Форум КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ

Нека по преценка на модератора темата остане явна или скрита..

Подхващам я.
Чудя се какво е това нещо нашето.. Гледам ги хората - цепят се, уж да работят, да правят, да струват и там както искате го наричайте, щото все на някой нещо не му угажда, все някаква интрига се е завъртела от недоизказани приказки очи в очи, от премълчана истина, от незадоволено его и т.н. и т.н. От едното цяло се разбива на две, после тия две на още две.. На още и още.. Докато накрая всеки не остане сам.. И пак да се хване да се разкъса на две, три.. осем, сто.. Преко силите си да бъхти, да се съсипва - заради едната горделивост и неспособност за комуникация, разбирателство, прошка, злоба и др..

За туй съм решила да заложа на тая кауза - вярвам че сме способни до края на живота си да се цепим, отцепваме, оплюваме, презираме и тайно или явно да се гордеем като с триста зора качим по едно стъпалце от "стълбата към небето" /дето в крайна сметка пак ни тегли общия знаменател/, да се мерим кой колко знае, кой колко може, кой какъв е, как пикае - прав или легнал.. /странно е че когато един човек стане герой/авторитет/Някой - народа го беси, предава, убива го - не само тук, навсякъде - историята помни/ и естествено тук някой ще извика "аз не съм от тях!" - илюзия..
Толкоз ни струват мераците "АЗ" и на аз-а разцепките и изцепките.. Неспособни мишоци без въображение, блъскащи си главите на кой кораб да се качат като дойде наводнението и изтрепващи се да го напуснат, когато видят че потъва..
Такива сме хората.  :smile: Жалки плъхове.
И да, сред нас се носи мълвата, че горе витаят орли, ма нито некой ги е виждал, нито ги е чувал.. Това "не ми били орли, а плъхове с пластична операция на кокошки" - веднага ще чуете слухове.. "Откраднали и продали нашето сиренце".. Или че всъщност самите ние сме орли, само приличаме на плъхове щото не сме си улучили средата  :lol: ... И колкото по-нагоре отива стълбата, толкова повече един плъх се чувства орел..
Абе мамка му и живот!  :naughty:

Ако някой ден Никола Вапцаров ме прочете искам да ме заплюе яко в лицето за обезвереността ми към хората - щото ако не го направи той ще го сторя аз - заради глупостта му неотлъчно да обича това миндилско творение и да го защитава, да се бори за свободата на духа му през целия си жизнен път. Ще се хванем за косите, ще се сбием даже, после ще се разцепим.. И пак тайничко на 4, на 8.. Пак ще си шушукаме, че ние сме орлите /всеки по отделно/ - че другите са плъхове.. Ще задоволяваме глада си за човечност по тоя начин с всяка разцепка по своему и ще бъдем щастливи - щото мисълта, че това е било единствения изход ще ни успокоява в безсънните ни нощи..  :biggrin:

И ето го любимият поет.. Каква музика за душата пише и каква обич възкръсва у мене.. И все ми кънти във ушите и ме кара на две да се цепя.. Дето ме кара да забравям за чуденката къде съм сред свои или чужди, да им вярвам или не, плъхове ли сме, орли ли - кви сме аджеба и с какво се движим - движим ли се потъваме ли.. Кво става бе?

Един сляп

Един сляп
свири на чело
в кварталното кино.
И теб
ти се струва,
че чуваш
на тройка в степта необятна звънци
и виждаш дори
как мъж и жена се целуват.
Облечени в боброви шуби,
снегът ги милува...
А те са сами –
далече от хората груби.

 
О, колко различен
е нашият слух
и колко далече
сме с тебе сега!...

 
Аз виждам: разкаляна вечер.
Тъга
притиска квартала...
И знам,
че там –
зад всяка стена
и ограда –
страда
един
отхвърлен син
на живота.

 
Притихва последната нота
на този миньорен пасаж.
Ти още живееш със своя
далечен, загубен мираж.
Не чувстваш, че вече покоя
е само привиден. Сега
за мене дори е обида
да креташ със куха тъга,
да хленчиш, задето умира
в Испания рицар. Защо,
когато светът е миниран
със ново идейно ядро;
когато над твоите степи,
покрити от белия сняг,
преминал е пролетен ветър,
преминал е бързия влак
на новите хора, донесли
слънца от Кавказ и Урал,
и няма ни спомен далечен
от дивата степна печал.

 
Послушай,
и в свежия ручей
на този съсзвучен поток
умий си очите,
и гледай –
светът е широк!
Светът е в тебе и мен
и в тази тълпа,
която наричат безлична.
Но аз я обичам,
защото тя крачи нагоре,
към новия ден,
защото се бори!

Ботев

Идва при мене
задъхан и потен
работник
и казва:
– Пишете за Ботев! –

 
"За Ботев ли? –
Седам.
Елате във среда
към седем."

 
Но ето че среда отдавна премина...
Навъсен, аз пъшкам
и късам листата.
Над покрива горе
моторите спорят
със влажната пролет
в света
и мъглата.
И нищо не идва.
Безпътната мисъл
в главата се мъти.
В гърдите тревога.
Преставам да пиша,
захвърлям листата,
дълбоко въздишам
и казвам:
– Н е   м о г а! –

 
Събличам се.
Лягам в леглото.
Заспивам.
Но ето пристига
навъсен работник
и пита:

 
– Написа ли песен за Ботев? –
За Ботев ли?
Чакай...

 
"Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и светят очите му
в мрака."

Работникът бърчи си челото
и пита:
– Това ли е Ботев?
Пиши за жетварите там,
за теглото,
за черните кърви,
що пие земята,
за робската песен
и мъката в нея,
която люлее нивята.

 
– Какво ще го търсиш
в усоите, дето
и хищника днеска не броди.
Не виждаш ли? – Ботев
в очите свети,
та Ботев е тук, при народа.

 
– Ти падаш и Ботев ни казва:
"Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!"
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.


– Това е то Ботев.
А ти го усукваш.
Та тук за усукване нема!
Повзри се в живота,
и ето ти Ботев,
и ето ти цяла поема.

Думи

Има думи, които пробиват
на сърцето коравия щит
и наливат отрова вонлива
от жлезите на свойте зъби.

Има дума предател, при нея
аз потръпвам, аз пламвам във миг
и лицето ми – кръв, руменее,
сякаш някой ми удря плесник.

Не, за тях аз не искам да пиша,
аз съм толкова девствен и млад,
че гърдите ми искат да дишат
на живот, а не на тяхната смрад...

Ти лежиш окован във затвора,
във главата бучи – водопад.
И дочуваш уж някой говори:

                                       С в о б о д а !

Ти виждаш полето пред тебе,
ти виждаш го сякаш на длан,
и с някакво странно вълшебство
звучи – Свобода! Свобода!

Свободно, просторно размахваш
косата и чуваш – звънти.
И чорли перчема ти вятъра
хубава дума, нали?

 :in_love:

Рибарски живот

Ти виждаш:
издути платна,
луна на небето излезла,
и мислиш:
живот е това,
живот преизпълнен с  п о е з и я.

Отгоре –
изгряват звезди.
Небето –
седефено свети.
От сушата
кроткият бриз
с ръката си
къдри
морето.

Ех,
волен рибарски живот,
описан
във толкова песни!
На мачтата – бяло платно...
Така да описваш
е лесно. –

Турни му „безкрайно море“,
залей го излеко
с синило
и всичко излиза добре –
картинно
и мило.

А туй,
че със вълчи зъби
студеният вятър ни хапе
и като тежки
сачми
те бият смразените капки?

Прогизнал
се връщаш дома
от влага.
А лодката зее.
И в кърмовия долап
две риби
във мрака сребреят.

Христос да би слязъл
сега
с две риби
какво ще направи?
От мъка –
очите горят,
гърдите –
омраза задавя.

На покрива
в рядката тръст
дъждът се полека оцежда.
Заспиваш.
И после в съня
изгрява далечна надежда...

Ех,
черен човешки живот!
Рибарски живот! –
н е и з в е с т н о с т.
Не мож го разправи,
а то –
иди, че реди го на песен...

Ще бъда стар, ще бъда много стар...

Ще бъда стар, ще бъда много стар,
ако остана след погромите, разбира се,
като окъсан рибен буквар
модел хиляда осемстотин и четирийсе.

Тъй както малките деца разлистват
и почват със картинките от края,
така и мене днеска ми се иска
за бъдещето да си помечтая.

Защо пък не? – В мечтите няма цензура,
мечтите греят с синкава прозрачност.
А по-добре е да подгониш вятъра,
отколкото да седнеш и да плачеш.

Тогава аз ще имам син,
синът ще бъде двадесетгодишен.

Антени

В студеното антените звънтят.
Над тях небето ниско е надвиснало
И аз не спя, и те не ще заспят,
замаяни от новини и мисли.

като оса в ушите ще бръмчи
гласът на тъп и злостен агитатор.
Ще светне ярост в моите очи
и после ще обърна кондензатора,

ще плувна в саксофонена мъгла,
на негърката, в ритъма отсечен,
ще се люлеят тръпните бедра...
Нима това си ти, човечество?

Като че ли в тропическия пек,
под този тежък купол на небето,
се ражда черния човек
за екзотичен декор в кабаретата.

То сякаш, че живота ни тече
спокойно като Дунав в равнината.
Развей си черния перчем
и се надбягвай с пролетния вятър.

Но слушай как в студеното звънтят
през тази нощ антените отчетливо.
И аз не спя, и те не ще заспят,
и ти не ще заспиш, човечество.

ДОКЛАД

Часът е седем. –
Да губиме време
не струва.
Но гледам –
отсъствуват двама.
И знаете, мене ми идва
да псувам,
защото нехайството
значи измама,
предателство значи
към нашето дело.
Макар и шаблонно,
аз смело ще кажа,
че трябва да влеем
умът и кръвта си,
живота си даже
във нашта идея.

Аз почвам доклада.
Ако случайно
в него мъничко
мисъл не стига,
търсете виновника –
моята младост,
сърцето ми
с кръв непокорна
на тигър.

Какво ще докладвам?
Какво ще усуквам?
Да почна с войната
в Китай ли? – Излишно!
Та аз съм просмукан
от мъка
и чукам
на вашата съвест
за нещо по-висше,
което е вплетено
в нашия спомен,
което гневно
в гърдите напира,
умира
и пак се заражда
в сърцето
и носи прекрасното име
        Р о д и н а!

Ако с главите си
счупим вратите,
подпрени със мрака
на днешното време,
ако умреме
на поста си, верни
на гладния повик
на нашата ера,
това е прекрасно,
но чакайте, нека
поставим наясно въпроса. –
Далеко
не мерим ли,
твърде далеко, другари?

Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
                      със мене.
Та аз за секунда, за миг
                       ще те смажа.
Аз чувствам горещите думи на
                           Ленин:
"Прав е другарят Вапцаров" – ще каже.

И тъй – към доклада.
Докладвам направо –
аз страдам!
Но някой ще каже тогава:
"Забравяш –
въпроса е толкова личен...
Ти можеш да страдаш,
тъй както обичаш,
но твоята мъка
ще трогне малцина."
Грешите –
аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.

Работи работник
в хлебарница "Охрид".
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.

Работи работник
в хлебарница "Охрид".
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.

Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал.
В полето, където
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.

Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.

Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
аили
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.
А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
"Изгубили свойта посока."

Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?

Затуй и народа
със нас е на "Вие" –
не чувства но свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.

Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.

А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!

Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.

Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа –
"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода...".

Борбата е безмилостно жестока...

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                                      толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със теб,
народе мой, защото се обичаме!

 :smile:

Ще помоля мода да не ми променя заглавието и идеята на темата..  :no:
Иначе нека си я мести къде си иска.

poneje mnogo durjish na zaglavieto ,me  estrah dali  da ne te razbera netochno...nevuzmojni neshta niama ,e ima de  3 perpetum mobile ,da se vurnesh tam otkudeto si doshul  ot tam kudeto shte idesh :lol:

ne samo che e vyzmojno mi e normalno ,horata si suzdavat iluzii i se razocharovat posle ,horata lujat ..i si viarvat.dori da si schisti pomisli i namerenia tova e dostatuchno .da ne govorim za onezi deto se obediniavat s nadejda da specheliat v lichen plan  i kat vidiat che ne stava ..ne prosto napuskat a razdeliat za da zavaladeiat

Българинът по начало се ражда с чувство за повишени възможности. Всичко му е до колене. И това не е диагноза, а национална черта. В смисъл, че е всенародна диагноза..avtor nezivesten (pone za men) ,moje bi ne ni e po silite

pp vij podpisa na
jonsana v neta

да..
или гледат тъпо отстрани.. трийсе човека /и отгоре/ и мълчат - чакат да напиша нещо по конкретно за да скочат - чак тогава ще се включат.. Забравиха да говорят човешки, всичко им е схема, всичко е игра, всичко е сцена - всеки е или приятел или неприятел, или враг или свой и тъй нататък.. Сега са на нокти бас държа - едните за да получат вътък за плюене в близките шест месеца; другите да се видят какво и колко струват..

Млади хора ли?
Освен да кълват при Аврам не виждам как ще стане иначе.. Там поне структурата така е изградена - за да членуваш, правиш клуб, водиш, управляваш, контролираш, отговаряш пред организацията майка за региона от който си.. Та поне се дава шанс на младите нещо да свършат..

Всичко друго си гледа своя път - предначертан преди години /онзи иначе ИДЕАЛНИЯ  ;) дето даже и да не одиш по него и пак всичко ти е ПИРФЕКТНУ/. Много важно къв си - способен или не, млад или не, мъж или жена..   :smile:

И да ви кажа - никога няма да забравя оная картина..

За пръв път влизам в село.. Всичко почти е порутено.. Само две къщи светят и един помияр лае нейде от улиците.. Като ме вижда се спуска към мене - гледам светлинките от къщите изчезват - напрозорците се турят капаци.. И едни присвити и изплашени до смърт бабешки очи, натежали от самотата и мъката и неспособни да надскочат любопитството си ме отпращат до края на улицата.. икат да се махам по-бързо.. Че ги жегва за живота..
А аз се усмихвам и ми минава през акъла: "сега има да се карат за мене и да ме говорят - поне две три лета напред" - и толкоз.. и емоция и загадки и ще съм лицето на всичките емоции кои минават през тех.. щото други образи няма - те са там някъде отвъд капаците..

Лека нощ.

.temata ti li ia sloji  tuk?

avtorkata ima podobni naklonnosti, leko poetichni,obicha krasivite dumi  :lol:<NO nevijdam zashto edna tema za obedinenieto ima po goliamo pravo da byde goreshta ,moje bi zaradi tona

 temata e myrtvorodena mad ...dai neshto po priatno ,da ne fiosofstvame otstrani osven che e lesno e i nedostoverno.nie s tebe ,"nimame pravo " ..she pishem naluchkvaiki a pravimashtite neshtat

Прав си.
Дразни ме лицемерието, кво да се прави..

Оставям темата отворена.

Имало едно време един рибар, който целият си живот прекарал в изучаване на рибите - морски, речни, сладководни, соленоводни, дънни и т.н.. Живеел си сам, бил отшелник. Това осмисляло живота му от сутрин до вечер.. Да им се любува, да си улови 4-5, колкото да се прехрани, да спаси други и тъй.. Още като млад си сковал една дървена лодчица, малко кейче и бунгалце на брега на морето, до което живеел и в което се вливала близката река.
  Един ден, както си седял в лодката видял на кея да се разхожда млад човек и да се чеше по главата "умно"..
- Що щеш тука млади момко? - попитал го старецът.
- Абе в селото ми казаха, че си най-добрият рибар дето се е раждал някога. - старецът замълчал. - Защо не си купиш по голяма лодка?
- Та за какво ми е? - попитал рибарят.
- Да ловиш повече риба. Аз и моите другари ще дойдем да работим за теб, ще я продаваме.
- И после?
- Ще купим кораб.. И ще наемем хора. Ще ловим повече риба и ще печелим повече..
- И после?
- Ще си купим пристанища, ще завладеем борси, много народ ще работи за нас по всички краища на Света..
- И после?
 Младият човек млъкнал.
- Слушай млади човече.. И така си живея добре. Имам си всичко и се чувствам богат. Гледай ме - от зори до здрач си обикалям по животинките - знам ги всичките до една.. Ловя толкова, колкото мога да изям.. Живея в мир и на никого не преча.. Никой ми не пречи.
...

Притча за въплъщаването

Спомняйте си тази притча тогава, когато сте в сложна ситуация и ще се изпълните с мъдрост и радост.

Събрали се души на съвещание преди въплъщението си на Земята. И Бог попитал една от тях:

- Защо искаш да се въплътиш?

- Искам да се науча да прощавам.

- На кого се каниш да прощаваш? Погледни душите какви са чистички, светли, любящи. Те толкова те обичат, че не могат да направят нищо такова, заради което да се налага да им прощаваш.

Натъжила се Душата, но повторила:

- Аз така искам да се науча да прощавам!

Тогава до нея се приближила друга Душа и й казала:

- Не тъжи, аз те обичам толкова много, че ще бъда с теб на Земята и ще ти помогна да изпиташ опрощението. Ще бъда твой мъж, ще ти изневерявам и ти ще трябва да ми прощаваш.

Приближила се друга Душа и казала:

- Аз също те обичам много. Ще дойда с теб и ще бъда твоята майка, която ще те наказва, ще се меси в живота ти и ти ще се учиш да прощаваш.

Още една Душа се приближила и казала:

- Аз ще бъда твоят началник и от любов към теб ще се отнасям към теб грубо и несправедливо, така че да изпиташ какво е да се прощава.

Друга една Душа предложила да й бъде най-добрата приятелка и да я предаде, друга да й бъде злата и несправедлива свекърва и т. н. По този начин се събрала група от обичащи се души, измислили си сценария на своя живот на Земята и се въплътили.

Но се оказало, че да си спомнят за Себе си е сложно и трудно и те всички забравили своя договор. Повечето приели на сериозно живота си, започнали да се обиждат и гневят един на друг, забравяйки че сами са си съставили този сценарий и забравяйки най-важното – че те всички се обичат един друг!

Превод от руски Таня Т.

Орел и Чучулига

Орел и чучулига се срещнаха на една скала насред висок хълм. Чучулигата рече:

- Добро утро, господине.

А Орелът я изгледа отвисоко и промърмори:

- Добро утро.

-Надявам се, че всичко е наред при вас, господине - добави чучулигата.

-Мда - отвърна орелът, - при нас всичко е наред.. Но мигар не знаеш, че ние сме царят на птиците и не ти се полага да ни заговаряш първа?

- Струва ми се, че сме от един род - промълви чучулигата.

Орелът пренебрежително я стрелна с очи и попита:

- Кой ти е казал, че ти и аз сме от един род?

- Бих желала да ви припомня, че умея да летя толкова на нависоко, колкото и вие, а и мога да пея и да радвам другите земни твари. А вие не доставяте никому ни радост, ни наслада.

Тогава орелът се разгневи и рече:

- Радост и наслада! Ах ти, горделиво мъниче! Могъл бих да те унищожа с един удар на клюна си. Ти си на големината едва колкото крака ми.

Тогава чучулигата се издигна нагоре, сетне кацна върху гърба на орела и взе да го кълве по перата. На орела му стана неприятно, та литна бързо и нависоко, за да се отърве от птичето. Ала така и не успя. Накрая се спусна обратно върху същата скала навръх хълма, съвсем раздразнен, с малкото птиче все тъй на гърба, като проклинаше злополучното си положение.

В същия миг до него се приближи дребна костенурка и при вида му се разсмя тъй силно, че почти се катурна по гръб.

Тогава орелът изгледа костенурката и каза:

- Мудно и пъплещо дребосъче, сраснато със земята, на какво се смееш?

А костенурката отговори:

- На туй, че си се превърнал в кон и малка птичка те яха - и те превъзхожда.

- Върви си по пътя! - тросна се орелът. - Това са си наши семейни дела между мен и сестра ми чучулигата.

 :biggrin:

mai pravilno ti biaha pomestili temata

 :lol:

За това не споря.. Нека само заглавието си й остане такова..
Пък ако искат да я местят с времето - където считат за необходимо.
 ;)

Катерят се сами самарите
със брадвите, солта и кожите,
а чановете люшкат залеза
и свалят слънцето под Рожен.

Изострят камъните стръмното
и бистри, звуците подскачат,
в бориките се галят спънати,
с поляните се диплят в здрача.

Копита, под чучура скупчени,
разхвърлят шарките на козяка.
Подир катъра, подир кучето –
пронизва гайдата до мозъка.

Изпива хубостта очите ми,
измерила се със върхарите,
а въздухът крепи ручилото
и висинето, и чобаните.

(http://selskiturizam.free.bg/pic_9994726_0247938.jpg)
http://vbox7.com/play:140be7b1

Още един клуб на хоризонта - СРОК  :naughty:
Кучкадарето от Семчиново! Отцепници от БКК за БОК.

Да ни е честито на всички!
Дано отцеплението ни помогне да се научим да действаме  :biggrin: Като се види, че неволята не иде..  ;)
Живи и здрави.

 :lol: uvelichava se gentichnoto raznoobrazie

samo ne razbrah na kvo se smeete. mislite che e dobre li. horata tursjt izhod no nego namirat nikude na toj etap.. puk tova e oshte po smeshno.

izhod ...drun dryn ,karakitan kvo e pisal v sysednata tema? ne si li syglasen
izhod ot meleziat na popov ,dobre .a kakvo erazlichno na novata ? "vojda"? selekciata ?

ima dva putia nito edin ne im haresva vseki sys sobstveno mnenie i klub ,a neshto da ne mu haresa i nov klub

makk i nkbok gi razbiram za men te naistina sa dve razlichni neshta i sum tvurdo protiv da se obediniavat ,no ostanaloto ne go razbiram