Селска препирня-Димитър Златев

[dandi]

   
 
Когато излезе от Горно Райково, погледът на Хубчо кехая срещна Корвава стена, заградила откъм заник-слънце Пашмакли. В подножието й сред бухлати орехи и чинари се белееше висок сарай – Салихаговият конак. Не за първо вървеше натам кехаята, но всеки път всичко му говореше за силата и волята на войводата, който вече тридесетина години управляваше по султанско благоволение Ахъ-челебийската кааза.
Вчера дерибеят му беше проводил хабер днеска да му се яви. “За какво ли ще да е?” – се догаждаше той. Знаеше се навред характера на господаря-ахрянин – с добра приказка ще те посрещне и хаир някакъв ще ти стори; ала и кибритлия човек беше – сурово наказваше чуждите грешки и своеволия. Имаше той Хубча за свой човек – беше му поверил стадо от три хиляди брава и никога кехаята не го подведе, нито измами. Дано и този път за добро да го вика. Дали пък няма да е за очаквания градеж? – мислеше си той, загледан над главата на коня. Лани още людете от Алами-дере изпратиха чрез скеченския владика прошение до султана за царски ферман – да си оградят черква в селото. С голям мерак Хубчо оглави общото дело и докато чакаха разрешението, се захванаха с нагодата – варница изградиха, камъни и греди взеха да дялат. Имаха му уважение съселяните и то идеше от умението, с което оправяше голямото Салихагово стадо, че и неговите близо петстотин брава. Оправен беше и кадърен стопанин, но залягането му от овчарлъка се прехвърли към градежа. Нека и те си сторят черква като гърците по Беломорието, щом властта вече разрешава, а не да живеят като хайвани, само с мисъл за хляба и за постелята. Имаше си той и друг мерак, но още се въздържаше да си го каже някому – един ден да иде до Йерусалим, хаджия да се върне. Изотзад се чу чаткане на копита по каменистия път. Докато кехаята се откъсне от мислите си, чуждият кон се изравни с неговия.
- Добра стига, Хубчо кехая! – някак насилено поздрави конникът. Гласът му неприятно жегна Хубча. Беше Турню, от срещната махала. И той беше кехая при Салих ага, и нему беше поверен толкова голям бюлюк, та двамата първи овчари в Алами-дере си съперничеха и не се дотам долюбваха.
- Накъде така, харатлик? – подхвърли Хубчо, макар да се досещаше, че пътят им е един и същ.
- Войводата ме вика – отвърна другият. – Вчера хабер ми проводи да му се явя, ама не се досещам за какво ще е. Приказката им потръгна трудно, повечето се чуваше чаткането на копитата и скърцането на самарите под валяните халища. Скоро спряха пред високата порта. Усмихнат ги посрещна Милуш, капуджията. Завърза конете им пред яхъра, а тях поведе към селямлъка. Поизтърсиха се те от праха, постегнаха се като синове, повикани от строг баща, и влязоха в широката одая.
- Буюрун, башкехаи! - стори им селям Салих ага от широкия миндерлък. - Седнете да си поемете дъх, дълъг път сте били... Как сте, поживо-поздраво ли сте?
- Берекет версин, аго! И ние сме живи и здрави, и фамилиите ни, и стадата - побърза да отвърне Хубчо. - Гледам те, и ти младееш, да ти дава Господ още хиляда години! -
Той, Аллах, си знае работата, да не му се бъркаме... Ами да ви река защо ви поруках. Хабер довтаса от Стамбул, султанско ираде чорква да си градите. Овчарлите се спогледаха и се прекръстиха неловко. Агата плесна два пъти с ръце. Влезе Исмаил ефенди, писарят, със свитък в ръка. Всички чинно се изправиха да засведетелстват почитта си към султанската воля. Писарят зачете указа, с който се разрешаваше на християните от село Алами-дере, Ахъ-челебийска кааза, да си построят молитвен дом - десет аршина надлъж и седем в ширина. Двамата кехаи слушаха изправени и задоволство се разливаше по лицата им.
- Сполай на падишаха за голямата му милост, па и на тебе, Салих ага, дето ни я извести - занарежда Турню възрадван. - Цялото село е зад нас и за четирисет дена ще я оградим. Само за едно, башо, не можем да се спогодим - на кое място да е чорквата.
- Аз смятам - прекъсна го Хубчо, - да е в долната махала, че там още се познава темелът на стар параклис. Та сега, на свято място требва да се гради!
- Немой се инати! - ядосан го пресече Турню. - Все “в долната, та в долната”. Ама вашта, долната махала, е наполовина на нашата, пък ти си тръгнал да скарваш людете. По-справедливо е новата чорква да бъде при нас, в горната махала. Така ли е, аго? Хубчо пак понечи да продължи спора, но Салих ага вдигна ръка да замълчат.
- То както започвате с кавга, дорде се спогодите къде да е, разрешеният срок ще изтече... - Войводата замълча, прокара пръсти по прошарената си брада, обмисляйки нещо. След малко вдигна глава и рече:
- Слушайте, чобанлар: Я идете на двора, та си прегледайте пищолите - турили ли сте куршуми или само барут. Вижте и кремъците - ще хванат ли от първи път... Като свършите това, проверете стегнати ли са самарите на конете, в ред ли са палдъмите и юздите. Ха сега, вървете, пък като се приготвите, ще сляза и аз. Двамата кехаи се спогледаха недоумяващо, но не се полагаше да искат обяснения за нареденото от господаря, та заднишком се оттеглиха през вратата. Като спряха пред коневръза, Хубчо - пребледнял и навъсен - се обърна към Турня:
- Сега я втасахме... Ама вие, горномахленци, да ви ядат кучета главите, ще си умрете на ината. Чувал съм, че някъде с оръжие разрешавали спора ви. Кой ли от нас сега ще плати с главата си?
- Който и да е, язък за него! Ама ти защо не отстъпи, все твоята воля да се слуша - ядно отвърна другият. - Иди сега скърши Салихаговата дума. Не помня някой да му е надделял. - и той застяга самара на коня си. Хубчо също се зае със своя, но ръцете му потреперваха; попритегне ремък, па току го отпусне замислен. Въображението му вече рисуваше кошмарна картина: яхнали конете си, застават на двайсет крачки и вдигат пищовите...
- Турньо, да знаеш, че моят пищов напразно не гърми - изтърси той, не толкова да го сплаши, колкото да си даде кураж. - Ами кажи какво да предам на кехаицата. Барем ще имаш късмет да ти прави помени в новата чорква, в долната махала.
- По-добре ти си прочети молитвата, че мене само сребърен куршум ма лови... - Но прехапаният мустак го издаваше, че само на думи изглежда сербез. Зададе се агата и пререканието на кехаите увисна като посечене клон.
- Готови ли сте, кардашлар? Насипахте ли сух барут?... Слушайте сега как да отбистрим вашата препирня. Двамата овчари отново пребледняха, тревожно вгледани в агата.
- Ще сторите кушия до вашето село. Който пръв пристигне до мястото, дето иска да е чорквата, да гръмне веднъж. Това ще е знак, че там ще се гради. Препускайте сега кой откъдето знае, но да не се изпокарате насред път, че пак ще започнете надбягването оттука. Страхин ще яха след вас за свидетел. Ясен ли съм? Кехаите кимнаха с въздишка на облекчение. Гърменето им се размина! Колкото за надбягването, всеки вярваше на коня си и на своя късмет. Те възседнаха, опънаха юздите; конете запрестъпваха нервно на място, усещайки вече надбягването. Салих ага, ведро усмихнат от добре намереното разрешение на спора, вдигна ръка и отсече: Ха, бакалъм! Конете се впуснаха по тесния планински път. Всеки от ездачите гледаше да вземе преднина, всеки премисляше по коя пътека да мине за по-накратко. Крайпътните храсталаци ги шибаха по нозете, но те не ги сещаха. Всеки вбиваше пети в корема на коня си, подгонен от мисълта пръв да гръмне. След Долно Райково се разделиха по различни пътеки и с пръхтене и подвикване се загубиха из шумака... “Няма да му се дам, ако и да е по-млад!... - думаше си задъхан Хубчо кехая. - Инат съм бил... Не съм инат аз, ами си знам силата, спечелил съм си уважението на людете. Имота си ще заложа, но каматна чорква ще вдигна в долната махала. Пък кой знае, един ден може за благодарност да ме изпишат в притвора с надпис под мене “хаджи Хубчо ктитор...” Конят дишаше уморено по стръмнините, после облекчено препускаше надолу. Ето го отсреща превалът на Кавгаджик, малко остава. “Давай, давай, Мустане, юздечката ще ти посребря!” Ръката му инстиктивно опипа заредения пищов в широкия кожен силях. Конят преко сили забърза по последното дълго нанадолнище. Виждаха се вече покривите на крайните къщи. Изведнъж откъм горната махала отекна гърмеж. Хубчо се стресна и опъна юздата. Конят силом спря; пяна капеше от юздечката, нозете му затреперяха и той падна на задницата си. Кехаята скочи от самара, но повече поразен от неочаквания гърмеж, отколкото от падането на коня.
- Ах, Мустане-хранен коньо, сега ли намери да ме предадеш! - и той диво задърпа юздата. Конят надигна глава, напъна предни нозе да се изправи, но изведнъж рухна подкосен, отмятайки глава в ниското. По плувналото му в пяна и пот тяло преминаха последни тръпки. Хубчо го гледаше изумен. Та той този кон от жребче го беше отгледал! Колко пъти го беше яхал до Бялото море пред стадата и после, по Гергьовден, назад към Алами-дере! Така ли се отплаща на верен побратим? Той мъчително преглътна поражението си и смъртта на коня. Горчива мисъл го прониза: Поличба ще е това, види се. Господ го наказва, задето захвана народно дело, а надъха себе си и хората с омраза...
Откъм горната махала се носеха радостни викове и людска врява.