Една статия за каракачанското куче публикувана в интернет преди няколко години. Всъщност това е доработена версия на статията публикувана от същият автор в списание "Обичам те Животно". Доработките особено личат в коментарите в края на статията. В наши дни същият автор вече се кланя на новия Бок. 
ПРОБЛЕМЪТ "КАРАКАЧАНСКО КУЧЕ"
Николай Атанасов
1. За произхода на каракачаните.
Каракачаните са населявали Балканите от хилядолетия. В една от
най-разпространените и актуални в момента научни теории се развива тезата,
че първоначално те са живели в областта Пинтос на Средна Гарция и по-точно -
в планинския масив Аграфа, в региона на гр. Янина. По време на турското
робство каракачаните оказват съпротива на по-робителите, поради което Али
паша (от Янина) ги подлага на масово клане. Тази е причината в началото на
ХIХ век те да напуснат земите си и да преминат към полуномадски начин на
живот.
Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и
Северна Гърция до България, днешна Република Македония, Албания, Одринска
Тракия, земите на Мала Азия.
Самото название "каракачан" също говори за историята на тези
прокуденици. Съставено е от двете турски думи "кара" - черен и "качан" -
беглец.
За историята на "черните бегълци" има и друга версия. Те били
последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 г. и
той паднал под турско робство. Тогава старейшините на каракачаните решават
да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се
пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце.
Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване
в земите на днешна България е, че още около ХVI в. от подножието на
планината Епир, насевер към България започва глобално придвижване на
пастири, определяни като "каракачани". От ранна пролет до късна есен те
обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на
зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да
се установяват в българските земи и да стават част от местното население.
Интересен е фактът, че фамилните имена на каракачаните се срещат
навсякъде, където живеят представители на този етнос, което е поредно
доказателство за единния им корен.
Една от слабостите на историческата фактология е, че тя може да се
тълкува доста свободно и дори да се манипулира съвсем съзнателно. При
извършване на антропологически измервания картината се очертава в доста
по-различна светлина. Изследванията са научно мотивирани и доказуеми.
Известният гръцки антрополог Арис Пулянос, въз основа на изследванията на
метрични, морфологични и биологични белези, а така също анализи на кръвта,
на определящи се като каракачани хора от територията на Гърция и България,
недвусмислено доказва че те са с общ произход не само исторически,
етнографски и лингвистично, но и антропологично. Изследването на Пулянос е
разширено и в последствие се предлага още едно интересно и научно мотивирано
твърдение: каракачаните обитават целия Балкански полуостров и са най-древния
народ на Европа. В подкрепа е добавен и фактът, че някои от елементите на
сватбата при каракачаните се срещат още в произведенията на Омир и Еврипид.
В песните на Омир са открити над 500 думи, които и днес се използват в
каракачанския език.
Известният английски учен проф. Дж. Кембъл в своята книга "Чест,
фамилия и патронаж", пише, че днешното съществуване на каракачаните доказва
историческо минало не по-различно от това на гърците ("...the Sarakatsani,
as they exist today, provide no evidence of a past history that was ever
anything but Greek").
Нашите разсъждения нямат за цел генеалогията на каракачаните. Ние не
сме историци, лингвисти или антрополози. Желанието ни е да представим
сравнително безпристрастна и научно мотивирана обосновка на продължаващата
вече десетилетия полемичност около каракачанското куче. От няколко години
като гъби след дъжд се появиха толкова много, един от друг "по-компетентни"
познавачи на породата, че вече наистина е по-лесно да се пишат всевъзможни
творения, които са по-близо до емоционалната лиричност и ниво на невежество
на авторите им, отколкото до това, което изискват каноните на животновъдната
наука, за да се правят логично издържани твърдения за нещо, което е почти
непознато.
2. За кучето на каракачаните.
Първите по-сериозни проучвания относно стандартизацията и
интродуцирането на породата са правени от доктор Тодор Гайтанджиев. За
съжаление работата му както за гончетата по нашите земи, така и за
каракачанските кучета, не намери достойно признание. Трагизмът на този
забележителен учен бе, че не успя да се пребори със закостенялата
бюрокрация. "Стратезите" на българската кинология не само, че не отдадоха
заслуженото му уважение, но се отнесоха с презрение към това, за което той
посвети немалка част от своя живот.
Днес всички по-едри кучета със среднодълга космена покривка и увиснали
уши се наричат "Каракачански". Те не са стандартизирани и официално като
самостоятелна порода не съществуват. По време на научни конференции, в София
през 1987 г. и по линията на ТНТМ във ВИЗВМ-Стара Загора през 1988 г., на
каракачанските кучета бяха приписани качества, неподкрепени с доказателства,
лишени от научно съдържание, предизвикващи снизходителна насмешка. На
Национални изложби по кинология те се допускат до участие и премират с
отлични оценки. Това е в противоречие с правилниците на Международната
федерация по кинология и с основните принципи на науката за кучета. През
последните години в научнопопулярните списания се появиха редица публикации
и дори една дипломна работа за присвояване на бакалавърска степен по
животновъдство. Написаното е заинтригуващо, но лишено от научност,
завоалирано чрез обобщаване, без конкретни обяснения.
На сцената се появиха и сериозни ентусиазти като братя Седефчеви и г-н
Светлин Стоев, чиято дейност заслужава уважение, но и с някои препоръки,
които не можем да дадем, тъй като никога не са ни искани.
Базирайки се на стари литературни данни и на разкази на пастири, през
периода 1985-1988 г., а по-късно от 1990 до 1992 г. извършихме проучване
върху 50 кучета на възраст над 18 месеца. Отглеждането им бе както в
равнинни, така и в планински условия. След обработка на данните бе
установена височина при холката 69 см (хср = 69,14 см). По отношение на
височината при крупата не се установиха достоверни резултати поради
надстроеността на някои от животните. Това е типично за голяма част от
кучетата с азиатски произход, макар че се счита за недостатък според
стандартите. Не бяха установени зависимости между едрината и географските
условия на отглеждане. Екстремумите във височината при холката са 65 см и 77
см. Обектът на нашите изследвания се отличаваше с ръст над средния според
приетите класификации за определяне едрината на кучетата. Ако ги приемем за
каракачански, можем да направим следното екстериорно описание.
Главата е масивна, широка и заоблена. Мозъчната част на черепа е
по-дълга от лицевата. Муцуната е среднодълга, но не е заострена. Носната
гъба е черно пигментирана, с широки ноздри. Зъбите са здрави и гланцовобели.
Захапката е ножицоподобна. Очите са дълбоко поставени, тъмни на цвят и
изразителни. Ушите, които често са купирани (в повечето случаи овчарите
подрязват само част от едното ухо), са високо поставени и висящи. Кучетата
като цяло са компактни, с леко удължен формат на тялото. Шията е здрава и
широка. Дължината й е приблизително равна на дължината на главата. Поставена
е под ъгъл около 400 спрямо мисленото продължение на гърба. Гръдният кош е
широк и дълбок. Стернума е малко под нивото на лактите. Ребрата са умерено
извити, без да са плоски или бъчвоподобни. Холката е добре изразена.
Свързана е плавно както с шията, така и с гърба. Гърбът е здрав, прав и
широк. Поясницата и кръстеца са среднодълги, здраво свързани помежду си и не
са провиснали. Крупата е широка, с нормална постановка. Опашката достига до
скакателните стави. Предимно е извита сърповидно или на кравай над линията
на гърба. Крайниците са прави и успоредни. Лактите са в близост до гръдния
кош. Скакателните стави са добре изразени и стегнати. Космената покривка е
средно дълга до дълга. По лицевата част на главата тя е къса. При много от
кучетата ушите също са с къс косъм. По-къси са космите в дорзалната част на
предните крайници и в областта от подрамената до лапите. Подбедрата от
средата надолу и метатарзусите също са късо окосмени. Воларната повърхност
на подрамената и плантарната повърхност на бедрата е окосмена с дълги
осилести косми. Пуховият слой е плътен и обхваща цялото тяло с изключение на
късоокосмените области. Цветът на космената покривка е разнообразен.
Половият диморфизъм е добре изразен. Движенията са привидно тежки в не много
широк тръс. Това се обуславя от сравнително големите ставни ъгли, особено на
задните крайници.
Нашите проучвания върху няколко десетки животни, обобщаването на
данните и екстериорното описание, което сме направили съвсем не ни дават
право да заживеем с научно неподплатеното самочувствие, че сме "открили"
породата Каракачанско куче. Ние определяме 4 основни признака, които трябва
да се преследват в развъдния процес. Това са: характер, екстериорен облик,
структура на космената покривка, окраска. Нужно е да се обособят няколко
линии на разплодници, които да бъдат в родствена и териториална
отдалеченост. Както мъжките разплодници, така и женските кучета трябва
фенотипно да се доближават до направените екстериорни описания. След
значително увеличаване на популацията може да се пристъпи към стандартизация
на наличните кучета. Стандартността като понятие включва в себе си не само
характерни екстериорни особености и конкретни работни качества, но и тяхното
твърдо предаване на потомството. За консолидация на породата ще може да се
говори едва след като се установи висока наследственост на преследваните
признаци в поне 5 последователни генерации. През целия период на
породоформиране е необходимо да се провежда много строг отбор и подбор.
Необходимо е да се въведе сериозна документация по развъдния процес. Тя
трябва да е изключително прецизна и подробна.
Не трябва да се забравя, че мястото на каракачанското куче е във
фермата, сред животните, а не вързано на двора или вкарано в жилището като
домашен любимец компаньон.
/продължава/