Moдерният Свят е "свят" на ОТЧУЖДЕНИЕ

[Mad Max]

МОДЕРНИЯТ СВЯТ Е СВЯТ НА ОТЧУЖДЕНИЕ
Автор - неизвестен

В модерният свят контролът, който се прилага върху нас става по един автоматичен начин, насред местата, в които живеем и посещаваме. Участваме в определени ритуали, съставящи нашия живот: работата, "свободното време", консумирането, подчинението и всичко това, защото светът, в които живеем е предназначен само за това. Всички знаем, че търговските центрове са предназначени за пазаруване, офисите са за работа, така наречените с ирония "всекидневни" са за прекарване на времето в гледане на телевизия, а училищата - да се слушат и изпълняват нарежданията на учителите. В големите магазини не можеш да правиш нищо друго, освен да купуваш стоки и да затвърждаваш консуматорските си навици; трудно бихме проумели, че можем да направим нещо друго там, а в случаи, че го направим, то почти винаги би се определило като незаконно.

Свободните пространства на планетата стават все по-малко; свободни пространства, които не са обградени от стени, където можем да дадем свобода на нашите тела и съзнания. Почти всички места, на които можеш да отидеш са собственост на човек или фирма, който ги държи под контрол: частна или общинска собственост, търговски центрове, автомагистрали, класни стаи, национални паркове и т.н. А нашите всекидневни маршрути рядко се доближават до малкото останали свободни места. Тези места, където съзнанието и удоволствието може да бъде свободно с какъвто и да е смисъл биват замествани с внимателно изградени и контролирани места от типа на Софияленд или друг "ленд", където нашите желания и емоции биват преработени и ни се предлагат на съответната цена. Да придадем нашето собствено значение на света и да изградим наши собствени начини за действие и игри е фундаментална част от човешкият живот, днес, когато не се намираме в пространства стимулиращи това, не бива да се учудваме, въпреки че толкова много хора се чувстват отчаяни и празни. И именно заради това в света има толкова малко свободни места, а кръговрата на живота никога не ни приближава до тях, следователно биваме принудени да ходим на места като Софияленд, за да открием нещо подобно за игра и забавление. Така истинските приключения, за които копнеят сърцата ни, биват замествани с фалшиви подобия на авантюри и емоции, стимулиращи пасивното наблюдение, вместо активното участие в живота.

Нашето време, подобно на нашите места, е също така завзето и умело контролирано. Целият свят живее и се движи според една стандартизирана часова система, предназначена да синхронизира движенията на всички хора от единия край на света до другия. Вътре в тази господстваща система се намират нашите животи, контролирани от работното ни време, часовото разписание на градксия транспорт, времето в уличния трафик и прочие. Това програмиране на нашите животи започва още от детството, когато насилствено ни е наложен контрол, вкоренил се дълбоко във всички нас, стигнали сме до там, че сме забравили, че всичкото време от нашия живот, принадлежи изцяло на нас самите и на никого другиго, че можем да го използваме както си искаме, а не само да мислим за работните дни обедната почивка и "свободното време" през уикенда. За голяма част от нас е невъзможно да си представим един напълно спонтанен живот, какво остава да се опитаме да го живеем.

Замисляли ли сте се колко пъти имате възможност да посрещнете изгрева? Колко често се разхождате през хубавите слънчеви дни? Ако ви се отдаде възможност за едно вълнуващо пътешествие тази седмица, бихте ли го направили?
Заобикалящата ни среда и часовите ограничения, в които се заключваме драстично намаляват потенциала на нашите животи. А и също така ни изолират едни от други. Нашата работа обичайно протича през определен интервал от време, през които вършим специфични задачи, с една определена група от хора, на едно установено място. Това еднообразие и тази рутина ни създават една много ограничено виждане за света и възпрепятстват възможността да срещнем и опознаем друг тип хора. Нашите домове ни ограничават дори повече. Жилищните квартали в днешно време са като гробища за обществото, където хората са пакетирани в отделни кутии, подобно на продуктите от супермаркета, запечатани, за да се "задържат" свежи и пресни... Дебели стени ни изолират от нашите съседи, приятели и роднини, възпрепятстващи създаването на наистина близки взаимоотношения, на една общност, споделяща едно пространство, където всички биха могли да се облагодетелстват взаимно и да споделят своите мисли, желания, идеи и съзидателност. И така нашите работни места, както и на нашите домове, ни държат вързани за едно място, заседнали и неспособни да пътуваме по света, като единствено ни се отваря малка възможност за това по време на годишния работен отпуск или ваканция.

Дори нашите пътувания ограничават и биват ограничени. Нашите модерни форми на транспорт: коли, автобуси, влакове, самолети, метро - всички те ни държат затворени в едни фиксирани пътища, гледайки как външният свят минава през екрана, като че ли гледаме поредната скучна телевизионна програма. Всеки един от нас живее в свой собствен свят, съдържащ добре познати места (работното място, хранителният магазин, апартамента на приятел, някой бар или клуб), където нямаме кой знае какви връзки и взаимоотношения (стоим или се движим изолирани в колата, в автобуса, по улиците) като вероятността да открием нещо ново и вълнуващо е изключително малка. Един човек може да пътува по пътищата на 10 различни страни и да не види нищо по-различно от асфалт и бензиностанции, докато стои вътре в западната си кола. Затворени в нашите пътища, ние не можем да си представим едно истинско свободно пътешествие такова, каквото би ни върнало прекия контакт с другите хора и околната среда, както и би ни отворило възможност за нови и различни неща във всеки един момент.

В стремежа да открият свободата някои от нас гледат на Интернет като на "последната възможност", като на едно свободно място, което все още не е поставено под пълен контрол, и което чака да бъде използвано. Киберпространството все още предлага определено ниво на свобода и комуникация и е хубаво да се използва в определени граници, но голяма част от хората се облъчват твърде много. Подобно на телевизията се получава едно зомбиране в екрана, закотвяме се вкъщи и един вид се самоампутираме. Пишем си с приятелите от съседния блок, вместо да си говорим на живо лице в лице.
Това ли е свободата? Да стоиш неподвижен, гледайки с часове светлините на екрана, без да усетиш наслада, допир, миризма и вкус? Забравил/а ли си усещането на влажната трева и топлия пясък под краката ти, пушека и миризмата на лагерния огън в носа ти? Спомняш ли си какво е чувството да лежиш върху земята, гледайки обсипаното със звезди небе, помниш ли насладата от волното тичане из полето, плуването в морето и докосването на любимия човек?