ДРАГАНОВИТЕ ЧАНОВЕ-АВТ.НЕЗНАЕН

[dandi]

Не помнеше Драганчо майка си.Беше се споминала наскоро след неговото раждане.Но едната от орисниците над люлката му като че ли била по милостива-Чинка му Руска наскоро беше добила момиченце,та го спаси от приласка.Така с чичовата Калинка от една гръд бозаха,край едно огнище раснаха.Само дето тя беше засмяна и бъбрива,а той -замислен и мълчалив.Беше едва седем годишен когато гръм погуби баща му,както си пасял овцете.тогава чичо му прибра братовите 30-тина овчици,завъртя и сирачето край овчарника-първом да подкарва сагмала за доенето,сетне и на занаят да го научи.Докато другите момчета от махалата се заиграваха на чилик и свинкя,той полягаше на поляната и се заслушваше в звъна на чановете.От това му ставаше мило и благо,но нито можеше да го обясни,нито някой го питаше какво му е на душицата.От чичо си научи имената на цялата дизия и лесно ги разпознаваше в звънката им редица.И все се опитваше да ги сравни с другите звуци и хора край себе си.Тънките гласове на първите три жирици му приличаха на Калинкиния смях-безгрижен и закачлив.Четвъртия-индже чан-му говореше с песенния си глас на чинка му,когато го будеше в детството,а той престорено замижаваше,защото искаше по дълго да слуша гласа и....Ето обажда се деветият-дюртюнджи девьо-сякаш чичо му се кара с мъжко гласище на непокорните еркичи.Ами кой е този-бавен и нисък,като че лае Карабаш?Старият Карабаш от юрушка порода,за който разправяха че се е борил с мечка.В приказките се говореше за момци,които разбирали езика на птиците или змиите.Драго,така му викаха от рано научи езика на чановете и като че ли разговаряше с тях и при радост и при мъка.
Вече беше тръгнал с гегата след стадото,когато дядо Хорко му разправяше как се отливат чановете,защо едни имат по ясни гласове,а други по дрезгави.От него научи как с пила да ги изтънява и да им оправя гласа,да ги съешава един с друг.Колкото растеше нарастваше и меракът му да има пълна дизия в стадото си, та като минава през село старите чобани да му завиждат ,а момите да му се усмихват от чардаци и прозозорци.Две години седя овчар при Ахмед Ага в Тъмраш,само да се наслуша на големи и гласовити чанове.

[dandi]

Беше подхванал двадесетата година ,когато за пръв път влезна в прочутия Агушев конак в Тозборун(Могилица).Още докато агата го оглеждаше и преценяваше дали да го вземе за овчар,Драган дръзко му рече:
   -Агуш ефенди,ще ти служа и с по малък хак(заплата,възнаграждение),ала искам да ми дадеш стадото с чановете.Послушах ги отблизо,та ми напълниха душата.Скланяш ли?
    Агата го изгледа озадачено.
    -Така да бъде.От хака няма да късам,но искам откъдето мине моята сюрия,людете да викат "Ашколсун на тоя сайбия".Върви сега при кехаята и си опичай акъла.
    Спечели Драго богатия помак още от първия ден.От стадото не се отделяше,свърташе го по най гойните пасища.Не можеше да се наслуша на съзвучната дизия.Ала минеше ли край чуждо стадо,опитното му ухо се вслушваше как дрънкат чановете.Па току подвикваше:
   -Ей,аратлик,не чуваш ли че индже девьо и орта девьо се давят? Шестия и седмия глас.
   -Какво да ги правя?-отвръщаше овчарят-Майсторът така ги е отлял.
   -Какво да правел....Как можеш да търпиш това нефелно цънкане-разваля цялата магия.Я ги дай тука.
    И той сядаше на някой камък,вадеше от силяха прави и заоблени пили и започваше да ги престъргва.Пилеше ги и разпяваше ,докато най сетне ги уйдиса и доволен се връщаше при своето стадо.
    Кехаята често го пращаше в конака за едно,за друго и там вече го брояха за вътрешен човек.Веднъж в долния двор ,в малката градинка,съгледа 15-16 годишно момиче и забрави ,че в този дом жените не са за пред чуждо око.Видя го и моминката та се смути и тя.Ала Драго и се усмихна и попита:
   -Как те викат ,хубавице?Не съм те виждал до сега.
   -Гюлтен ме зоват.Аз пък тебе те познавам.Виждала съм те през решетките на женския кат.
   -Гюлтен значи...-повтори овчарят и усети нещо да му премалява отляво.Щом девойчето беше незабулено,значи още не е главено.И той доби кураж.
   -Щом е тъй ,откъсни ми един гюл от твоите,та да ми спомня за тебе.
    Момичето се поколеба,но явно напетия овчар и хареса та му откъсна един пембян цвят и му го подаде навела очи.
    Оттогава дойдеше ли в конака,Драго все се затлеждаше в решетките на харемлъка,забравил за мяра и приличие.
    Заесеня.Скоро щяха да трътват със стадата за Беломорието.Един ден рече на стопанина:
   -Язък ти за господарлъка ,ага!От тебе има аги и бейове с по малко овце,ама имат пълни дизии.Толкова ли нямаш пари да си купиш тринайстия чан,дето цънка като камбана?
    Агуш Ага не беше очаквал такава дръзка приказка от един свой наемник,но преглътна докачението и отвърна:
   -Ако можеш да ми намериш такъв чан,като на Шаинаговата дизия от Саксаль,на ти пари и още днеска върви да ми купиш.
   Няма да купуваме ние сикинджи девьо,ами като слезнем в Гюмюрджина,ще найда чилингир да я отлее.Само че ще трябва сребро.Барем четири дюкме(турска сребърна пара)
   Стопанинът извади тежка кесия,развърза гайтана и наброи шест пари.

[dandi]

  Още щом настаниха овцете в къшлата,Драган отиде при чанджиите в Гюмюрджина и поръча тринайстия чан.
   -Занаята няма да ти вземам майсторе,но искам да гледам от край до край.
   -Твоя воля-отвърна чилингирът и започна да топи тунча(пиринча),озарен от златния отблясък.По едно време добави:
   -Ще трябва  и две три сребърни пари.
   Драго отвори паласката и хвърли в разстопения метал шест дюкме.Майсторът ахна,развика се,че са много и се опита да ги извади с клещи.
   -Какво като са повече?Зарар от това има ли?
   -Няма-засмя се майсторът-Само дето ще пее със сребърен глас.
    Три дена чакаха,за да го извадят от калъпа.После пилиха,нагряваха и пак пилиха.Накрая като цънна оново ми ти чанище.Драго като дете се развика от радост,без да се опита да скрие бликналата мъжка сълза.Това се вика гласище!Събра се цялата чаршия-такъв чан още не бяха чували.
    Нарами го Драго към къшлата и на утрото го окачи на най едрия еркич.Плисна песента на цялата дизия,а новият чан се открояваше като манастирска камбана.Смаяха се всички овчари от силния и ясен глас,а от по далечните кошари,разбрали от къде идва тоя шенлик(весела врява),откликваха с весели подвиквания.
    По Спасовден Агуш ага сам излезе да посрищне сюрията.Отдалече позна,че има нещо ножво и тържествено в звънтежа на неговата дизия.Наближиха конака.Най напред,на крачка след Драго,вървеше наперен еркич с чан барем три оки.Козелът беше плувнал в пот но и той като да съзнаваше каква чест са му оказали.Овчарят извади пищов и гръмна нагоре,стадото се плахна и чановете залумкаха още по живо и силно.

[dandi]

   -Машалла,чобан Драго!-извика стопанинът.-Халал да ти е хакът,халал да ти е овчарския салтанат!
    След час,седнали в ростлания с плочи вътрешен двор.Драго разказваше на Агуша как е майсторен новиая чан.Овчарят се беше разпалил сякаш отново преживяваше леенето.По едно време агата прослети погледа му и троснато рече:
   -Абе ти за Гюмюрджина разправяш,пък все в харемлъка се заглеждаш.
   -Прощавай аго ,но знам че зад решеткиге цъфти един ален трендафил.Кой знае може и зет да ти стана.
   -Сус бре маскара!Може да те бендисвам(харесвам)за чобанин ,но за зет не те ща.Не става моят гюл за овчарска китка,разбра ли!Няма аз да мърся правата си вяра с голтак като тебе.-И сърдит се прибра в конака.
   Прекърши се нещо у Драгана и след месец поиска от сайбията да му плати хака.Сетне подкара своите петдесетина овчици към високите картоли на Момина вода.Нямаше сега звънтеж край него,а кавалът му не пееше,ами плачеше.И така-цялото лято.Акраните му го подпитваха защо е напуснал Агуша,но той отвръщаше уклончиво и завършваше заканително със "Ще види той"
   По Кръстовден една вечер овчарите слушаха,че Драго се кара нещо с чичо си.Старият го увещаваше нещо но младият не мирясваше.На сутринта той отлъчи един овен и деветнайсет охранени яловици и от своите и пое към Пашмаклъ(Смолян)
  -Драго ,накъде толкоз рано?На пазар ли?-подвикна му Стою Баклара.
  -На пазар.На пазар в Неврокоп.-отвърна той без да се обръща.
  След две недели се завърна в весел но без овцете.Като заизважда от дисагите новата дизия,сякаш две слънца изгряха и сладък звън огласи Момина вода,та се разплисна чмак към Рожен,Каракус и Имарет дере.
  -Разплатихме се с чилингира-оживено разправяше той,-па доде ме усетят праснах глинения калъп и го строших. "Прощавай майсторе,ама моят сикинджи девьо,не бива да се повтори"
  Живнал бе Драго,други по весели песни подкара с кавала,а по Димитровден като тръгнаха стадата към топлото море,людете се заслушаха след него и цялата зима щеше да ги грее песента на новата Драганова дизия.

[dandi]

   Три години Драго слиза към Беломорието и се връщаше напролет.Три години две долнодерекьовски(момчиловски) моминки въздишаха по него,виеха опраталски китки,но не смееха да му ги дадат.Три години левентът-овчар не забрави аления гюл,дето цъфтеше зад решеткиге на Агушевия конак.И все минаваше през Тозборун,макар че оттам пътят му ставаше по дълъг.....
   Не разбра Драган на четвъртата година как се подмами по мокрите тлъсти пасища в Гюмюрджинското поле.Когато се усети вече беше късно.Келебекът(Метилът) се беше развил и една след друга изтръшка всичкиге му овце.Вървеше той като замаян,псуваше душмани и завистници па по едно време се загуби.
   Разбра се сетне ,че се приютил при рибарите край Бору-гьол.Ала наесен не се завърна всело.Разправяха рибарите,че тръгнал с някаква дюлгерска тайфа и следата му се загуби.Само песента на неврокопската му дизия оставяше друга следа от родопските бърчини до Бялото море и обратно,макар че често сменяше стопанина си.
  Върна се Драган след десетина години,когато в село почти го бяха забравили.Върна се позастарял и с прошарени мустаци.Донесе парици,купи си къща и нивици,задоми се за една вдовица и заживя,както господ дал.Само за чобанлък и чанове нито смисляше ,нито даваше да му се говори.


    Седемдесетата си зима Драган прекара на легло.Уж нищо не го болеше,но снагата му се стопи,силица не му остана,макар че синове и снахи не го оставяха без подкрепа.И все беше вдаден в мисли,само от време на време се надигаше на лакти,вглеждаше се в прозореца и като да слушаше нещо,което другите не чуваха.
   На третия ден след Гергьовден звън на чанове и тюмбелеци плисна от Кърджалийския камен към Горно Дереке(Момчиловци)-Връщаха се стадата.Драган кехая беше излезнал пред къщи на припек.Той се надитна сепнат,заслуша се откъде иде многогласната мелодия и зашепна възрадван:"Чанкове.....тюмбелеци..... моята дизия.Отде найде сила,та със забързани ситни крачки се насочи към широкия път.Зададе  се сюрията,отпред еркичите с чановете,след тях овните с тюмбелеците,а по отзад-овчици с хлопки.Спря се старецът вдигнал тояжка,спря се и стадото.Овчарите изчакваха усмихнати,жени и старци го гледаха очудени.Протегна ръце болният старец та помилва еркичите,наведе се та целуна чановете и сълзи потекоха по дълбоките бразди на лицето му.Миг два всички бяха занемели,сетне сюрията се отприщи заеадно с пиринчената си песен и потече като река надолу.Старецът стоеше изправен,притиснат от белите руна,вдигнал ръка като за благословия.
   Това беше последното излизане на стария овчар.