Шипка хайдуту – нещо за беглишките овчари от селището

[Garu]

Шипка хайдуту – нещо за беглишките овчари
от селището
(края на XVIII век до освободителната война, 1878 година)
Катя Терзиева

Шипка ще си остане винаги Шипка. Селището се намира на 540
метра надморска височина. Разположено е в подножието на Шип-
ченския балкан върху голям пороен конус. Преди Освободителната
война 1878 година наброява 9000 жители с близо 2000 къщи.
Нито превратностите на събитията, нито унищожителният по-
жар от Войната са прекършили коравите балканджии, жители на
Шипка хайдуту...
Как се заселва Шипка – данните, черпени от легендите, ни от-
веждат към ХІV век. Турското нашествие е факт, превзети са Крън,
Шишманец, Селища и Градищица. Събират се най-смелите българи
от тези места и издигат къщи далече от стария проход, от погледи-
те на турците. Наричат малкото селище Шипка, от шипките, които
го скриват от очите на поробителя. Ниските къщурки не се виждат
отдалече, димът на комините се насочва нагоре из шубраците, към
изворите на река Димовец. Свободно живеят шипчанци с християн-
ската вяра, с богослуженията на свещеник–скитник в малката ново-
построена черквица „Св. Св. цар Константин и Елена“.
Но волният шипченец не може все така... Прекрачва река Ди-
мовец, търговия да прави, невести да търси. Така турската власт на-
учава за новото селище Шипка. Доказателство за това е турски до-
кумент, датиран от 1472 година, където за първи път се споменава
Шипка. Че селото (карие) е аканджийско и дервентджийско. С об-
служващ персонал на ариергарда на турската войска и с отговорност
да поддържа изправен прохода – дервента, да го пази от разбойници.
Всеки дервентджия има право да носи оръжие.
Шипка е наричана още едийол джааде – място, където се разкло-
няват седем пътя в различни направления. Тук преминават пътници
и стоки от Беломорието, Тракия, Македония за Мизия и Румъния,
търговците за панаирите в Узунджово, Джумая и Сер, поклонници
за Света гора и Рилския манастир. През Шипченския друм минава
171
и султанската поща, и хазна. Също Шипка носи и името „Куру скеле“
– сухо пристанище.
Проходът – връзката с широкия свят, превръща Шипка и него-
вите жители във фактор за комуникациите със света. Шипченецът е
„окомуш“ човек. Той гледа кой минава, какво прави, как се облича,
разговаря с пътниците, научава за големия свят, за редица свободни
страни, за „табихетите“ – навиците на народите им. И купува, попи-
ва всичко – маниери, знания, облекло. Отначало неловко, грубо, в
по-късно време по-уверено, по-сигурно.
Шипченци благодарение на отбелязаното по-горе, усещат сла-
достта и силата на волния живот, на свободата. Походката им е дръз-
ка, предизвикателна. Пищовите носят набучени на силяха си, камите
и ножовете – също, а има и мушнати в навоите. И кожените капи, все
килнати настрани, по юнашки „сербезлия“ – напук на османлиите
Може ли някой да дели мегдан с шипченин?! Турчин тук, в Шип-
ка хайдуту, не замръква, току-виж някой препусне на кон след него
или пък изскочи от храстите с нож в ръка.
В тефтер от ХV век се цитират имената на мъже с прозвищата,
свързани с тяхната професия – Ташко Чобан, Георги Чобан, Върбан
Чобан от с. Шипка.
И още, в 1806 година – пролетта, пред заплахата от кърджалий-
ско нападение, казанлъшкият аянин милет векилин се обръща за
помощ към шипченските беглишки овчари – под водителството на
Драгошин Байков, Лальо Мандов и Минчо Трънгов. Бандата разбой-
ници е разбита, а беглишкият овчар Лальо Мандов – шипка хайдуту
– реже главата на водача. Така се разнася още повече славата на шип-
ченци, че са се преборили с баш разбойника.
И всеки почва да търси закрила и помощ от Шипка хайдуту.
Даже по харман в 1837 година, когато в Казанлъшка каза идва
„чумавото“, мнозина от околните села търсят закрила в Шипченския
балкан. Шипченци ги хранят, поят. Така остава и песента:
„...Какво е чудо станало
в Шипка село голямо.
На беглишките хармани
черната чума довтаса,
затръшка старо и младо...“
Най-личната, най-силната легенда за Шипка хайдуту е Пеньо
Чернеолу. Непокорен, справедлив, силен, неуловим, куршум го не
172
хваща. Замесен от най-жилавото балканджийско тесто. Свъртали-
щето му е Шипченския балкан. Ловък, изключителен бързоходец, с
огромен авторитет и за българи, и за турци. От Шипка му е тайфа-
та – Неделчо Бързела, Матю Руканя, Кольо Аджара, Дяко Стамата...
тези фамилии са от шипченските беглишки овчари.
Легендата разказва за този горд балканджия – за золуми над
българи от турци Чернеолу отмъщава, ятаганът му е съдията. Вне-
запно се появява като призрак между турците, като ги вцепенява и
изумява – губят ума и дума. Голям защитник на бедните.
Та Шипка хайдуту ражда бележити, достойни чеда. Процъфтява
и хубавее, за да бъде изпепелена през август 1877 г., става курбан на
Свободата. Именно тук започва лют, ожесточен бой, целият Шип-
ченски балкан се оглася от ехото на пушечни и топовни гърмежи.
Идва „дядо Иван“ и носи изгряващата звезда на Свободата. И Шип-
ка се възражда като феникс – още по-красива, още по-китна, защото
има хората, закърмени с чудодейната сила на планината.
Но думата ни е за по-ранно време, за епохата на беглишките ов-
чари от Шипка.
Защо ги наричат така?...
Без да изпадам в подробности – султанският данък в Турската
империя се нарича беглик. Така е и със султанските стада, нарича-
ни беглишки. За пастири и овчари на стадата избират българи, и то
балканджии. Доста хора и от Шипка до Освобождението са в тази
категория, ползвайки всички привилегии в царщината:
1. Развъждат свои овце.
2. Не плащат „отлак“ – право на паша.
3. Имат право да носят оръжие – чифте пищови
4. Ползват се със закрила от властта като султански, царски
хора. 5. Имат „ихтибар“ (уважение) от правителството и население-
то.
За периода от края на ХVІІІ до 1878 г., беглишките овчари от
Шипка надвишават 40 човека. Има и доста момчета и младежи, те-
хни синове като помощници и ученици на овчарлък (за тях няма
данни). Беглишките овчари от Шипка са от големите родове – Шип-
чановски, Мандевски, Карастойковски, Пашакмановски, Шаханов-
ски, Аджаровски, Кръстевски, Чучеровски, Стаматовски.
Беглишките овчари от селото зимуват (къшлуват) и пасат ов-
цете в Беглишката кория на североизток от Одрин на около 2 часа
път, близо до селата Фикел, Татаркьой, Вакъв, Урумбуглий. Самата
173
кория е обширна местност, обрасла с хубави дъбови гори, в средата
с голяма поляна, с чешма – Кър чешма, с няколко саи (кошари) и
хамбари за зърнените храни. Към кошарите се простират заградени
с пръти дворове и вход, а също така и покрит със слама или папрат
навес – при дъжд, сняг и студ за предпазване на овцете.
За жилище на беглишкия овчар има колиба до самата кошара –
кръгла, изплетена от пръти и замазана с кал, покривът е сламен.
Общо е ясно и се разбира, че в разглеждания период Шипка се
възмогва. За това „принасят“ и овчарите. Споменава се за овчарски
еснаф в Шипка в един ръкопис с данни, че около осемнадесетата го-
дина на ХІХ век овчарският еснаф „Св. Св. Апостоли Петър и Павел“
прави метоха в Шипка и го разширява, като пристроява още една
по-голяма одая–стая. Така Метохът е пригоден за школо, а в 1835
година се отваря ново за времето си училище с името Метоха.
В книгата на Захари Стоянов „Записки по българските въста-
ния“ много подробно се пише за беглишките овчари, а екранизация-
та на „Записките“ по брилянтен начин, на живо, изключително про-
фесионално разкрива житието-битието на балканджията-овчар.
Та шипченци са хора осигурени, с много по-високо мерило и
стандарт на живот – като гражданите. Далеч се различават от други-
те села. Шипченец като кажеш – значи горд планинец, здрав, бодър,
предприемчив и трудолюбив. Като чисто българско селище Шипка
хайдуту съхранява нашите добродетели – честност, пестеливост,
гостоприемство. Стремежът към подпомагане на изпадналия в беда
е пословичен, а и дружелюбието също. Здраво стъпили на земята,
обиколени от красотата на Балкана, „комкани“ от Светишка пла-
нинска вода, Шипка хайдуту смятат, че здравето иска „добра софра“.
Чрез ръкописите на краеведа Боян Чомаков имаме възможност да
надникнем в избата на беглишкия овчар: „...тя представлява съкро-
вище от запаси – задънени качета със сирене и катък, тулуми, гърне-
та, делви, натрупани руна вълна, до тях купища ерина, големи съдо-
ве, бъчви, каци, бурета, „шарлан“ (орехово масло), картофи, боб ... и
какво ли не ... всичко е пълно, та прелива...“
Интересен факт е как шипченските беглишки овчари, а и семей-
ствата им превръщат в грандиозен празник завръщането на стадата
в селото.
Това е времето преди Гергьовден – пуква пролет, Балканът чака
със зелената си премяна своите чеда.
... Голямо вълнение – стяга се багаж по къшлите, проточва се
керван от коне, говеда, овце – голямо шествие, царска работа. Пъ-
174
тува се няколко дни, прехвърлянето в Казанлъшка каза вече е из-
вестено в Шипка. С пристигането в Крънската кория, овчарите за-
гърмяват с пищовите. Живата маса безспирно се движи. Овчарските
лопки и звънци оглушават въздуха. Начело на ездачите е главният
кехая, след него всички други. Завръщането на беглишките овчари
е голямо тържество за Шипка. На Садината (местност) чака множе-
ството посрещачи.
С печено агне и много веселие посрещат Гергьовден. След този
велик ден за овчаря идва ред за изкарване стадата на Балкана. В
местностите Малуша, Башеница, Узана, Сечен камък, Балабаните,
Карамандра, Ексча, Корита, Патрешка, тук има и няколко мандри –
за добиване на сиренето и маслото.
С настъпването на есента дните в планината накъсяват. По
Кръстовден беглишките шипченски овчари слизат от Балкана със
стадата и престояват с тях до Петковден в полето край Тунджа. През
това време „пускат коча“ – заплодяват овцете. Стягат си багажа, взе-
мат зимнина, натоварват конете и кервана тръгва за Одрин. Пак гъ-
рмежи, сълзи, много изпращачи и жални песни:
„...Бре, гиди, гиди, беглишки овчари,
Пролет дойде, лято иде, настава есен,
Надолу отиват, нагоре гледат.
С кавали свирят, кавали думат, ортуват:
– Бре, гиди лято и прилято,
есен дойде, на къшла отиват.
Там ще къшлуват до шест месеца...“
След няколко дневно пътуване стигат в Беглишката кория в ко-
шарите и колибите си. Почва къшлуването. Тук зимата е мека, паша-
та добра, големи студове няма и зимуването не е тежко.
В характеристиката на беглишкия овчар шипканлия основното
е запазеният морал. Тачи всички народни обичаи на Шипка, за да
бъде добре и да върви с овцете.
На всички Заговезни, като праведен християнин заговява. На
Бъдни вечер изпълнява шипченския си обичай. В огнището на вся-
ка колиба залостят голям бъдник (кютюк), който тлее през цялата
предколедна нощ. Преди да се хранят всички запалват „вощеница“,
имат кадена вечер, прикадяват с тамян, казват молитвата и тогава
се хранят. Много от тях не заспиват, чакат да посрещнат Коледа.
На Коледа се събират в главната колиба на кехаята да отпразнуват
175
Рождество Христово общо и да отговеят. Всеки един от тези корави
балканджии със сърцето и мислите си се пренася в дома, при семей-
ството си в родната Шипка. На общата трапеза някой четец казва
молитвата, след което пускат бъклицата с вино – сръбват по глътка,
което означава причастие и почват да се хранят. Най-напред отго-
вяват със сирене, любимото и най-тачено ядене за тях, което има
изразено обредно, магическо значение – че обичат овцете и занаята
си, за да върви на добро и да има берекет. След сиренето идва ред на
печените мръвки (свинско или овнешко). Бъклицата снове от ръка
на ръка.
Кадена вечер имат и срещу Васил (Нова година) и срещу Заго-
везни. На Сирница вечерта според Шипченския обичай, запалват
„сламарлак“, шума и сухи клони, за да осветят околността, а след яде-
нето гръмват с пищовите, знак, че вече са заговели, нали са Шипка
хайдуту...
Интерес представлява облеклото и т. нар. аксесоари на беглиш-
ките шипченски овчари.
Носят горни и долни дрехи от домашна направа. Долното облек-
ло е от груб материал, изработено от коноп или вълна. Горните дрехи
са от аба и гим от черна вълна. И така – потури, зашити широки и
без гайтан, елек от аба, антерия от гим, салтамарка без кожи, същата
с кожи, долма къса, долма дълга, кожух къс, кожух дълъг от овча
кожа, ямурлук с качулка за дъжд и за нощна завивка, пояс в тъмен
цвят и бели високи вълнени навои. На главата кожен калпак (овчар-
ски бичим), с вътрешна подплата също от кожа. Калпакът нахлузват
така, че да закрива ушите. На краката слагат цървули, които сами си
правят от сурова нещавена конска или говежда кожа. Около пояса
обезателно е препасан кожен селяхлък, в който напъхват чифте кре-
мъклия пищов, кавал, домашна тъкана кърпа (пешкир) за бърсане,
„тутуница“ – кожена торбичка за тютюна с чакмак, огниво. Изобщо
селяхлъкът на шипченския овчар бегликчия е цял арсенал на всевъз-
можни дреболии (джунджурии). Овчарска чанта от козя кожа, пре-
метната през лявото рамо и украсена с пискюли и кокалена плочка
носи всеки от тях. В чантата слага хляба, „захлупак“ – похлупци за
сирене, по-малко, за сол.
В ръка винаги носят здрава дрянова тояга, на чиито по-тънък
край има гега (кука), която сами правят от дърво и служи хем за от-
брана, хем за залавяне на овцата за задния крак.
За постелка имат чердже или козяче, а за завивка ямурлука.
176
При спане овчарят шипканлия никога не се съблича, нито си съ-
бува цървулите, освен когато навоите се намокрят от дъжда и трябва
да ги изсуши на огнището в колибата.
След като получихме представа за външня изглед на шипчен-
ските беглишки овчари, не може да не обърнем внимание и какви
са „художествените“ им занимания. Имайки предвид сръчните им
ръце и находчивост, че за тях „занаятът е канаят“, не е за чудене, че
боравят с дървени изделия, всичко, което иска нож (чекия) и умели
ръце – лъжици, резбовани хурки, бастуни, геги, копанки, чесала за
гърба, буталки (джуруляци)... осукват черни върви, изработват от
овчи кожи тулуми за сирене, овчарски чанти, цървули, паласки, пле-
тени кошници.
Опитът от условията на родния Балкан и от „къшлуването“ пре-
връща всеки нашенец шипканлия в истински „майстор“ не само на
овчарлъка, не само в доста занаяти, но и в самоук лечител ветеринар
и в безпогрешен метеоролог. Знанията се трупат от постоянните на-
блюдения на слънцето, месеца, звездите, облаците, птиците, мравки-
те, мъглите, поведението на овцете.
Явлението беглишки овчар е живо до Освобождението през
1878 г. Стават огромни промени в социален, политически, икономи-
чески и исторически аспект.
Шипка хайдуту обаче остава. Превръща се в селище на зана-
ятите с работилниците и дюкяните. От пепелта изникват двукатови
къщи. А проходът продължава да разширява кръгозора на предпри-
емчивите наследници на Шипкахайдуту...
Остават живи и легендите, и песните, и примерът на беглишките
овчари – предприемчиви, пословично трудолюбиви, горди с балкан-
джийския си корен. http://www.google.bg/url?sa=t&rct=j&q=&esrc=s&source=web&cd=12&ved=0CFQQFjAL&url=http%3A%2F%2Fwww.etar.org%2Fizdania%2Fnb2010-8-pdf%2FNB2010-170-176.pdf&ei=_0XWU9WPGene4QTJ_YDQCQ&usg=AFQjCNFXYbLJitj0XSYOM6guO4dItIXzVw