Петър Делчев - Трънски разкази

[Mad Max]

Първа част

− Никой не може да утепа вук на голе руке! Това го казвам я − Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, инак муж на мèсто! Никой не може да утепа вук на голе руке! − надвика всички в кръчмата един едър, тридесет и пет–четиридесетгодишен позачервен мъж, с големи мустаки и рунтави гърди, нескромно показани от широко разтворената, закърпена тук-там вехта риза. Лицето му издаваше категорична сигурност в собствената правота, каквато имат само подпийналите, диктаторите и селските идиоти. Гьока още не беше седнал след изявлението си, когато кръчмата отново се изду от виковете на разгорещените мъже.

Спорът къкреше вече час, подправен с доста ракия. По тоя беден край на България лозя нямаше. Виното тук беше лукс, затова мъжете пиеха джанковица, от по-евтинката. Беше мирно време. Едната Световна, обезкръвила селото, беше почти забравена, а другата само някои от селските философи, държейки в ръце нишките на световната политика, прогнозираха с точност от около половин век.

Зимата полека отстъпваше позиции. През деня откъм селото нагоре по баирите настъпваха цветя, сякаш подгонили снега към високото, мамейки с цветове, непривични за зимните очи на хората. Мъжете в кръчмата бяха предъвквали повечето раздумки цяла зима, но сега пак се захапаха по вълчата тема. И зиме, и лете рехавите им стада даваха фира. Вълци имаше доста.

Цветнио се изпъчи и пусна най-дълбокия тембър − страшното ревящо гласище, заради което навремето се взеха с Иконùя, хубавицата на селото. Гласът му на пръв певец, достоен за световните сцени − басов и плътен − почти изкърти джамовете на кръчмата, за да заглуши глъчката и да наложи неговата воля. Въпрос на чест за рунтавия бабаит беше да се чува думата му:

− Я, Гьока Цветнио, муж на мèсто, давам двоица волове на тоя, дека утепа вук на голе руке! Ей го разгеле и попо − за свидетел „ради Бога”! Попе! − Кръчмата беше утихнала изведнъж и последният вик на Гьока проехтя като рев на далекобойна гаубица. Щом ехото заглъхна, се чу как в складчето отзад кръчмарят Цеко подрънква с шишетията. − Попе! − вече по-тихо натърти Гьока. − Èла тука, черна въшко, и трèсни един кръст за повър... потвър… потвържжение! Давам двоица волове на тоя, дека утепа вук на голе руке!

Цялото село знаеше, че Гьока има само един чифт волове, но казано по този начин, звучеше все едно е богат и воловете му на брой са поне колкото кокошките на другите селяни. Цялото имане на Гьока бяха тия волове, без които нямаше как да си изоре нивичките и да изхрани трите си дечица. Затова тоя залог се стори на селяните като да е предложил половин царство, барабар с царкинята и избата с вино.

− Те го попо да ми кръсти думите, оти я що кажем – нема назаде! Че дам двоица волове за утепан на голе руке вук!

Мъжете не шукваха. Поддръжниците и на двете партии, защитавали различните гледни точки, мълчаха и се споглеждаха неспокойно. Моментът беше исторически, защото ако никой не приемеше предизвикателството, тия, дето твърдяха, че не може да се убие вълк с голи ръце, щяха да имат силен коз в следващите спорове. Години наред щеше да се носи мълвата по Трънско, че Гьока Цветнио и воловете е сложил върху думата си и тя пак не се е скършила! Дори пиян, Гьоката осъзна, че е пред прага на своя политически възход. За авторитет даже се поизпъна. Мълчанието на другите го убеди в правотата му и вече беше готов да си седне победоносно, тежко, когато се чу глас от дъното на кръчмата, досами малката вратница за вътрешното дворче на Цековата кръчма:

− Я че утепам вук. На голе руке. Тая нощ че го утепам и додека съмне, е тука! − Ако Царят беше влязъл в тоя момент в кръчмата, едва ли изумлението щеше да е по-голямо. В пълната тишина мераклията за воловете се изправи и пристъпи към масата на Гьока. Личен мъж, като повечето наоколо, и той се понавеждаше под вратите, но беше някак по-сух от другите. Викаха му Страхил Чобанина, защото от три педи фърфалак беше все с овцете и козите.

− Я че го утепам и до утрето е тука! А ти че дадеш ли воловете? Фàташ ли дума? Оти я животецо у зуби че си турнем да ти го утепам вуко. Рèчи тука, пред свите муже, фаташ ли дума? − Страхил се изправи срещу Гьока и двамата се погледнаха в очите. Бяха еднакво високи, но Гьока беше сто и двадесет кила − поне с тридесет повече от Чобанина. Въпреки това не изглеждаше много по-едър, защото стойката, фигурата на Страхил издаваше, че е як и жилав, а това прави осанката, дава ù форма, невидима за окото, но доловима.

− Еле до утрето тука, на тая маса, легне на руке утепан вук − Гьока натъртваше всяка дума и за тежест бодеше с месестия си показалец по масата, както беше видял да правят някои от важните политически деятели, дето се присещаха да минат и дръпнат по една реч из тия диви села само преди избори, − я, Гьока Цветнио, че ти докарам самин воловете до вас! Ей на, честен кръст! − Гьока бавно и тържествено се прекръсти и незнайно защо след това подаде ръката си на попа, който още по-незнайно защо я пое и вече съвсем незнайно защо я целуна. Пиянска им работа, но никой не се засмя − тържествеността на момента не го допусна. Този странен жест − пияният Гьока си дава ръката, а попът я целува − сякаш сложи печат на сделката.

Страхил се отдръпна крачка назад, огледа мъжете в кръчмата, попа, още наведен над едрата ръка на Гьока, и без дума да продума се обърна, взе си ямурлука от стола и излезе от кръчмата. Трясъкът от вратата, понатисната от вятъра, даде сигнал и вътре глъчката избухна. Всеки имаше нещо да каже, нещо да уточни, нещо да предложи. Всеки искаше точно неговото мнение да се чуе, за да се знае, че и той е присъствал в тази важна за селската история нощ. Селяните имаха безпогрешен инстинкт за значимите събития и точно така, както усещаха, че иде война или мор, суша или берекет, хванаха силата и на този миг. Беше без значение кой от двамата, Гьока или Страхил, щеше да спечели. Случката, още преди да се случи, беше обречена да се разказва и преповтаря поколения наред. Излизането на Чобанина от кръчмата се превърна в началото на Събитие, което се равняваше в очите на тези хорица почти на кацането на аероплан в Трън, описано навремето дори от столичните вестници.

Щом излезе навън, Страхил се запъти право към своята колиба. Не можеше да се нарече къща това, което беше наследил от бедната си майка. На края на селото, надолу към дерето на рекичката, имотът му беше неугледен и запуснат. От малък бе с хорските стада и все не му оставаше време да подреди двора, да изкърпи стените или да смени някоя и друга керемида. Щом се прибра, Чобанина хлътна в малка одая, единственото по-обитаемо място в къщурката. Запали газеничето и бързо хвърли ямурлука, облече дебело елече над кошулята, свали от стената увита в кожа бъклица и взе яка ясенова гега. На кръста си имаше навит червен пояс, но отвори старата ракла на майка си и извади оттам още един. Напъха го в шарена торбичка, затъкна два големи ножа, духна лампата и излезе в тъмната ледница.

Луната не му помагаше да намира пътя си, защото вятърът пилееше по небето облачни стада, които препречваха светлината. Но Страхил не се колеба накъде да поеме. За вълк се ходи, където има вълча плячка. Стадата в зимните си кошари − поятите, бяха разпръснати на различно разстояние около селото. Но Чобанина не искаше да попадне на глутница вълци, излезли на лов и освирепели за топла кръв. На него му трябваше един вълк и той знаеше точно къде да го намери.

От години познаваше Сивия − особено свиреп единак, който правеше страшни поразии. Имаше си своя територия, различна от тази на глутниците. Нагоре към Голи рид и после към Ранин дол – дерето на съседната река, все Сивия се разпореждаше. На няколко пъти се срещаха зимно време, но вълкът беше умен и не се решаваше сам да нападне човек. Като дете Страхил беше чувал от старите овчари как може да се убие вълк с голи ръце. Когато оня, Гьока Цветнио, се пъчеше и крещеше в кръчмата, Чобанина си спомни и реши да опита. Той не ламтеше нито за имот, нито за пари, но му беше дотегнало да пасе чуждите стада. Поостаря, планините още не му се опираха, но и не беше вече в първа младост. Щеше му се да си седи в село, а не по кошарите, да си има добра булчица, която вечер да му пази топла постелята. И челяд му се искаше да завъди. Kъде ти с тия жалки грошове от чобанлъка да мечтае къща да струпа, семейство да храни?! Не иде така, без пари, да се оглежда за мома! Връстниците му се задомиха отдавна, кой търговийка подхвана, кой по града се запиля, но все имаха от тате и от майка по нещо настрана турнато. Страхил не завиждаше на никой, но никога не се вясна по хорàта и сгледите, защото знаеше, че няма кой да му даде дъщеря си.

Подмина старата воденица и се спря на мостчето между двете махали, колкото да позатегне поясока, да намести ножовете и да се приготви за изкачването в планината. Нагласи всичко и продължи. След малко стигна до Марикина чешма. Свали бъклицата и я напълни с вода. Имаше доста ходене нагоре и не искаше да остава без водица. Отпи малко, доля и пое по пътеката.

Когато Гьоката заложи воловете си срещу „утепан на голе руке вук”, на Страхил му прималя. Това ли беше? Господ ли му показваше път в тъмното? Поизчака, пое на няколко пъти въздух и тогава рипна. Един чифт волове можеха да са начало на нов, по-добър живот. Кой знае, може би за две-три годинки щеше да посъбере някоя парà и да се огледа за булка? Знаеше, че не е време да се разсейва с такива мисли, за да не стане самият той плячка на вълците. Страхил мерна сянка в храстите на няколко крачки пред себе си и чу да се шумка от лявата му страна. Помисли си, че нечие псе се ровка в храсталака. Без да се спира, прихвана по-здраво ремъка на бъклицата. Замахна силно и рязко. Тежката бъклица описа дъга във въздуха и се тресна в храстите. Удари на камък, глухо издумка и отскочи. В тъмницата нищо повече не шукна. Страхил продължи напред, като опипа дали не се е счупила съдинката му. Дебелата овча кожа беше предпазила дървото. Зарадва се, преметна през гърдите си ремъка и ускори крачка. Да, едни волове щяха да му помогнат да стъпи на крака, да се задоми, да полюлее детенце по-натам... Чобанина не искаше дори да си представи невероятната възможност да има всяка нощ жена до себе си. Нямаше да му се налага да преполовява планината, за да отиде през три села при Ренгия – самотна вдовица, която не залостваше добре портите си. Пък и беше ходил при нея само няколко пъти, колкото да се каже, че е мъж. А постоянната липса на женска ласка му тежеше все повече. Смътно чувство за нещо изгубено, пропуснато го измъчваше в самотните му нощи.

Докато се размисляше и кроеше планове, Страхил се изкачи нагоре в планината. Спря и се ослуша. Приседна до грамадна бука, леко полегнала настрана от старост. Извади от торбата втория пояс, измъкна ножовете, остави ги до себе си и затихна. Затвори очи. Стоя така доста време. Душеше въздуха, ноздрите му мърдаха като на елен. Потопи се в горския живот. Дочу как нощна птица сграбчи плячка от земята и я вдигна към върхарите. Долови полъх от сърна, някъде от много далече. Не усети вълци наблизо, но знаеше, че е в територията на глутницата. С нея работа не искаше да си има. Опита да пробие с очи тъмницата, но не успя – вятърът насмиташе снежни фъртуни и запречваше погледа му. Страхил се изправи и здраво завърза единия край на пояса на кръста си, затъкна ножовете и преметна торбата. Тръгна напред, а зад него се помъкна дълга червена опашка. И тази хитрост беше научил от старите овчари. Вълкът обича да напада в гръб – скача и събаря жертвата си. Тих и безшумен, звярът е незабележим до самата атака, а тогава вече е късно. Но няма диво животно, което ще рискува да настъпи нещо мърдащо по земята, за да скочи. Това беше целта на Чобанина − ако идват вълци, да дойдат насреща. За фронтален сблъсък беше готов − ножовете му бяха под ръка и щеше здраво да се сбори с глутницата! Знаеше, че е обречен, ако вълците са освирепели от глад, но поне щеше да затрие някой и друг звяр. Надяваше се, че изобщо няма да се срещнат. Вървя, докато излезе в подножието на Голи рид, където спря да си отдъхне. От мразовития въздух и налитащия да хапе като за последно северняк, потта по гърба му бързо засъхна на солени съсиреци. Изчака да отзвучи думкането на сърцето му и се приготви.

[Mad Max]

Втора част

Откакто Страхил излезе от кръчмата, виковете не стихваха, но полека-лека мъжете, наскачали от вълнение, се скупчиха около един старец, достолепно приседнал до печката. Гърбът му беше прав, а очите бистри, въпреки изпитата ракия:

− Хора, селяне! Зàпрете се малечко! − дядото не си стори труд да вика, но мъжете се усмириха.

− Гьока, тая вечер че се прòстиш су воловете! − Старецът за още тежест на тия силни думи надигна стограмката и я люсна в гърлото си. Съселяните му го изгледаха сащисани. Всеки си имаше мнение по въпроса дали Страхил ще убие вълк, но никой не беше чак толкова категоричен. Чобанина го нямаше от пет минути, а партиите по вълчата тема бяха сменили членската си маса неколкократно. Някои, които само до преди половин час ревяха с цяло гърло, че не може да се убие вълк с голи ръце, сега обратно − горещяха се и доказваха, че Чобанина е „голема работа” и вълкът му е в кърпа вързан!

− Тихо, маскари! Да не викам, че ме резнà у гърлото, пущината ù люта! − Старецът се хвана показно за червендалестия врат, кирлясал на ивици и немит поне от Ивановден. Щом настана тишина, дядото се понамести на стола и повтори:

− Гьока, тая вечер че се простиш су воловете! Я го знам Страхила откак се е пръкнàл. Се е с òвците. Сирак останà на три годин и подфанà чобанлъка, преди да си прибере мỳдете у гàче! Литачèто му се бе накинàло от ветъро и пищилките му белееха, оти майка му немаше су що да го рани, камо ли паре за дреи да даье! Она го уцàни момъ̀к горе на Гỳмно да пасе òвците, та барем млèко да куса. Те там отраснà Страхил − ко дивачè. Он, Гьока, си орàти су дзверилнико у гората, кико да са му братове бре, тъпа главо! − разпени се старецът.

− Верно каже Дедо Сима! Он ги знаье тия работе, оти е пòстар от нас и свите сме му яле ръкаво, коги ни е плèснувал по муцуните! − обади се иззад гърбовете на съселяните си Ситен Митре − неразумно дребен за трънчанин човечец.

Мъжете се разстъпиха и насядаха обратно по местата си. Напрежението попресуши гърлата им и те се бръкнаха във вехтите кесии за някоя забутана дребна парà, та тия, дето намериха, òкнаха на кръчмаря Цеко по още и друга стограмка. Гьока Цветнио се поогледа. Ентусиазмът му беше силно намалял. Дедо Сима се славеше като мъдър човек и хората често се допитваха до него. Самият Гьока също познаваше Чобанина от дете. Ако някой можеше да убие вълк с голи ръце, това наистина беше Страхил − отраснал в планината сред овцете и козите, той сигурно познаваше повече вълци, отколкото хора! Цветнио изведнъж изтрезня и се замисли. Беше оплескал работата! То не се е случвало, ама ако Страхил наистина утрепе вълк?! Мина му през ум мисълта да обърне всичко на майтап, за да се измъкне някак, но бързо я прогони. Дума даде, кръсти се, попът се орезили, та ръка му целувà, и сега не иде да се отмята! Ще трябва да сменя селото не, ами околията! Преглътна, пийна глътчица от ракийката си и с мек гласец, като на мома на чешма, попита:

− Дедо Сима, кàжи, дедо, що да чиним сегù? Оня верно че утепа вук! Ако некой стаье за тая работа, то е Страхил… Верно че утепа вук бре, хора! Изгореа ми воловете, цръната да ме земе и мене у простата тиква! − Гьока се завайка, а предишната му увереност съвсем се стопи и изби на потни ручеи по гърба му. Загледа Дедо Сима като да беше той сам Господа, обул кърпени чешùре и накривил въшлясал калпак − Кàжи, Дедо Сима, молим ти се! Ка че да си спàсим воловете? Кажи как да не остаьем дèцата да изгинат òтглади?

− Сети се и ти, кратуна с кратуна! − Дедо Сима засука мустаките и се замисли − Я бре, Цеко! − позавъртя се старецът и погледна през рамо към кръчмаря, както гледа този, дето брои парàта на масата. − Цеко бре! Èла овде! − прокашля се за тежест и щом кръчмарят, глуповато захилен, застана пред него, го изгледа от цървулите до рехавата косица и заповяда:

− Дай на свите тука по една! Гьоката плаща! Че му спасиме воловете, ама че почерпи! − Нито Гьоката посмя да възрази, нито Цеко имаше нещо против да изкара още някоя парà. Мъжете в кръчмата се засуетиха − ставаше все по-хубаво и по-интересно! Споглеждаха се заговорнически, все едно знаеха какво има наум старецът, ама нейсе − не си струва да се обаждат.

− Даа, нема да е лесно, Гьока, оти Страхил е сърцат муж! Он кò си реши, су що че го зàпреш? Смел муж… − Цеко раздаде ракиите и цялата дружина захвана кой да си допива старата, кой да обръща наеднаж и новата. Попоглеждаха дядото, който се беше размислил, та чак пот му сребрееше по челото. Гьоката, притихнал, мигаше често-често и чакаше Дедо Сима да стори чудо. В това Гьока не се съмняваше, нямаше сили да се съмнява в ума на този селски мъдрец.

− Не се дзвери ко поганец у трици бре, серсемин! Слушай дедо си Сима и подире руке че целиваш! Малко ум да ти дадем. Оно окъснел сум бая годин, ама… Слушай сеги! Чорбаджия ако си науми нещо, су що че го зàпреш? Мм? Су пàре! Оти оня, дека има пълна кесия с грошове, е лаком за пълна кесия с жълтици! Значи богатио можеш го купиш! Страхил су що е пò от нас? По-сърцат е! Значи сърцатио требе го уплашиш, ако сакаш да го зàпреш! Разбра ли бе, кратуно? Су пàре нема да си спàсиш воловете − едно, че ги немаш, и второ, Страхил ти фана на думата, чак дедо поп ръка ти целива − нема бегàнье! Он е сърцат, кажем ти − требе го уплашиш, ако сакаш да го зàпреш! − старецът изгледа всички в кръчмата да види дали думите му са хванали място.

− Право е дека дума Дедо Сима! − обади се Ситен Митре. − Страхил е сърцат кико лев! Ако сакаш да го скършиш, требе да го уплашиш! − Един по един и останалите в кръчмата разбраха простотата на тази мъдра философия, дето Дедо Сима я разкри за съселяните си. Забръмчаха, забоботиха… Само Гьока Цветнио не беше много убеден, чакаше чудото да добие по-определен вид, да му дадат по-конкретни указания как да си спаси воловете. Дедо Сима го направи:

− Страхил не е тръгнàл още… − размишляваше на глас старецът − не е вчерàшен… Че си иде у тех си, че си притури над кошулята, оти е студ вънка… Без гега и нож нема да фати из баирите… На дека да рèши да тражи вуци, пай че мине из Марикина чешма!

Старецът се поизправи на стола:

− Слушай сеги, оти време нема! Зимай си дреюту и марш вънка! Отиваш заде Марикина чешма − нагоре по пътечката къде поятите има храсте. Те там че се прислониш и когиш Страхил те подмине, че му ревнеш ко мечка! С твоето гласище нема как да се не упущи у гачите! Яко че ревеш! После он нема дека да иде, сърце че му се скине! Зимаш го подмишка, обрàташ сичко на майтап и право тука! Черпиш по ракия и те това е! Бегай, главо проста, оти Страхил вече е тръгнàл! Арно, че е далечко долна маала, и гледай да го не изпущиш, оти после че ореш су дедосимовия! − Старецът се засмя и проследи с поглед как Гьока Цветнио, айдук по душа и голем серсемин, ама инак муж на мèсто, се запрепъва към вратата и така вàркаше, че даже немà време да каже и едно благодарско!

− Какво зяпате, бре?! Така се реди политиката, су ум и съ̀рце! Айде наздраве! − Дедо Сима смукна от новата стограмка и доволно се отпусна назад в стола си. В разговорите се промъкнаха и други теми, но мъжете все поглеждаха към вратата в очакване Страхил и Гьока да влезнат побратимени и да се почне веселба.

Никой не влезна, нито излезна около час време. Дори Дедо Сима вече не изглеждаше много уверен. И на него чакането започна да му додява. Големият въпрос постепенно се оформи от дима на папиросите и изпълни помещението със синкавата си неизвестност. Какво ли е станало, та никой не идва? По едно време дядото не издържа и извика:

− Я бре, пишлемета! Я бегайте до Марикина чешма и вижте що йе стàло, бре! То бива ли цел час да ги нема? Бегайте, бре, не чекайте!

„Пишлеметата” − двама около четиридесетгодишни мъжаги, синове на Дедо Сима − без да продумат, кимнаха на баща си и излязоха навън. Нощта се търкаляше все по-свирепо, изпи се още ракия. Никой и не помисляше да си ходи. След още половин час мъжете вече се споглеждаха умислено и неспокойно − липсваха хитрите усмивки и никой на никого не смигаше конспиративно. Надвисна една всеобща тревожност, която аха да избие в някоя свада. Дедо Сима хапеше мустаките и гледаше свъсено. Изведнъж вратницата на Цековата кръчма се отвори с трясък и синовете на стареца влезнаха един подир друг. От ръцете им се провисваше ямурлук, в който носеха човек.

Влезлият пръв, потънал в пот въпреки нощния студ навън, пусна своя край на ямурлука, при което нещо издумка глухо в пода. Изчака брат си да захлопне вратника, после погледна баща си право в очите и каза:

− Тате, Гьока Цветнио е утепан!

[Mad Max]

Трета част

На Голи рид Страхил от половин час лежеше в снега. Преди да се просне по гръб, свали торбата и бъклицата, развърза пояса. Събра всичко накуп и отгоре подпря гегата. Със себе си взе само ножовете. Изкачи се на самото било и се огледа. Луната любопитно надникна и освети нощната планина. Мъжът потрепери и приклекна. Подуши, поогледа се, вирна глава и започна да вие. Ви около минута и после бързо легна. Ножовете, извадени от каниите, подпъхна под себе си, та блясъкът им да не се вижда. Ръцете си разпери леко встрани − със свити юмруци, но палците вместо да покриват пръстите, стърчаха все едно ще се хваща на бас. Застина така, пое няколко пъти шумно въздух и „умря”. Вятърът изсипа не един и два пъти торби сняг върху му, гърбът му подгизна от разтопена киша. Планината живееше нощния си живот и мъжът сякаш се сля с нея, изчезна. Почувства, че се смръзва и се чудеше дали да не се откаже, когато усети присъствието на звяра. Не го видя, не го подуши. Усети го. По инстинкт разбра, че вълкът вече е тук. Сивия не беше глупав и дойде срещу вятъра. Беше направил обходните си разузнавателни маневри. Намери човешките вещи, но човек при тях нямаше. Надуши Страхил горе на билото и се запромъква полека към него. Приближаваше бавно и внимателно, готов за скок и бягство. Душеше шумно, непрекъснато, услушваше се, подозирайки капан. Човекът беше сам. Когато се убеди в това, му потекоха. Стъпи с предните лапи на гърдите на мъжа, а задните бяха от двете страни на краката му. Едър беше Сивия − дълъг повече от половин човешки бой. Пак подуши мекото гърло и успокоен вирна муцуна към луната. Вълчият вой се разнесе над планината…Сивия се зачуди защо лежи неподвижно. Примъкна се още малко, после със скок се метна встрани. Нищо. Пак се запромъква, дебнейки за най-малкото движение. Пак нищо. Постепенно Сивия се престраши и дойде досами Страхил. Бутна го с нос и отскочи. Човекът не се помръдна. Дали не беше умрял? Звярът пак побутна и обдуши целия труп. Никакво движение. После прекрачи тялото и се наведе към гърлото му. Усети топлината на кръвта и лигите

В този миг Страхил отвори очи и с бърз и мощен замах на двете си ръце удари с палци вълка в слабините, зад ребрата, точно под гръбнака. Там тялото беше най-тънко и незащитено. Човекът почти допря палците си през корема на звяра. Сивия се парализира. Болката го преряза, вълчият вой пресекна. Не разбра какво става и защо не може да помръдне задните си крака. Опита се да захапе, но Чобанина отдавна се беше измъкнал изпод него. Сивия усети как нещо обхваща гърлото му и повдига тялото му нагоре, докато предните му лапи останаха без опора. Човешките ръце започнаха да стискат, стискат... Въздухът свърши. Вълкът напразно драскаше с лапи, извиваше се и се опитваше да се търкули − не успя да смъкне товара от себе си и постепенно разбра, че животът му ще изтече тази нощ, на този баир, отнет му от по-хитър противник. Погледна луната за последно, опита се да дъхне, после потрепери предсмъртно. Очите му, изскочили от липсата на въздух, се превърнаха в две жълти изцъклени луни.

Страхил задържа звяра в свивката на лакътя си още няколко минути. Знаеше колко коварен може да е Сивия. Почака, докато се убеди, че е мъртъв, после се приготви набързо, метна вълчия труп през раменете си и почти хукна надолу към селото.

Беше успял! Уби вълк с голи ръце и заслужаваше воловете на Гьоката! Страхил летеше по пътеката, а в сърцето си усещаше непознато чувство − неземна радост, защото най-после животът и за него щеше да се покаже мил!

[Mad Max]

Четвърта част

− Тате, Гьока Цветнио е утепан!

В кръчмата тишината увисна като мокра паяжина. Попът хлъцна пиянската, но го фраснаха яко по гърбината и това беше всичкият шум. Дедо Сима бавно се надигна, поогледа се наляво-надясно и приближи към синовете си. Никой не рачи да продума. Мъжете седяха по местата си, извърнали глави към вратата, споглеждаха се и чакаха да разберат като как да реагират в тая никаква, невиждана ситуация.

Дядото приклекна до ямурлука, разгърна го и откри страшната гледка. Гьока Цветнио, голем серсемин, айдук по душа, а инак муж на мèсто, беше само един едър, възпълен труп.

Лицето му беше застинало в полуусмивка − сякаш е направил гяволия и ей сега ще прихне да се смее, а гласището му ще потроши джамовете на кръчмата. Дедо Сима разгледа тялото, взря се в лицето на Гьоката, после тихо каза на синовете си:

− Обърнете го!

Полека-лека мъжете бяха наставали от местата си и образуваха все по-тесен кръг около трупа. Обърнаха Гьока по очи, едната му ръка се заметна и изтропа по пода, все едно се кани да се подпре и да се надигне. Но не се подпря и не се надигна. И най-пияните разбраха, че няма лъжа − Гьока Цветнио беше мъртъв. Лицата се изопнаха, очите търсеха очи да споделят, да разберат, да проумеят ставащото в тази особена, злокобна нощ. На тила на Гьока се виждаше голяма колкото юмрук хлътнатина без кръв. Главата на Цветнио беше смляна от жесток удар, превърнал мигновено мозъка му на каша. Гьока не беше разбрал, че умира. Всички се чудеха единствено, че няма и капка кръв, дори кожата по тила на мъжа не се беше сцепила. Само костите бяха хлътнали... Ситен Митре наруши тишината:

− Или го е треснал с гегата, или с камик! Но ако е с камик, ще личи... Баш си го е нацелил с гегата! − Без да споменава името на Страхил, дребничкият го обвини в убийство. Едва ли някой в кръчмата се съмняваше от чия ръка е дошъл смъртоносният удар. В края на зимата люде навън по това нощно време нямаше много!

− Стана тя! Мама му ниедна − к’ва стана тя? − Дедо Сима се завайка, защото знаеше, че ако има някой виновен, това е той. Сам изпрати Гьоката навън, посред нощ…

− Страхил го е утепал, ама оти че го тепе? Как сеги че му узне воловците, коги е умрел? Да са се збиле? Нема как! Они се знаят, никогиш нема се степат до умирачка, а и тоя се е захилил, те го, не иде като да се е трепал на живот и смерт... Некаква загадка се появева тука, ама как да разбереме що стаье?

Старецът тежко се отпусна на стола си, мъжете насядаха кой къде свари. И синовете на дядото седнаха, та Гьока остана сам до вратата на кръчмата − жалък труп на як мъж, който допреди няколко часа ревеше хайдушки песни и пиеше юнашки…

− Цеко! Давай ракия на свите момци! Ти че черпàваш, кожодерецо наш, оти сеги требе се подкрепиме свите! Давай ракия! − Дедо Сима реши, че за да не изгуби авторитета си пред съселяните, трябва да се покаже дето хич не се е уплашил или нещо друго такова! Цеко разбра по очите на Дедо Симовите синове, че е по-добре този път да почерпи. Изнесе шишетия, стъклария, раздаде от джанковицата.

− Пийте, братя, да поменем Гьока Цветнио и да видим що че я чиниме тая каша… − Дядото люсна поредно пърцуцата и тресна шишето на масата.

− Цеко, па налел си ни връло люта − дванайсе града, твойта мама! Това ли ти се откина от сърцето, дърт мискинин?! Мислиш, дека сме пияни и нема се усетиме? Дай още, ама купешка! − дядото се разпореди на кръчмаря и после заключи дълбокомислено: − Страхил го е утепал, без да сака! Тоя е ревнал и оня го е праснал еднаж изотгор, така мислим я! Он сеги или е вечим у сръбско, или е горе у гората. До сабале че чекаме! Додека се не съмне или Страхил се не яви тука, никой нема да излиза от кръчмата! На свите ли ви е ясно?!

Синовете на стареца се поизправиха на столовете и се огледаха да видят дали думите на баща им не са разлютили някого, кого другиго са успокоили...

− Преместете Гьока ей там, да се не види от вратника, че à се сбърка некой да надзърне и що че види − мъртвец нàземи, ние къркаме ко караконжуле! − Старецът посочи един по-тъмен ъгъл, накъдето синовете му завлякоха ямурлука с трупа.

Вълчата нощ се заусуква бавно, разговорите се водеха шепнешком, нищеха се версия след версия за смъртта на Гьока Цветнио. Цеко разливаше на вересия и пишеше на тефтер, като се надяваше все някога да вземе пари от съселяните си. Мина час, втори се изниза, но никой не помисляше за сън. Мъжете чакаха или да съмне, или Страхил.

Един по-силен порив на вятъра тъкмо раздрънча мръсните, с години немити стъкла на прозорците, когато вратницата се отвори и в кръчмата, целия мокър и окалян, влезе Страхил Чобанина. Пристъпи навътре, свали от плещите си и тресна на масата едър сив вълк.

Звярът се просна в цял ръст и главата му увисна към пода. Очите му се блещеха страшни и побелели, езикът висеше. Селяните наскачаха, някой затръшна вратата да не влиза студ. В кръчмата замириса на диво животно и мъжете разбраха, че няма измама − Страхил бе утепал вук на голе руке!

− Утепах го! Дека е Гьока, тоя айдук? Утре сабале самин да ми доводи воловете! Че го чекам по изгрев да дооди! − Страхил избърса чело с обратното на ръката си. − Дедо Сима, утепах го, бре! На голе руке го удуших! − Чобанина протегна напред яките си ръце за доказателство. − Те ви го, дзверете му се! Нема рана, нема дупка, нема нищо! На руке утепан! − Страхил се беше разгорещил и не забеляза каква тишина е настанала в кръчмата. Никой не говореше, само се блещеха ту у вълка, ту у Страхил, ту у Гьока и не знаеха какво да мислят, какво да кажат… Пръв се окопити Дедо Сима и пресекна Страхиловата радост:

− Чекай, Страхиле! Зàпри се малко! Преди да те поздравиме за вуко, че ни кажеш нещо. Срета ли, кога си ишел нанагор, наш Гьока? Кàжи, оти он фана навънка подир тебе и досèга го нема да се врати. Сретахте ли се негде? − Дядото гледаше мъжа право в очите, без да изпуска и за миг изражението на Страхиловото лице, както сокол не изпуска от взора си пиле.

− Дека да го сретам, дедо? Па он оти е тръгнал по мене?… Еее, селяне! Що стаье тука? − Чобанина най-после усети, че нещо не е наред − не го посрещаха като победител, а почти като престъпник.

− Седни, седни, Страхиле! − Дедо Сима натисна надолу мъжа и сам седна срещу него. − Гьока е утепан и сега е труп − ей го тамка дека лежи. − Старецът кимна по посока на мъртвеца. − Главата му е смлена, секаш с чук измлатена! Ти ли го намлати, Страхиле? Ти ли, сине? Кажи кое как стана. Я рекох на Гьоката да се притули над Марикина чешма. Да изреве кико мечка и после да си те земе и да си дойдете заедно навам. Па го немà бая време и проводих синковците, они го нашли утепан… Кажи сеги − що стана?

− Бре! Хора, вие луди ли сте, бре! Как че го пратите Гьока на караконжул да се прай? Акъл има ли у тия кратуни, бре? − Страхил се изпоти, взе да си разтваря дрехите, не му стигаше въздух.

− Я вàрках за Голи рид − там има вук, единак… На Марикина чешма си налех вода у големата бъклица, те я те! − Чобанина свали препасаната през гърдите му бъклица. Цялата беше увита в кожа, да не мръзне водата в нея. Страхил я бутна под носа на Дедо Сима, като я държеше в двете си протегнати напред ръце.

− И ремъко ми бе ỳруке. Шавна се у шубрака и я − как бе нàрамо бъклицата, оти още я не бех препасал, прас − измлатих по храстете. Рекох си, дека некое псе се е наврело… Ама яко млатнах, а она бъклицата е пет кила, когиш e пълна! Млатнах, оти не саках да минем те така покрай мèстото, знам ли що има по нощите… що се е стаило… Оно Гьока требе да е бил… Леле майко, Гьоката е бил! Дай, Цеко, дай да попием, оти че гръмнем! − Страхил рипна, разбута накачулените едва ли не връз главата му селяни и скочи на крака. Хвана кръчмаря за раменете и го разтресе. − Дай Цеко, твойта мама, да пием, бре! Я сум убиец, бре, дай да пием, оти ми свършиа дните, мале!

Страхил изпи наведнъж донесената му ракия и потрепери. От събрания в планината студ, от хладния повей на смъртта, причинена от ръцете му, или от страх пред бъдещето... За убийство, дори и по невнимание, го чакаха години в затвора!

Седна обратно на стола, ръцете му се отпуснаха покрай тялото, увиснаха, сякаш стопанинът им не искаше да има нищо общо с тях. Без да погледне никого, тресна челото си в масата и горко заплака. Мъжката, със сълзи, без глас. Яките му плещи се разтресоха беззвучно. Всички мълчаха и оставиха трагедията на един невинен убиец да намери цяр в сълзите. Мъжете в кръчмата засрамено наведоха глави. Дедо Сима застана така, че Страхил да не вижда трупа в ъгъла. Положи ръка на главата на ридаещия мъж и го погали, както не беше галил синовете си от поне трийсет години! И неговите очи пареха.

− Спри се, Страхиле! Стига, сине! Соонодехме тука една каша... И я сум най-виноват, ама нема що да се жалиме... Спри се, бре! Я се погледни колчав муж си! − Дядото не спираше да гали сплъстената и мокра коса на Страхил, сълзи една по една закапаха и от неговите очи. В кръчмата настана подсмърчане, сумтене и покашляне, мъжете се бяха разчувствали, пък и ракията си казваше думата.

− Брех! Сумати годин подфанàх, па така не сум ревал кико некоя женка! Оти се разциврихте бре, серсеми? Я се фатайте ỳруке! − Дядото изтри очи с мазния си ръкав и извика:

− Сега че ви кажем що че чиниме! Цеко!

Кръчмарят знаеше вече − в тая нощ щеше да се разори, но нямаше сърце да откаже. Измъкна едно голямо стъкло и го тресна на масата:

− Бре я да не сум от дръво! Тука трагедия станỳва голема, па я че броим грошовете ли? − Кръчмарят се поизпъчи и гордо, малко господарската, додаде:

− Нà тука тая дамаджанка! Те ви от купешката! Тая е градска! Да попиеме, па да я мислиме що че се чини! Я сум с тебе, Страхиле, оти си арен момък и коги са су тебе стадата, нема фира! Муж кико слънце си бре, айдук! Стани сега и се усвèсти, па чуй дека че говори човеко! Дедо ти Сима че опрай работата, не се кахъри бе, момче!

Оживление след тези думи на кръчмаря се усети веднага. Всички, освен трупа, се наредиха да попият от купешката ракия, а Дедо Сима изчака да стихнат цъканията и ахканията след дегустацията на градската благина и каза с цялата тежест, на която беше способен:

− Селяне, муже! Сеги че ме слушате, оти че фатим едно дръво и яка ви душа... На околийскио утре че се прати хабер, дека Гьока е умрел. Он че проводи некой да разбере кое и как. Гьока се утепа на Марикина чешма! Разбрахте ли бре, серсеми? Он идè да пие вòда, ама беше много ракия изпил, та е паднал на лизгавото и се е утепал!

Ченетата на съселяните му увиснаха... Какво ставаше? Дедо Сима пощуря ли? От ракията ли, от годините ли, от мъката ли? Тоя старец беше луд!

− Не ми се дзверете кико че сум караконжул, бре! Гьока умре, ама Страхил нема го виниме! Свите тука сме по-виновни от него, а я сум най-виноват! − старецът се беше разгневил и под тежкия му поглед се свиха доста от по-слабите натури, гости на кръчмата в тая особена нощ. Дядото вдигна главата на Чобанина и го погледна в очите:

− Страхиле, чувай що че ти кажем. Воловците на Гьока сеги са твои. Ти го утепа без да сакаш, ама грехът си е грех! Че ти лежи цел живот на душата тоя грех. Че тражиш мира от него, ама дали че найдеш... отдека да знаеме?! Но немой му се даваш! Чуеш ли? Сега че стаьеш, че си идеш у вас. Сбери там кое-що и фатай гората! На поятите че идеш и нема се весваш у село до Петрòвден! Разбра ли? − Старецът плесна един доста ячък шамар на Страхил, за да му набие в главата казаното.

− На Петрòвден да слезеш у село, ама пременен и нагизден, оти че се жениш! За Иконùя − вдовицата на Гьоката!

Кръчмата се взриви! Мъжете се накачулиха по масите, ставаха, крещяха, ръкомахаха, някои се опитаха да стигнат до Дедо Сима, но синовете му раздаваха плесници наляво-надясно и опазиха стареца.

− Млъкнете бре, кратуни прости! Млъкнете!

Дядото никак не се предаваше и след малко с помощта на яките си помощници усмири мъжете.

− Оти сте ревнàле, бре? А? Я чуйте! Вие ли че раните на Гьока копеленцата, бре? Вие ли? Кой че ги отчува тия хлапетия? Бащу им умре, вуко му изеде главата! Воловете са на Страхил − он си ги спечели и попо даже целива ръка, свите видохте!

Дядото постепенно отвоюва обратно вниманието на съселяните си. Синовете му разбутаха най-настръхналите, останалите сами се отдръпнаха и в кръчмата стана тихо. Страхил преглътна, обърса с ръкав очите си и заизвърта невярващо глава ту към Гьока, ту към Дедо Сима.

− Сеги че ви кажем. Страхиле, ти си подивел у тия гори, време ти е за жена да се фанеш, люлка да вържеш на дворо! Икония е убава, млада, има огин под сукмано! Че я земеш, оти имаш кръвен дълг към Гьоката! Че отчувате децата на Цветнио, а и свои че си поимате. Разбра ли? Сеги фатай гората, а тия муже, дека сме тука, у гробо че носиме тая нощ! Махай се бръже! − дядото изблъска Страхил към вратата и пред невярващите погледи на съселяните си го изхвърли навън, като за сбогом извика:

− И на Петровден слезни, оти на неделята отточка си младоженец!

Страхил хукна към колибата си. Искаше по-бързо да изпълни заповедите на Дедо Сима и да се махне от селото. Още не можеше да разбере какво и как се случи, но схвана, че се е разминал на косъм с голяма беда. Каква стана тя? За една нощ уби вълк и човек, спечели волове, сдоби се с жена и челяд... Сърцето му се сви при мисълта, че Дедо Сима за минута го направи баща на децата на убития от него мъж. Тичаше мокър, разгърден, потен, с насълзени очи, а мислите му препускаха пред него и се опитваха да проникнат в мрака на бъдното:

„Тая ли че е платата, Господе? Отсèга до амина да я чувам тая кръв, дека я затрих? Как че се жùви, Господе? Да ми е просто, Господе, ама че живим как дойде, па ти ме дръж ỳруке, ако сакаш. Ако не сакаш, проклет да си и Ти, Господе, дека си ме проклел мене!”

Страхил се изгуби нанадолу, към долна махала.

Вълчата нощ отстъпи позиции. От изток просветна едва забележимо, колкото Голи рид да се очертае по-ясно на небето...

Дедо Сима затвори вратника и се обърна. Никой не шаваше, мъжете дори не дишаха. Само очите им го гледаха като Господ ли, като Сатана ли − старецът не знаеше...

− Попе, сега има една рабòта за тебе! − Дядото се облегна на вратата като да я оварди, та никой да не побегне.

− Зèми ножо и резни гръцмуля на вуко! Давай! − Попът се подчини неохотно, пое някакъв нож, който бутнаха в ръцете му и резна гърлото на вълка. Нямаше много кръв, отдавна беше мъртъв звярът. Попът погледна ножа в ръцете си, изцапан с черното на вълчата кръв, пусна го на масата. Изтри длани в расото и се отдръпна.

− Сваляй кръсто, попе, и вади требнико! − Заповедите на Дедо Сима долитаха от вратника, а попът ги изпълняваше като хипнотизиран. Пияният му ум не схващаше какво точно става, но долавяше, че едва ли е съвсем по църковните канони.

Дедо Сима се доближи до масата, тури требника отдолу, отгоре му сложи кървавия нож и кръста и се върна до вратата.

− Сеги, селяне, клетва че даьеме! Дека никой никогиш нема да изкаже как умре Гьоката! Дèцата му че си имат нов баща и он че ги отчува. Еле некогиш разберат, че тоя им бащу е затрил истинскио, у нихната къща, у цело село, нема да има вечим живот за жùвене! У Господа и у вучата кръв клетва че сторваме сеги! Казах, селяне!

Мъжете гледаха занемели. Полекичка, някак неохотно в началото, сякаш подтикнати от висша сила, един по един станаха и се приготвиха за клетва. Оттук насетне на тях се падаше нелеката съдба да са довека мъже − да опазят една тайна, от която зависеше животът на няколко невинни деца, на една вдовица-младоженка и на един смел, сърцат мъж. Пък и техният собствен живот, животът на селото...

Спокойствие обзе сърцата им. Божието слово щеше да им спомня да мълчат. Божият кръст щеше да ги пази от изкушението да разкажат. Вълчата кръв щеше да бележи мъжеството им. И да го накара да свети.

[Mad Max]

Разказът се казва КЛЕТВАТА