Пътят към ВЛАХИ - аз

[Mad Max]

Пътят към Влахи
Кристина Матева

   Има един път който те отвежда.. Грабва ти ръката, стисва я силно и не те оставя да говориш, да протестираш. Отвлича те завинаги. Не пита кой си, какъв си. Не се интересува от живота ти до момента. Не ти казва нищо за себе си. Не ти сочи де свършва и къде започва. Просто един ден идва за тебе. Да те откара.

  С взлом се вмъква в гърдите ти и отнема дъха ти безсрамно. После ти похлупва нежно клепачите, както се прави с умрелите. Да не гледаш накъде отиваш с очите си. Сетне някак по детски те кара да седнеш още преди да сте тръгнали. Търпеливо те чака да се отпуснеш, сякаш не иска да му се противиш. Леко навлиза в душата ти и я разгръща. Търси ти вярата като че да определи посоката. Разхожда се в тебе и те чете като книга. На места те гъделичка, на други наранява, на трети ти се прекланя, усмихва, начумерва... И отново дивашки напред подема.
   При него назад няма. В себе си носи забравата и споменът. Тъгата и радостта. Животът и смъртта. Неслуката и щастието. Обичта и гневът. Силата и слабостта. Черно-бялото и онова, другото, шареното. Натъпкал е всичко в торбата си и тебе иска да тури. Да те понесе.
   ...
   Първо ще чуеш вятъра. Клумба в далечината ти носи, но не ти дава да я докоснеш – само ти я загатва да те подразни. И звънци! Лай на кучета. Овчар рука отвисоко. После поклаща дъбови шуми да те разсея, млади, зелени, леко се галят една в друга. Старите клони мъдро ти скърцат, подсказват че право си тръгнал. Тихо е за кратко. В ниското река потреперва от острите камъни разсъбличана. Нещо прошепва, но вятърът го отблъсква. Завърта се около тебе неузнаваемо, стиснал в ръка тайните на хората дето живеят наоколо. Таман ги е изтръгнал от реката.

   Изведнъж се сгромолясва скала и вятърът страхливо се скрива в драките, простенвайки че пак се е закачил някъде. Мълчание. Усещаш миризмата на пръст. Пепел разпиляна във въздуха. Пътят поема нагоре да поздрави победителя и пак тръгва надолу. Танцува радостен, върти се. Тържествува заедно с планината. И пак се кротва. Поспира за малко, прескача реката.. и.. СТАВА ЧОВЕЧЕН! Дръпваш го рязко и спираш. Иска ти се още нещо да узнаеш преди да продължиш. Сядаш сърдито в очакване на вятъра. Дали не му е минало на дивака и пак няма да дойде нещо да ти разкаже за пътя и мястото?..
   Минава време. Протягаш ръка твърдо решен да почакаш и докосваш малка пътека. Усещаш козите стъпки. „Много са. И тежки.” – проговарят пръстите ти.

   „Бам! Бам! Бам!” три пъти извиква камбаната. Отваряш неволно очи.. Онемяваш! Устата ти зяпва в захлас.
   В теб остро гледа старият войн - Балканът. Груб. Величествен. Силен.
 Камъните грозно се надвесили над високото му чело, изгорено от жежкото слънце. Веждите - намръщено извити, бая са отъпкани от животни. Очите синьо студени, прозират истината отдалече. В зениците му – огън запален от комити. Коне препускат, байряк се вее, пеят се песни, пие се вино, ножове се крият за Видовден. Ноздрите му цели топове – пушек издишат. Устните му напукани, сухи, затворени – не говорят отдавна. Тъмнокоса мома в бяла роба, понесла ведра пълни с вода - тихо пристъпва към тях. Като сянка. Лицето му изсечено с балтия. Врат от дънери стари. По раменете кошари като нашивки по шинела на генерал, гордо притурени за заслуги. Ръцете – мощни и вълнести. Вятърът едва помръдва дебелата козина. По китките му навързани синджири на Кучища. Каракачанки. Гръд – корава. Цялата в белези и кръв засъхнала от раните при сражения. Ногата му голи. Здраво впити в земята, готови да носят още. И още. Река нежно ги целува. Благодари му, че я пази жива.
   Оглеждаш се наоколо. Иска ти се някой да питаш де се намираш. Изоставени къщи, порутени на половина злобно стърчат да сещат живота. Времето виновно е напуснало селото. Поразено от паметта на хората.

   Събух си обувките. Съблякох си мислите.