Вълчи белег-Йордан Качоров

[dandi]

--------------------------------------------------------------------------------
Вълчи белег

Йордан Качоров

Появата на вълци в този край не изненада никого. На групи по два-три или единаци обиграваха баирите от Буково до Студенец и от Бял дол до Кабата. Обикаляха вълците и каквото намереха, не прощаваха. Още не бяха спрели да лаят кучетата горе на Разваница, изреваваха овчарите долу до Дамяновата чешма. Нямаше насищане, нямаше оттърване от вълците. Нападаха овцете и избираха най-охранения брав. Ако случайно някъде замръкнеше шиле или овца, на сутринта му намираха само чана и кокалите. За тях нямаше страх ни от куче, ни от пушка, ни от овчар. Сред овчарите се разчу, че наред с другите вълци из вилаета на Беково обикаля вълк-единак с раздрано на две дясно ухо и нечувана жестокост - ако една овца изяде, десет ще издави.
Вълците се завъртяха и около кошарата на Карапача. Но Карапача не се изплаши, той беше човек от сой, разтропан, корав, упоритостта му граничеше с инат. Любовта му към овцете беше толкова силна, че вълците не можеха да го разколебаят и прогонят от Буково. А овцете на Карапача бяха каматни, охранени и стегнати, с буйно руно, меко като коприна. Трите му коча - Белия, Рунтавия и Шарения бяха кавказки мериноси, яки като бикове, та можеха не чанове и тюмбелеци, ами камбани да носят. Но Карапача не даваше, страх го беше като им тури звънци, да не ги урочасат. Най-отпред винаги вървеше Белия коч с рога, навити като бургии, и не даваше никой да го превари. Негова беше всичката благина. От двете страни на стадото бавно пристъпваха Мечо и Балкан, грамадни рунтави кучета, мелези между палаш и каракачански пес, с железни нашийници, за да ги вардят от зверовете.
И въпреки че умееше да сайдисва стадото, Карапача си патеше от вироглавието на овцете. Особено опасни бяха, когато налитаха в чуждите ниви с млада пшеница. Тогава той хвърляше гегата пред тях и се провикваше: "Рей, рей, рей!..." А понякога добавяше: "Вашта мама сбъркана!..." И тогава си спомняше как на младини така беше извикал срещу едни други "вълци", които бяха дошли в кошарата му, за да му вземат овцете и да го "набутат" в текезесето.
Макар да не се страхуваше от вълците, Карапача винаги си имаше едно наум... Една вечер току-що прибираше овцете от паша, когато настървени от плячката вълк и вълчица налетяха в стадото му. Овцете се юрнаха, разделиха се на две и вътре се гмурнаха двата звяра. И докато вълците се опитваха да захапят по брав, кучетата се спуснаха, лаят им клокочеше от злоба, сдавиха се със зверовете, чу се чаткане на зъби. Но вълците излязоха читави от схватката и избягаха надолу към Бял дол.
Вълчето нападение принуди Карапача да слезе до селото и да търси помощ от селските авджии, а жена му, Карапачовица, остана при овцете. Хайка за вълци не събра, но взе пушка и авджийски такъми и се върна при стадото. Извади гилзите, огледа капсулите, напълни ги с вълчи сачми и сложи по девет драма във всеки патрон. Покатери се на кривата борика и зачака в клонака да се появят зверовете. Ден, два, три, цяла неделя чака, но зверовете никакви не се мернаха. Мислеше къде може да бъдат вълците и въображението му скиташе из доловете и пътищата на Буково.
И ако Карапача продължаваше да мисли за вълците, животът на овцете следваше своя ход. Стадото пасеше тихо и спокойно по поляните, чановете и тюмбелеците цънкаха, звуците им се наливаха с диханието на планинските цветя, с песните на птиците... Лятно време, време, в което овцете се размърляха... Ваклуша, най-хубавата овца, се отдели от стадото, сякаш за да даде нишан, че е готова. Белия коч, с очи-огън, усети намека на Ваклуша, ситно и наперено се устреми към нея. Наближи я, обиколи я, намириса я от главата до опашката, облиза я от устата до ушите... Потропна с копито и хоп... покри я. Отслядена, Ваклуша припна да догони стадото, а след нея тежко и чорбаджийски пристъпи Белия коч.
Лятото свърши и есента ожари гората в Буково. Карапача и булката му за последен път преместваха стръгата, за да наторят последното парче от голямата нива. И докато изправят стръгата и зажиглят стадото в нея, навън се смрачи и потъмня. И да видиш ти работа. Случи се като в сън... Карапача рипна до селото да се окъпе и преоблече, а Карапачовица остана да приготви качамака и да нахрани кучетата. И тъкмо да тръгне към тях, тишината се размърда, чановете и тюмбелеците зацънкаха, овцете се разшаваха. Когато Карапачовица се обърна към тях, какво да види - вълк, настървен и дързък, прескачаше дървената ограда на стръгата. Всичко стана за миг, та нямаше време за реагиране. Единакът мина над оградата като фъртуна и врипна в стадото. Очите му излъчваха зеленикава светлина. Овцете се ройнаха като малки рибки в голям вир, когато падне камък. Вълкът застигна хубавата Ваклуша, бутна я, захапа я за шията и я метна през оградата на брега на пропастта, като да мяташе агне. Каква сила, какво нещо!
И таман на Карапачовица да й дойде кураж да вика, Белия коч се заигра от горния край на стръгата. Насъбра сила и бързина и тъй прасна звяра отзад, та с оградата го изнесе до изнемощялата Ваклуша. В това време двете кучета, кой знае къде спали досега, се спуснаха, сдавиха се с вълка и всички вкупом връхлетяха в урвата.
На заранта рано Карапача се върна от селото. Още неизслушал Карапачовица за случилото се, запали две главни, взе пушката и хукна надолу по урвата. Когато слезе долу, какво да види: кръв, косми и козина. Ваклуша, удушена, лежеше надута като тъпан, а встрани двете кучета ближеха кървясалите си рани. Три-четири метра по-надолу, вклещен между два остри камъка, с преядена вратна жила, квичеше вълкът... От пропастта долетя гърмеж, после втори.
След час, сподирян от двете кучета, Карапача се върна на кошарата, преметнал през рамо вълча кожа. Щом го видя, Белия коч разбута овцете, приближи се към стопанина и изпръхтя. С напукани и побелели устни Карапача просна връз оградата на стръгата вълчата кожа - за назидание на зверовете и за поука на хората.
И като свидетелство за една голяма любов.
На кожата добре се виждаше белег - раздрано на две дясно ухо.