Ураган - Моя Милост

[Mad Max]

УРАГАН

Кристина Матева


      Обърнах се и видях, че двамата диваци ги няма. Целият ден бях вървял по тях – такива са хайдуци откак се родиха. Никога не се знае кога ще изчезнат – все улисани в лудориите си. Борят се, скачат, бягат един по друг – капии. За тях паша няма, като си вирнат главите и пълен напред. Не бях виждал каракачанска овца да оагни две агънцета, па и не бях чувал от по-старите. Но те бяха някак по-особени от другите.  Колко са ме ядосвали.. само аз си знам, ама право е - най-са ми на сърце!
 
     Без да го мисля тръгнах към билото. Небето беше кърваво червено. Вземаше си сбогом с Балкана. Нещо ми подсказваше, че не е на хубаво. Дърветата бяха замлъкнали. Поогледах се и хукнах – разтресох земята с ногата си. Бързах! Знаех, че ако сега не ги намеря утре вече ще е късно.

      Нашата кошара е на границата между царствата на три вълчи глутници. В първата баш вълчицата беше родила и другите някак бяха освирепели. На няколко пъти се мъчеха да ми скраднат овца, но не им се дадохме с другарите.

      Изкачих билото и замръзнах. Сърцето ми биеше в гърлото. Опитах се нещо да чуя, ама стадото зад гърба ми ми пречеше – бяха усетили тревогата ми и бързаха да се приберат у дома, та клумбите им биеха като камбани на празник. С поглед се разбрахме с Балван и Канджа – да ги накарат в саята и там да ме чакат.

      Ноздрите ми се разтвориха като гърла, които търсят само един мириз – оня на рошавите шилета, а поглъщаха всичко, което минаваше. Усетих как козината по гърба ми се изправи, кожата ми изтръпна. Свих очи и тогава ги мернах в далечината! Спуснах се към тях – както мрака се спускаше над планината и бавно дочакваше урагана да го отнесе.

      Шест сенки се надбягваха по склона. Най-напред бяха най-яките – стиснали здраво в челюстите си двете агнета. Как се молех да чуя гласа им докато виждах как ги настигам! Поне веднъж да ги чуя, та да знам, че още са живи! Кръвта нахлу в главата ми страшно и колкото повече мълчаха, толкова повече озверявах! Прескочих на другия склон, та да им препреча пътя. Не си усещах краката.. Не усещах и тялото си – сякаш го бях напуснал и разцепвах въздуха гороломно.

     Видях се да ги преварам и рязко обърнах посоката. Небето стана още по-червено. Разбрах че това е моментът и скочих!

      Заковах ги на място. Изплюха мъниците пред мене. Очите ми не се отместваха от вълчите им кожи – само да бяха мръднали и щях да ги разкъсам. Като че ли и аз бях замръзнал. Чаках моите кочлета да трепнат, но те не помръдваха. Идеше ми да ревна! Сърцето ми спря, противеше се на гласа ми който напираше да скъса гръдта.

      Изведнъж, усетих как някой ми се хвърли на гърба и ме събори на земята. Яростно ме хапеше. Видях и другите двама как скачат да ме разкъсат. Поместих се настрана, заедно с този на гърба ми, обърнах го долу, хванах го за врата и го натиснах върху камъка под лапите си.. Искате трепане – сега ще ви го дам! ВАЩА КОЖА МРЪСНА! ПОДЛА!!
     КЪДЕ СИ СЕГА БРЕ БАЛВАНЕЕЕ, та  да ми помогнеш?..

    - Урагане! Ураганеееей! Събуди се брее, момче! Присонува ти се. – усетих как топла ръка ме разбутва. За миг бях готов да я ухапя, но гласа ме секна – до болка познат. Колко обичах дрезгавият глас на стопанина си. Нещо ме парна и скочих веднага. Потърсих с поглед двамата диваци и като ги видях нашите, да спят още, разбрах че деня не е почнал.
    - На ти да апнеш, момче! Нали знаеш - раната прави борбата! – и някак с гордост ме поглеждаше всеки път като ми го продума. После се усмихваше и се захващаше за работа с песен на уста още преди да се е развиделило.