из целия двор. Старият сърдит пуяк сякаш само това чакаше. Спусна се към Дона, разперил криле и опашка, а червеният му нагръдник заплашително се поклащаше. Със замъглен от злоба поглед нападна кучката. В този момент Неро, без дори да излае, скочи и захапа пуяка за разпереното крило.

Едрата птица изведнъж се смали като пробито детско балонче. Но Неро не стискаше много. Може би само искаше да предупреди редовния скандалджия, че в двора трябва да има ред и спокойствие. Почувствувал се свободен, пуякът изтича на бунището и нададе още по-силен крясък, та разтревожи животинките из цялата махала.

Жената на лесничея изскочи и като видя, че пуякът влачи крилото си по земята, а устата на Неро е пълна с перушина, вдигна метлата, за да накаже кучето. Неро обаче тихо изръмжа и показа зъбите си като истински вълк. Стопанката на къщата така и не успя да го накаже. Тя предпочете да се прибере в кухнята. Но когато си дойде Хайтун, жената се оплака. Този път обаче нещата се развиха много добре за Неро. Лесничеят и без това отдавна убеждаваше жена си да заколи пуяка. Тя не се съгласяваше, понеже пуякът предпазва домашните животни от пернатите хищници.

След тази случка отношенията между Дона и Неро се промениха. Младият вълк започна да пуска кавалерски кучката да се храни преди него, а той обираше след нея остатъците в паницата. Затова пък Дона, след като се нахранеше, идваше и облизваше муцуната му от полепналата храна, за да не го безпокоят мухите. От този ден двете животни започнаха да ходят навсякъде заедно. От време на време лесничеят ги вземаше със себе си в планината. Скоро обаче се убеди, че така не може. Неро се отдалечаваше по някоя следа твърде надалече, а Дона се подлъгваше след него. Поради това Хайтун направи за него малко дворче, отделено с телена мрежа. Постави му вътре будка и рядко го пускаше извън неговия дом. Още по-рядко го вземаше със себе си в планината. А случеше ли се такъв празник за Неро, Хайтун завързваше на врата му дебела каишка с дълъг повод.

За една година Неро израсна едър и силен вълк. Зъбите му се белееха остри като тесли, опашката му беше дълга и космата, а краката — високи. Над тях играеха мускулите по широките гърди и подвижната дебела шия. На пръв поглед Неро изглеждаше като едро куче вълча порода. Който не знаеше неговата биография, завистливо си казваше: „Какъв хубав вълкодав!“…

Като пазач Неро имаше идеални качества. Лесничеят можеше спокойно да му повери пазенето на цялата къща, без да заключва. А пуякът, който стопанката все пак успя да отърве от ножа, призна напълно и явно Неро за властелин в двора. От своя страна вълкът за благодарност се отнасяше великодушно към своя васал.

Познатите на Хайтун го съветваха да се раздели с вълка, докато е време. Твърдяха, че вълкът си остава вълк и че полза от него няма да види. Предлагаха да съобщят на някоя зоологическа градина — хем ще му платят, хем едно зло по-малко в селото. Кой знае кога ще го прихванат дяволите и хищникът ще си покаже зъбите. Все едно вълчата кръв на вода не става и от вълка пазач на къщата няма да излезе. Най-лошото беше това, че жена му даваше ухо на тези приказки и настояваше да махне вълка от къщата…

Лесничеят обаче все не можеше да се раздели с Неро. Не че натурата му беше колеблива, но младият вълк някак беше влязъл под кожата му. В отговор на приказките махваше с ръка и казваше: „Някак е било, някак ще бъде. Винаги има време да стане по-лошо.“ Сам най-добре знаеше каква сила има във вълчата кръв, но все отлагаше за по-късно решаването на въпроса с Неро.

Пък и откъде да знае човек — всяко правило си има изключение…

Така, потънал в спомени, лесничеят Хайтун стигна до мястото, дето преди няколко дни беше намерил следите на едрата Мецана. Отпечатъците меко се очертаваха под нападалия нов сняг, но пресни следи не откри никъде. „Да не би мечокът отново да е заспал?“ — помисли си ловецът и се спря да почине до ствола на вековен смърч.

Само ловецът, тръгнал на далечен път из планината, знае колко кратки са ранните пролетни дни. Хайтун така постоя малко, изпуши една цигара и наблюдаваше поляната. Стъмваше се. Уморен от продължителното изкачване, той нямаше особено желание да продължи нагоре. Пък и вече не е от най-младите, не издържа, както някога. Ето ризата на гърба му е цялата мокра. Нищо, ще постои под дървото и потта му ще попие…

По-надолу потокът непрестанно нашепваше своята монотонна мелодия. Бели пръски подскачаха около огромните гладки камъни. Лесничеят мина край тях, провери своя капан под клоните на една стара бука, но той беше празен. Хищниците сякаш го познават и нарочно го избягват. Огледа за нови следи около водата, но и там нямаше нищо. Уморен, той бавно тръгна надолу.

Дона неочаквано се спря. Стои, души въздуха и не мърда от мястото си. А в гората е тихо, само лек ветрец разчесва клоните на елите и стройните смърчове. В тишината отдалече се обажда кукумявка „Уйи-уий!…“ Хайтун я открива на върха, сред голите клони на самотния явор. Дребната птица почиства няколко минути перушината на гърдите си и отново надава предупредителен вик.

Какво ли се е случило? Дона все още слухти, опъната като струна, и мърда многообещаващо с късата си опашка. Главата й е обърната все към другата страна на потока, а козината й започва да се наежва.

„Търси, Дона! Бягай!“ — Хайтун чувствува как вълнението от кучето се пренася и на него — ловеца. Кучето се спуска напред като стрела, ловко прескача потока и се загубва сред гъстите храсти. Стопанинът по-бавно и внимателно прескача потока и върви по следата на кучето. В дълбокия сняг стъпките личат и в здрача. Но за по-сигурно Хайтун изважда от джоба си фенерче, запалва го и хваща пушката в дясната си ръка. За всеки случай, пък и да не му пречи при тичането.

След около двайсетина крачки той намира кучката, спряла се пред разкъсан сръндак. Тялото на животното още потръпва в предсмъртна агония.

Лесничеят осветява с фенерчето жертвата, след това лъчът се плъзга по следите около нея. Ловецът ядосано изругава. „Вълк!… Дявол да го вземе, пак в моя участък!“

Хайтун се вслушва в тишината на настъпващата нощ и му се струва, че дочува пращене на клонки. Дона, изглежда, е доловила нещо по-определено и бързо се спуска по следата на хищника. Стопанинът я вика, свири след нея, но напразно, кучката не се спира. Лесничеят се изплаши за нея и бързо се затича по следата. Но след малко прецени, че Дона няма да преследва дълго вълка . и се върна при тялото на сръндака. Опипва рогата му, те са още в лико. Животното вече е стихнало и лежи, изпънало дългите си крака. На шията му зее голяма кървава рана от зъбите на хищника. Дали не греши? Обикновено рисът разкъсва така жертвата си… Не, не е рис. Отпечатъците от котешките лапи са съвсем други.

Хайтун се изправя и отново ругае вълка, пък и кучето. Какво ще му стори Дона?… Защо не се връща?… Няколко мига ловецът стои в колебание. Внезапно, осенен от нова идея, той тръгва по обратния път. В тъмната нощ отвързва Неро, обещава на изплашената си жена, че бързо ще се върне и го повежда по следата.

Не е необходимо дълго да обяснява на младия опитомен вълк какво се иска от него. Отвързан, той подскача от радост, опитва се да допре влажната си муцуна до лицето на ловеца и бързо се спуска по двойната следа.

Хайтун не го задържа, а, колкото му позволяват силите, тича след него. Краката му се подкосяват, но тича и вярва в успеха на своя отчаян опит. Не се страхува, че Неро ще го подведе, а кучето-вълк сякаш разбира опасенията на стопанина си и бърза да ги опровергае.

Луната изплува от облак и освети бистроструйния поток с големи камъни, нахлупили бели шапки. Но ловецът няма време да съзерцава нощния пейзаж. В мислите си той върви до кучето и го напътствува.

— Тичай на помощ, Неро! Дона е в опасност! Тичай, прогони този вълк от нашата планина!… — А кучето лети като стрела по двойната следа. По отпечатъците разбира по-добре от човека кой е минал преди него и с каква цел. Кукумявката отново нададе прокобен вик „Уйи-уйи-уйи!“… Но Хайтун не слуша вече прокобите й. По-важно бе какво става там горе. Трудно му беше да върви из дълбокия сняг. Гъстите клони на младите смърчове го шибаха през лицето. Но ето че излиза от гората и се спира да си поеме дъх…

Вслушва се в безкрайната тишина на нощта и чува само ударите на сърцето си. Долу потокът монотонно клокочи, сякаш нищо не се е случило близо до него. Огромният мастиленосин похлупак на нощното небе е обвил върховете на планината. Никакъв друг шум. Гората спи, потопена в тишината на нощта, а само кукумявката прелита от дърво на дърво.

Какво ли се е случило с Дона? Защо така яростно се спусна да преследва вълка? Той само с един удар на лапата си ще я повали. За него кучката ще бъде играчка, каквато е за едрата котка малкото мишле. „Нищо друго не ми остава освен да бързам на помощ“ — мисли си ловецът, като подтичва по тройната следа.

Неочаквано в тишината на нощта се разнесе вледеняващ вълчи вой. Хайтун не можа да разбере дали това е хищникът, или Неро. Вълчият вой се повтори, но сега от по-далечно разстояние. Тръпки побиха тялото на лесничея. Жестокият вледеняващ вой сякаш пронизва мозъка на костите му. Той бързо съблича кожуха си и го захвърля върху снега. Сърцето му се свива от лошо предчувствие.

След стотина крачки Хайтун спира пред тялото на Дона. Кучката лежи на хълбок, шията й е разкъсана, както на сръндака, а снегът наоколо — утъпкан от неравната борба. Ловецът осветява мъртвото куче с фенерчето си и някаква спазма стяга гърлото му. От шията на кучето капе кръв…

Хайтун изтрива потта от челото си, навежда се и повдига тялото на Дона. Главата й безпомощно увисва надолу, вратните прешлени са пречупени. Вече никой не може да й помогне. Лесничеят оставя тялото на снега, нахлупва шапката си и яростно тръгва напред. В този момент от билото отново се разнася тържествуващ вълчи вой. Лесничеят потръпва и поглежда нататък. Но тъмнината му пречи да види кой тържествува. А победоносният вой се повтаря…

Кой ли е победил? Неро или хищникът, който задуши сръндака, а след това отне живота и на неговата умна Дона!…

Ловецът не обръща внимание на нищо друго освен на следата и бързо се изкачва по склона. В нощната тишина той чува ударите на сърцето си, но върви все напред по вълчия вой и по следите на двете животни. Преди да стигне до гребена, няколко пъти пада в дълбокия сняг. Но горе снегът е отвят от силния вятър. Хайтун стъпва по-леко и се оглежда.

На разстояние един хвърлей той забелязва две тъмни петна. Вглежда се и различава силуета на клекнал на задните си лапи вълк и на още един, проснат върху снега. В тихата нощ отново се разнася пронизителен вой. Вълкът-победител съобщава на глутницата за своята победа…

Лесничеят стои неподвижно. Колебае се дали да стреля или не. Кой е победител и кой — победен?…

С пушка, готова за стрелба, Хайтун тръгва бавно към вълка. След малко на бледата лунна светлина забелязва върху шията на виещия вълк окован нашийник. В гърдите, по цялото му тяло се разлива приятна топлина…

„Не, не съм се излъгал, във вълчата кръв има не само сила, но и вярност!“… — мисли си и ловецът и бавно пристъпва.

— Неро!…

Вълкът само поглежда към човека и отново вдига глава. Над планината се разнася страшен вой. Всичко живо в гората тръпне и се спотайва. Силен е зовът на кръвта, по-силен от навика…

— Чуваш ли, Неро?

Не, вълкът-куче не чува. Може би гласът на човека го подтиква да стъпи върху трупа на убития вълк и още по-силно да завие. Лесничеят се приближава и вече по-скоро моли, а не заповядва…

— Неро, ела тук! … Ела при мен, Неро! … — най-после вълкът се вглежда в човека. Няколко дълги мига са необходими, за да се завърне от опиянението на пролятата кръв към сляпото подчинение на волята на човека. Хайтун търпеливо го изчаква. От хълбока му върху снега капе кръв. Раната може би го боли, но той отново вдига глава и иска да завие. Само че до него е човекът. Стопанинът му. Присъствието на по-силно от него същество смущава вълка и в съзнанието му се възвръща навикът.

Вълкът отново е куче, вярно на своя стопанин. Пред него лежи грамаден, но отслабнал от дългата зима вълк. Може би това е брат или баща на Неро. А може би е съвсем чужд вълк. От разкървавената муцуна кръвта му бавно се изцежда върху снега.

Неро се изправя върху него и гледа своя стопанин. Иска му се да завие, но ръката на стопанина се приближава и погалва настръхналата козина. Какво означава тази ласкава ръка за вълка-куче, никой не може да каже. Но козината бавно се отпуска, вълкът се приближава до краката на човека, притиска се и леко трепери. Може би милувката на човешката ръка скъсява разстоянието от дивия вълк до вярното куче — помощник на човека…

Звездите трептят по ясния тъмносин небосвод. Месечината залива планината със сребристата си светлина, а човекът стои с кучето и се вслушва в зова на кръвта му. Не, Неро никога няма да бъде вълк. Природата не се връща по изминатия път…