Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ

Зимата затисна селото из един път.

По Трънско хората бяха бедни, с мъка оцеляваха и това ги караше да са предпазливи и хитри, а понякога дори зли и жестоки. Не беше лесно да ги подлъжеш или изненадаш, но Господ напълно се справи. Една събота обърна наопаки кожената си ръкавица, подплатена с бяло овче руно, та селото осъмна само на комини. Снегът превърна света в пряспа.

На Гỳмно – горната кошара на чорбаджи Гьорги, зазимиха стотина шилета. Току преди снежното страшилище да удари земята, взеха да се агнят някои от първескините. Наложи се главният овчар на чорбаджията − Гьорче Калистрин, да слезе до селото. Той беше пришълец, македонец. Никой не разбра каква фъртуна го изсипа в тоя затънтен край. Един ден се цани на чорбаджийското стадо. С времето показа, че е човек високоразумен и òправен и остана за главен чобанин. По-често му плащаха в натура, но от време на време връзваше в кърпата и по някоя хубава парà − когато лекуваше животни. Разбра се, че отбира от всякакви рани и дори успя да спаси ухапания от усойник коч на тетка Мара. По едно време плъзна слух, че някой някога го бил виждал в града „да се разполага на големò” − да харчи злато и на файтон да се вози. Това не се потвърди легитимно и постепенно мълвата затихна. На реката деца го бяха видели съблечен – уплашили се и избягали. После разправяли, че по гърба не бил с човешка кожа, а със змийска. Горена е, обясни Гьорче, когато селяните се опитаха да се осведомят. С вряла вода се бил попарил преди време, когато работил на вапцаджийница. Оживял, оправил се, но му останали грозните рани. Селяните не му хванаха вяра, но и не разпитваха повече. Бяха убедени, че лудо село, което да натири изкусен ветеринар за нещо си, дето е направил през девет земи.македонецът се крие по Трънско от някого. Но и комита да е бил, да е Гьорче, колкото и Калистрин, и властта да го дири − все тая. Добрият чобанин си е добър чобанин! Това едно. И второ − няма

Та този високоопитен и във всички случаи печен и препечен като трънска тухла мъж го нямаше на Гỳмно, когато се обърна руното на божията ръкавица и сняг сви света и Трънско на снежна топка. При шилетата останаха другият овчар, дядо Стамат, и Делчо − чорбаджийското момче. „Чорбаджия” по този край наричаха и малко по-заможните селяни, но чорбаджи Гьорги наистина беше богат. Дядо Стамат и Делчо се озоваха затиснати от бялата пехливанска хватка, но не се притесниха особено. Горна кошара или Гỳмно, както му викаха чобаните, беше построена на южната, закътана страна на Момец − полегнал, невисок, обрасъл с дървета почти до билото си връх. Човешкото обиталише беше вдигнато от преплетени пръти и кал, за животните имаше навеси. Стабилен плет ограждаше кошарата от три страни, а откъм четвъртата я подпираше планинският склон. Дърва за зимата бяха приготвили доста. През дните, преди да завали обилно, Делчо ги цепеше с голямата брадва, а дядо Стамат ги събираше на купчинки. Щяха после да ги наредят под стрехата на сушина. Имаха си и хлебец − гушеше се увит в кърпи и нареден по дъното на дървена ракла, а в торби се криеше каквото наесен бяха вдигнали тука − бобец, лук, ошаф. В малко каче се диплеха ред сланинка, ред праз...

Този следобед Делчо си четеше от една шарена книжка, но му беше мъчно, че го няма Гьорче да подхване комитските истории. Дядо Стамат вареше бобена чорбица, сумтеше и час по час притуряше дръвца – да му се сгряват кокалите. Навън пресният сняг все още белееше като току-що изваден от чеиз. Шилетата, утъпкали заграденото, се тумбеха покрай яслите и хрупаха сенце... Всяка твар си гледаше работата и не се бъркаше в тази на другите. Но никой не слагаше в сметката зверовете, за които зимата се очертаваше по-едра, отколкото можеха да преглътнат наведнъж.

Водача на глутницата се беше притаил сред дърветата под Момец. Кованото сребро на козина му се сливаше със заскрежените храсталаци в подножието на буките. Само жълтите присвити очи и щръкналите помръдващи уши издаваха местоположението на звяра. Но никой в кошарата не си даваше труд да се оглежда. А Водача се беше вкопчил в стадото долу с всичките си сетива. Изобщо не обърна внимание на боричкането на своите събратя, скрити в дерето от другата страна на баира. Гладът още не бе натирил глутницата в ниското, козината беше лъскава, мускулите силни. Но опитният вълк знаеше, че тежкото предстои − зимата едва беше наченала да гризе от годината. Шилетата в поятата на чорбаджи Гьорги се явяваха невиждано чудо във вълчото царство − истински дар от вълчия Господ! Водача се огледа за последно, а носът му запомни всички нюанси на стелещия се от комина дим. Внимателно се отдръпна назад към глутницата, добре прикрита от долчинката. Заигра се с младоците и дори им позволи да го съборят няколко пъти в снега. Беше в добро настроение, защото имаше план.

Тази нощ вълците щяха да нападнат кошарата.

Гьорче се прибра да поспи в чорбаджийската къща чак на сутринта. Постлаха му в мъничка, пристроена одая. Младата овдовяла снаха поля на чобанина да се измие, после принесе паница ядене и комат черен хляб, но не посмя да вдигне лице и да го погледне в очите.

Гьорче цяла нощ изражда агнета, които все едно се бяха наговорили накуп да се пръкнат на побелелия от снега свят. Щом хапна надве-натри, легна и заспа както си беше с дрехите. По навик едната си ръка беше подпъхнал под кожения елек, сраснал се с гърба му. Какво криеше там селяните не знаеха, но го подкачаха, че сигурно много жълтици е надиплил, та го е страх да не го оберат. В кръчмата се шепнеше, че такива навици се добиват само в един занаят − кървавия и опасен комитаджилък. Защото никой не беше виждал Гьорче дълбоко заспал. На лято, щом запладняха овцете, овчарите от околните села се сбираха да хапнат „каквото чорбаджия дал и овчер окрал”. Често се сборваха, но Гьорче никога не участваше в игрите им. После, щом уморено се наместеха кой къде намери да подремне, все се намираше луда глава да ù щукне да се закача с комитата. А той, уж спящ, щом се промъкнеше някой на крачка-две, го бодваше с очи, поприсвити и без смях в тях, макар мустакът му да се надвесваше над усмивка. Обикновено пишман-зевзеците чевръсто се оттегляха.

Когато след два часа чорбаджи Гьорги влезе в одаята, за да говори с Гьорче, завари чобанина седнал. Дали е рипнал, щом е чул вратницата да се отваря, или си е седял така, чорбаджията не разбра, но си имаше друга грижа. Поогледа жилавия мъж, посумтя малко и след като се прокашля, отпочна:

− Гьорче, айде да си поприкажуем ко муже. Ти си комита. И то от баш комитите! От дека си дошел мене ме не интересуе и не сакам да питам. Но сеги нема време да се лъжеме. Оти подфанах изоттука думата – одил си из планините нанадоле, по вашио край, а они не са кико нашите. Казват по-големи и по-люти били. Ти требе да знаеш как се живи у лют мраз и коги вуци те чекат софра да им стануеш! − Гьорче изсумтя и след като нищо не каза, а само се намести на сламеника, чорбаджията продължи:

− Вънка стаье нещо... Господ се изтръска, че речеш от харман иде, та вседе се е закрило и побелело. Отточка слезнàха дървари и казàха, дека нанагоре от Зли дол минуване нема. До Страхилова бука никой не е ишел откак завале, а Гỳмно е на барем час от там. Момец се не вùдел от снег – дръвьете чак се зарили... Гьорче, не знам що че чиниш, соонодеваш и усукваш, ама само ти си муж да пойдеш до поятата! Син ми е там, бре, знаеш! Делчо − манинкия. Най-свидния! Братье имаше, чул си, отидòха си. Ей я тука снахичката − съща сенка, и она детùняче още, а вече зачернено... Сал Делчо ни остаде... Мале му нощеска сън сънувала. Он седи на камик, голем колко къща, и реве, а то кръв от очите му капела... Изотдолу вълчица я ближела. Сеги пали свещи и вие. – Чорбаджията млъкна и наистина се чу жален човешки вой, все едно вятър в съборен комин игра си търси.

Гьорче се надигна:

− Речи, чорбаджи, що ке сакаш от мене? Момчиняка ли да ти доводам?

Чорбаджи Гьорги премери главния си чобанин на око и каза тихо:

− Да, довèди го, коги може да се слезне. Инак с ньега горе си чекайте, Делчо страх да нема. Он се за тебе прикажуе и те тачи... Нали братленцето му лани си идè... Дедо Стамат е зел-дал! Оно ти си требеш на кошарата. Пусти опустели и овце, и све! Да бе знаял некой, дека такова чудо че се избуши, да си беше дошел Делчо, ама тè... Я не могу да идем, изеден сум отвътре, едвам жùвим. А щом соонодете су Делча и си дойдете, че ти дадем овчи калпак. Парà по парà вътре че пущам, додека не кажеш: „Стига!” Само да ми вратиш момчето, че мале му се затрива, а су нея и мене влачи!

− Бива, чорбаджи. Ке го доводам! Но пàре не сакам! Язе бех воевода и момчиняците ги водих на смърт − не на живот! Но нивга не съм ги венчавал мърцина за цръната зèмя! Нема кротко го не сакам, ама веке ке ти окам не „чорбаджи”, а „Герге”! И кога слезна у село, на софра ке ти седам, се едно най-личен гост, а не ратай! Разбрааме ли се, Герге? – Гьорче говореше тихо, но накрая вдигна глас, та чорбаджията трепна и се присви, но погледна воеводата в очите и рече:

− Разбрааме се! Ко муже!

И двамата не подозираха, че докато се уговарят как да спасяват от планината единственото живо чедо на чорбаджията, Делчо сам се беше спасил. И вече беше мъж. Защото който цяла нощ е бил залостен в една одая с мъртвец и е слушал как Сатаната дъни по вратницата, който е гледал див вълк в очите и се е разминал с него като с равен, той не е вече момче! Чорбаджи Гьорги и Гьорче още не знаеха, че Делчо е оцелял в страшна нощ, че е жив, но че е онемял и от него ще се чуе дума чак след три години, когато в селото щеше да се появи Веска Симидчиина − Коконата...

Вечерта се спусна над Гỳмно внезапно, като срутена лавина. Момец се обагри от залязващото слънце и минута след това в одаята на овчарите стана невъзможно да се чете. Делчо се изправи, протегна изтръпналите си крака и се приближи до прозорчето − навън беше почти тъмно. Дядо Стамат, излязъл да нагледа стоката, шумно се прибра. На кьошка си изтупа краката и с гръб бутна вътрешната вратница.

− Деле, èла, сине, узни дръвцата, оно не мог се наведам вечим! – Дядото протягаше пълните си ръце към Делчо. Той пъргаво пое товара и нареди заснежените цепеници около оджака, да се стопи снежната им коричка и да поизсъхнат. Дядо Стамат посегна към котленцето с бобец и го придърпа настрани от пламъците. Чорбицата за вечеря беше готова.

− Дедо, у село сигурно ни мислат... Па и бай Гьорче намери време да слезе! – В гласа на момчето се долавяше съжаление – нямаше кой тази вечер да разказва комитаджийски истории. В ума му това натежаваше повече, отколкото смътния страх от предстоящата нощ.

− То, сине, Господа наш си знае работата! Дека е рекъл да го нема Гьорче сеги, така е требвало! − Дядо Стамат се прекръсти и започна чевръсто да разгръща везаната кърпа, в която беше увит половин просеник, останал от обеда им. – Ние с тебе, Деле, сме на сигурно тука, на сухичко и топло. Плето есенес го стегнахме, здрав е. Нема от що да се плашиме! Дай да ручаме и да легаме, нема вечим да си бодеш очите с четмото. Оно колкава светлинка даье газеничето... Айде, седай, Деле, с кое-що дал Бог да поменем живота! – Делчо беше свикнал с приказките на стареца и отдавна не се впечатляваше от набожността и разговорите му с Бога, все едно Той и дядо Стамат си пият заедно греяната джанковица. Сместиха се на синията, придърпаха трикраките столета към огъня и започнаха да се хранят. Сърбането и тропането на лъжиците по гледжосаните паници остана единственият шум, от време на време припукваше и някоя по-яка цепеница. Дядото беше казвал на момчето, че дърветата пукат, когато душата на гората, скрита в тях, излита за небето. „Старчески раздумки”, мислеше си Делчо. Често се чудеше на дядо Стаматовата вяра в Господ, която успяваше да вмества в себе си самодиви, караконджули и дървета с душа. Даскалът беше подсказал някои нови идеи относно бога, но старейшините на селото бързо го насметоха да не подкокоросва младите с „купешки щуротевини”.

След като се нахраниха, Делчо взе паниците и излезе на кьошка да ги изплакне. После залости хубаво външната вратница и се шмугна на топло в одаята. Навън студът беше издебнал слънцето да се скрие и вече на воля облизваше кошарата с ледения си дъх.

− Дедо, да легаме, пай утре че видиме бива ли некакво да се слезе у село. А може и бай Гьорче да се качи, тате нема ни остави тука саминки! – Момчето се усмихна при мисълта, че някой мисли за неговото добро.

− Пай утре, сине, утре. Легай и спи. Пай утре – как Бог рече! То слънчицето да видим, другòто е лесно…

Двамата се мушнаха под козяците и старецът духна газеника. Отначало сънят бягаше от Делчо, но после изведнъж го сграбчи и момчето заспа тихо и дълбоко. По едно време дядо Стамат се понадигна и сложи най-дебелата цепеница в огъня. Придърпа тежкия козяк нагоре и зави раменете на момчето. След това полека, старческата се отпусна в постелята си. Заспа.

Късно през нощта Водача на вълците се върна на мястото, от което през деня проучи кошарата. Приплъзна се няколко метра надолу по склона и замря. Набута в ноздрите си дим от колибата и го сравни с дневните си наблюдения. Долови покой и сън, горяща букова кора на гнил пън и още нещо − непознато, но в никакъв случай опасно. Мръдна глава настрани и пое друг мирис, гъст и плътен като пролетна кал – на стадо, на топла овча кръв. Обзе го трескаво нетърпение, но инстинктът му на опитен ловец бързо надделя. Смъкна се още няколко метра и безшумно се притаи зад заскрежен храст − внимателно и дори нежно, все едно се галеше на вълчицата си. Тихото му гърлено изръмжаване скова глутницата, после я разпръсна в обходна маневра. Сенките на вълците нашариха за кратко снега. Някой от по-младите глупаво се спъна в нещо − чу се хрускане на лед.

Водача изчака всичко да утихне и се спусна надолу към вкопаната в склона кошара. Леките му, издължени скокове дори не пропукваха крехката коричка на дебелия сняг. Отправи се към гърба на одаята тихо и безстрашно, уверен, че е срещу вятъра и няма да го усетят овчарските псета. През деня си беше подготвил план, практичен и гениален със своята простота. Стигна до следващото си укритие – купчина насечени и нахвърляни клони. Сви се до тях и замря. Превърна се в безжизнена сянка, но наситена със сетива, страст и очакване. След стотина удара на вълчото сърце се чу кучешки лай. Големият шарен пес пръв усети вълците и рипна пъргаво насреща им. Делеше ги здрав плет и кучето, повличайки след себе си и другите трима пазачи, уверено се спусна към зверовете. Шилетата се разшаваха, някои се опитаха да прескочат съседите си, сбутаха се. Като развълнувана рунтава река се изсипаха откъм навеса, устремени в страха си към другия край на заграденото, по-далече от опасността. Глутницата хитро се беше наредила в полукръг откъм долната страна на кошарата, срещуположно на Водача. Вълците един след друг се спускаха с вой към оградата и предизвикваха суматоха сред шилетата. Животинките се мятаха ту на една, ту на друга страна, а накрая се притиснаха до стената на овчарската одая.

Кучетата, напротив, въртяха все покрай оградата и заставаха там, където им се струваше, че вълците се опитват да прескочат плета и да пробият фронта на отбраната. Тази игра продължи кратко, но достатъчно − колкото Водача да излезе от привидното си вцепенение и с няколко скока да се спусне до самата кошара. Вълкът налиташе отгоре и щом се оказа на височината на прилепената към баира овчарска колиба, с един-единствен грамаден скок се метна на покрива ù. С още два прелетя покрай комина и се бухна насред шилетата. Не обърна никакво внимание на врещенето и почти човешките писъци на бъдещите си жертви, а мигом се впусна в гръб на грамадния шарен пес, предводителя на овчарските псета. Вълкът добре беше планирал нападението. През деня забеляза, че по време на играта и боричкането другите кучета челюсти, ранени и умиращи кучета скимтяха и квичаха нечувано и свръхестествено, все едно адски изчадия се бяха развилнели в кошарата. Вълците оттатък плета се настървиха и запратиха към небето своя накъсан, освирепял зов за плячка. Като скачаха и се блъскаха в оградата, те всячески допринасяха за пълното объркване и врява. Последното куче бе застигнато току пред вратника на колибата. Псето думкаше и плачеше с глас, очаквайки помощ от хората, на които толкова вярно служи през целия си кучешки живот. Дори не се обърна с лице към връхлитащата го смърт, цялото му същество се стремеше да го чуят, да му отворят и да го спасят. С последна надежда блъскаше и дращеше по вратницата. Така и умря − като уплашено, жалко псе, изоставено от господарите си.не хапеха Шарения по врата. Кучето носеше нашийник с шипове, но Водача вече си бе имал работа с подобни овчарски хитрости. Повали Шарения с умение и вещина на експерт. Изненаданото куче дори не разбра откъде му се стовари грамадата мускули и челюсти, които го обърнаха по гръб и му разпориха корема. Умиращият пес нададе вой почти по вълчи, после заскимтя в агония, с което нанесе непоправими щети върху бойния дух на другарите си. Водача, използвайки объркването в редиците на другите защитници, подгони стадото към тях. Ниско приведен зад рунтавите гърбове на шилетата, той ги остави да разделят и почти да премажат кучетата, а после като сянка се стрелна в мрака и повали следващото. Усети, че гърлото е чисто и му спести мъките. Уби го бързо. В ограденото място завря и закипя от тела, които се мятаха като обезумели. Разнесе се воня на кръв и смърт. Щракаха

Вълкът се метна настрани от вратата, сниши се зад купчината дърва и се стаù. В мрака се чуваше само топуркането и врещенето на полуделите шилета. Животинките от ужас се надиплиха като дълга черга от единия до другия край на заграденото, после се сбутаха едно в друго под навеса − по-далече от вълка и притихнаха. Глутницата извън кошарата също замлъкна, тишината се слегна и затисна кървището. Слаба светлинка се резна откъм прозорчето на одаята, опипа докъдето ù стигнаха силиците и замря.