Овчарски грях - Отец Константин Канев

[Mad Max]

Овчарски грях - Отец Константин Канев

  Родопските стада и след Ньойския договор пак слизаха в благодатното Беломорие. Всяко село си имаше място за зимуване, всеки овчар пристигаше в своята си къшла. В залисиите на ежедневието две главни грижи поглъщаха овчарите: здравето на стадата и мислите за оставената в планината челяд. Чакаха да се сипне пролет, да се облажат с гергьовско агне и потегляха със сюриите нагоре, дето ги чакаха жени и деца, моми и годеници. Вълнуващите срещи обикновено ставаха край параклисите, посветени на Свети Костадин или Свети Дух. Благословените плодове на овчарския труд засищаха мало и голямо, сърцата се разтъжваха със сладки разговори, с песни и хора.
  По традиция и тази година славейновските овчари събираха народа на връх Свети Дух. Обширната поляна сред боровите гори, белият параклис и паметникът на воеводите Пею и Колю Шишманови, големите казани, в които вреше курбанът, водосветът и словото пред паметника – всичко говореше за душевността на людете от този край.
  На един край от трапезата мъжката разговорка бе взела връх над песните. Най-старият славейновец – Митю Кавгазов – бе приковал вниманието ни, разказвайки как се празнувал този ден в по-старо време. През старческо умиление той сякаш пак виждаше преживяното: коленето на курбан от сто и двайсет агнета, тежко родопско хоро на пет диплини... По едно време сърдечният старец се обърна към мене с думите: И тебе имам нещо да разкажа за твоя баща – Балийчо от Горна Махала. Колко години сме пасли стадата по Иниглово и из Беломорието...
  През 1921 година бяхме на зимна паша в Гюмюрджинско. Къшлите ни бяха една до друга, но Балийчовата беше възтясна за многобройната му стока. Затуй и помоли баща ми да му вземе четирийсет овце – част от сегмала.
  Докара той заплодените майки и ги намеси в нашия билюк. Те стърчеха педя над нашите, тейковите изглеждаха край тях като недорасли. Нашият овчар, Иван Поповски, се дивеше, удряше ръце и току повтаряше: „Една Балийчова овца – две наши! Трийсет години съм овчар, ама такава стока не съм пасал.”
  Никой не знаеше овчарската тайна на Балийчовите овце. Те бяха едри, яки и диви; чужд човек трудно можеше да ги наближи, камо ли да ги хване. Закачеше ли овчар някоя с гегата, рядко я удържаше – и него завличаше. И бяха все едни такива светло-тефтикови, рунести и с големи вимета. Разправяше се, че всяка пролет Балийчо отбирал по десетина мъжки агнета. Цяла година ги наблюдавал на паша и на вървеж, на бой и на вълна и накрая избирал две-три за разплодни кочове. Стопанинът не веднъж подхвърлял признанието: „Колкото ми са мили петте мъжки рожби, толкова ми са драги и тристата овце”. Така тръгна легенда за „Балийчовия дамазлък”.
  Цяла зима тейковият овчар Иван ги пасе с мерак. Заягниха се Балийчовите овце – всички агнета бяха орастени, дълги и пъргави. На воля бозаеха от майките си и пак вечер трябваше да предояваме останалото мляко.
  Нашият Иван на всяка цена искаше да придобие приплод от тази стока. Не съм видял всичко – наблегна дядо Митю – но ви го предавам, както той отпосле наведнъж ми го е разправял. Мерак му бе легнал на сърцето и мира му не даваше. Мисли Иван и крои: овца ли да си поиска или с агне за дамазлък да се сдобие. И накрая дяволът влязъл в душата му. Имаше той една своя овца без агне, осиротяла. След седмица се заягни най-личната Балийчова овца. Чак вечерта, след много мъки, паднало от нея едро и дълго женско агне. Ивановите очи останали в него, трепнало сърцето му и сякаш Рогатия му подшушнал: Иване, убий майката и вземи плода за своята овца! – Трепнал Иван и се огледал – дали не е чул някой греховните му думи. За кратко душата му се противила, но някаква сила го замаяла, някакъв бяс вдигнал гегата и замахнал... Дваж, триж, докато майката протегнала крака, потресла се и замряла.
  По едно време Иван влезе в къшлата с агне на ръце и смутено заобяснява на баща ми:
- Кехая, оягни се голямата Балийчова овца, дето водеше билюка. Ама тя умря в раждането, та ида да те попитам, това агне да го взема за моята ченгал овца.
- Бре айол, агнето и да е сирак, си има сайбия; може утре негова овца да остане без агне и тогава това ще й дадем. – И като да беше се усъмнил за нещо нередно, сърдито добави: - Донеси ми кожата!
  На другия ден Иван отишъл при своята жертва. Извадил нож и почнал да я дере. Пот избила по челото му. Погледнал счупеният й череп и хвърлил ножа... Мислите му напирали като страшно обвинение: Кой овчар е правил това, дето аз го сторих! Кой е убил майка и то, когато ражда! Ох, майчице, проклет съм аз... – Хванал глава с две ръце и завил като ранен звяр.
  Върна се Иван, метна прясна кожа пред къшлата и се запиля сред мочурищата. Намерихме го на другия ден, проснат на земята, но така и не разбрахме какво нареждаше в полусвяст.
  Отвлече се Иван, странеше от другите овчари, усмивката му изчезна, лицето му почерня и погрозня. Случеше ли се да заговорим за Балийчовите овце, той напущаше овчарската колиба, но ние само гадаехме за причината.
  Дядо Митю позамлъкна, сякаш за да провери въздействието на разказа си, и продължи:
- И ето, една вечер Иван Поповски ме повика далече от колибата и през мъжки сълзи ми се изповяда:
- Не само майката, себе си погубих, аркадаш. Убих я от мерак за дамазлък, но как сега да водя такава стока! Не съм вече чист човек, не съм... Никому не казвай за моя грях! Пък дано ми поолекне на душата, като ти признах истината... Не си омърсен ти като нас, по-старите, затуй тебе избрах.
  Пак дойде Гергьовден. Пак се облажихме с младо агне, и пихме, и играхме. Само за Ивана всичко беше като в сън, ни ядеше, ни пиеше. И само аз знаех какво видение постоянно се изправя пред очите му.
  Същият ден, на кратеш слънце, дойде Балийчо да си вземе стоката и се разплати. Когато възрастните, уморени от празниха изпозаспаха, аз отидох при стадото. Така познавах всяка овца и агнето й, че отлъчих Балийчовите, па и аз си легнах.
  Сутринта рано станаха баща ми и гостенинът му, умиха се, гологлави набожно се прекръстиха към слънцето и тръгнаха да разлъчват стоката. Но като разбраха какво съм сторил през нощта, ахнаха. Тогава Балийчо рече на баща ми: „Коджа Иване, това момче ще стане хас овчар и ще ти заптиса овцете. Да ти е живо и здраво! Благата ти душа!”
  Тръгна си нарасналото Балийчово стадо. Край всяка овца подскачаше и проблейваше чевръсто агне. Хем с мъка се разделях с тях, хем радост сгряваше душата ми. Халал да му е добрата стока!
  Дойде петнайсетия ден след Гергьовден – денят за тръгване на сюриите към планината. Стадата бяха остригани, вълната продадена, покъщнината – прибрана. Даже кучетата предусещаха тръгването и нетърпеливо обикаляха. В драгост слизахме в полето, с радост поемахме към родните балкани.
  Пътувахме цяла седмица. Когато стигнахме на Падала и нашето село ни се усмихна, поздравихме ги с пукот и рукот, с песни и гайди. И пак само Иван Поповски ни се усмихваше, ни гърмеше. Черни мрянки се спущаха под очите му, дълбоки вади браздяха челото му, сякаш друг човек се връщаше. А имаше за какво да се радва: бе оставил жена си бременна и трябваше да го посрещне с рожба на ръце...
  Мъже и жени, моми и деца се спущаха към старата кюприя на Карлуковската река. Дотам се изпращаха овчари и гурбетчии, там ги посрещаха. Пръв на кон яздеше баш кехаята – Коджа Иван. Из навалицата избърза една по-възрастна жена, повдигна се към него и, бършейки очи с края на забрадката си, му съобщи нещо. Тате се стъписа и задавено рече: Стана ли и този зян на този човек! Нема аз да му каже, не мога. Нека друг му каже... - Па бутна коня през моста и подхвана стръмнината към къщи.
  Не разбрахме как стигна страшната вест до Поповски Иван. Людете се струпаха на моста;  едни със сила изтръгваха овчарски нож от ръката му, други го пръскаха със студена вода. Всички знаеха за бедата му: жена му умряла при раждане.
  Преди да се разделим, спряхме пред една чешма да понаплискаме пак лицето му. Тук той ме погледна и понеже само аз знаех изцяло тайната му, отпаднал ми рече:
- Митю-ю, сине, Горният ми го върна. Такъв грях даром не минава... Защо е мене отсега да живам?...
  И още дълги години, останехме ли насаме, все същите приказки подхващаше:
- Къде ще, Митю, Господ мене да тури? Не съм ни за земя, ни за небу. За джендеман съм аз! Пустият мой овчарски мерак и душата ми погуби...
  С този грях и разкаяние го пуснахме в гроба. Така днеска се прекара приказката, че на вас за първи път да разкрия цялата истина.
  Дядо Митю замлъкна, загледан в отколешни времена и люде. Но постепенно лицето му просветля и в старческите му очи се огледаха петте диплини на вечно младото славейновско хоро.